Крис Холм
Порода убиец (40)

40.

В два след полунощ дългосрочният паркинг на летище „Дълес“ беше пуст. Хендрикс крачеше по бетона и оглеждаше номерата на оставените коли.

Полетът от Портланд му бе отнел по-малко от два часа. Следващият редовен полет беше след шест часа. Хендрикс предполагаше, че Енгелман ще пристигне с него. Надяваше се Енгелман да няма някой като Моралес.

На четвъртия етаж откри кола, каквато търсеше — порше от деветдесетте, кабрио, с лекарски номер. Подвижният покрив улесняваше влизането в купето. Беше достатъчно бърза, за да стигне до Иви скоро. И беше достатъчно стара, за да я запали лесно, с проводниците към стартера.

Бе прибрал от самолета комплект инструменти. Имаше нож, чук, няколко отвертки, изолираща лепенка. С ножа разряза покрива на колата зад мястото на шофьора. После мушна ръка вътре и отвори вратата. Отне му известно време, докато отвори капака на кормилната колона. В тъмния гараж многоцветните проводници се различаваха трудно, но в края на краищата отдели тези, които му трябваха. Свърза контакта за запалването и таблото светна. Той внимателно оголи проводника на стартера и го опря до другите два.

Двигателят с двеста четирийсет и седем конски сили изрева.

Хендрикс излезе от паркинга и не допусна стрелката да падне под 130 чак до къщата на Иви. Дори и с докторските номера имаше сериозен шанс да го спрат. Все му беше едно. Можеха да го гонят по целия път — за него от значение беше единствено Иви. Да я опази жива и здрава. Да отведе до вратата й колона ченгета беше не по-лош начин да го постигне от всички останали.

Никой обаче не го спря. По тъмните провинциални пътища, под ниския таван от облаци, който заплашваше с дъжд, никой изобщо не го забеляза. Така че стигна пред верандата на Иви сам.

Веднага разбра, че Енгелман не го е изпреварил. Ако беше, щеше да личи — щеше да е обърнал мястото наопаки, да е оставил зловещ сувенир, който да го накара да изпадне в ненужна ярост. Всичко обаче изглеждаше нормално, тихо и тъмно.

Все пак щеше да е тук съвсем скоро. И Хендрикс искаше да е готов, когато се появи.

Щеше му се да бе имал време да се снабди с оръжие. Но всяко забавяне щеше да стопи предимството, което имаше пред Енгелман, и да предаде единствената жена, която беше обичал, в ръцете на този луд. Освен това нямаше представа доколко е компрометиран. Имаше сериозни шансове всички ченгета в страната да го търсят. И сега, когато Лестър беше мъртъв, не разполагаше с подкрепа, с технически спец, който да намери нужните неща навреме, и нямаше достъп и до парите, които трябваше да плати за тях, ако се наложи. Това означаваше, че или трябва да прибегне до непроверени източници, или да открадне каквото му е нужно, като и двете щяха да привлекат вниманието на местните власти. Не можеше да си позволи риска да го арестуват, преди да е извадил Енгелман от играта — цената щеше да е прекалено висока.

Пулсът му се ускори. Мисълта, че ще се изправи пред Иви — че ще й признае всичко, — го изпълваше с ужас. Мисълта, че тя ще види в какво чудовище се е превърнал, беше кошмарна.

Въпреки това започна да чука на вратата.

— Иви! — извика. Гласът му прозвуча странно ламаринен и далечен в собствените му уши. — За бога, Иви! Отвори!

Наближаваше три след полунощ — време, по което повечето нормални хора спят.

„Ако бях на нейно място — каза си Хендрикс — и някой откачен заблъска по вратата ми, аз също няма да искам да отворя“. Това означаваше, че би трябвало да предвиди какво ще се случи после.

Вътре светна лампа и през декоративното стъкло се разля жълта светлина. Вратата се отвори. Хендрикс примижа заради внезапния силен блясък, една ръка го сграбчи за ризата. Преди да разбере какво става, се оказа притиснат към касата на вратата, а пред лицето му се появи дебелият край на бейзбол на бухалка.

Шибаният Стюарт.

Единственото, което Хендрикс можеше да направи, беше да не го довърши на място, веднага.

Вместо това опита да му говори — да го успокои. Не се получи.

Стюарт беше ядосан — гневът прикриваше страха. Крал, който защитава замъка си. Един куп въпроси: „Кой си ти?“ и „Какво си се раздумкал по вратата ми посред нощ?“ и така нататък. Хендрикс беше доста озадачен, че Стюарт не го разпознава. Вероятно Иви не държеше негови снимки в къщата.

От друга страна, дори и да имаше негови снимки, не можеше да се чуди, че този човек не се е сетил кой думка по вратата. Никой не очаква покойният годеник на жена му да се появи в плът и кръв посред нощ. Обаче Стюарт се ядосваше все повече и повече — летяха слюнки, вените му се издуха, носът му почти докосваше носа на Хендрикс… И през цялото време той не можеше да мисли друго, освен: „Това е този, който си ляга с Иви всяка вечер“.

Най-накрая му писна и му взе бухалката. Избута Стюарт в къщата — по-грубо, отколкото беше необходимо и затвори вратата. Стюарт залитна назад в коридорчето и се стовари по задник върху малка масичка, от която се посипаха ключове, мобилни телефони и дребни монети.

И разбира се, тогава се появи Иви.

Когато Стюарт счупи масата, Иви наполовина дотича, наполовина долетя надолу по стълбите, като че ли бе слушала през цялото време. И видя Хендрикс, застанал над мъжа й с бейзболната бухалка в ръка.

Въздухът около Хендрикс като че ли се превърна в желе. Не беше в състояние да помръдне, да проговори, да диша — остана замръзнал, докато страхът на Иви се превърна в объркване, след което тя го позна и изпадна в шок.

— Майкъл? — пророни с треперещ глас.

Хендрикс чу името си от устата й и това сряза вътрешностите му по-лошо от нож. Болеше като любов. Като умиране.

Иви закри устата си с длан и се свлече на колене. Бавно, като под вода. Като я видя така — с отворена уста, задъхана в пижамата на Стюарт, смълчана — Хендрикс загуби самообладание. Рухна. В главата му се въртеше само „Аз я докарах до това! Аз й причиних това страдание!“.

Бухалката изтрополи на пода, забравена. Разстоянието между Иви и Хендрикс се стопи. И в продължение на няколко блажени мига той я държа в обятията си — чувстваше топлината на издутия и корем, усещаше обляното й в сълзи лице на рамото си.

 

 

— Така. Искам да изясним нещата — каза тя, хванала чаша кафе с две ръце и свила крака под себе си на канапето. — Този човек идва. Ще дойде за теб. Ти не знаеш кога ще бъде тук. Но ще го убиеш, когато дойде.

— Ще дойде за теб — поправи я Хендрикс. Абигейл, любвеобилно малко кутре, когато я бе видял за последен път, сега беше пораснала и въртеше късата си опашка от радост, че се е върнал. Стюарт не изглеждаше толкова доволен.

— Но за да се добере до теб.

— Така е — потвърди той. — Но тази разлика не е от значение за сигурността ти.

— Предполагам, че е така.

— Мога да защитя и двама ви. Всички вас — поправи се и почеса Абигейл зад ухото, а погледът му спря върху издутия корем на Иви. — Просто трябва да ми вярвате и да правите точно каквото ви кажа.

— О, по дяволите! — изръмжа Стюарт. Не знам дори защо слушам тези дивотии! Накарал си я да мисли, че си умрял — защо да ти вярваме сега!

— Защото нямам причина да ви лъжа за тези неща. Исках Иви да мисли, че съм умрял, за да я предпазя. От моя живот. От моята работа. Защо ми е да се появя сега и да пратя всичко по дяволите, ако не искам да я предпазя?

Стюарт изсумтя и извъртя очи към тавана.

— Защото си психопат, който убива, за да си изкарва хляба. Сега си довел до вратата ни друг убиец. Дай ми една добра причина да правя каквото ми нареждаш.

И Хендрикс му каза това, което беше премълчал. Това, което не искаше да изрече на глас. И което Стюарт не би могъл да пренебрегне, след като го чуе.

— Виж, Стюарт. Искаш истината? Добре. Ето я. Енгелман има нужда от Иви. Иска я жива, защото смята, че чрез нея ще се добере до мен. Това не значи обаче, че му е нужна в добро състояние — а този тип изобщо не се шегува. По всяка вероятност ще я изтезава само заради удоволствието да слуша как пищи. Ти няма да си в състояние да направиш нищо, защото ще си труп. Разбираш ли? Той има нужда от Иви, не от теб. Не дава пет пари за теб. Не дава пет пари за теб, защото доколкото знае, за мен ти не означаваш нищо.

Стюарт понечи да отговори, но Хендрикс вдигна ръка.

— Знам, знам. Отдавна не мога да искам нищо от Иви. Но двамата трябва да разберете с какво си имате работа.

Иви свъси вежди.

— Да предположим, че убиеш този човек каза тя. — Работодателите му ще изпратят някой друг, нали? И ще изпращат нови и нови главорези, докато не довършат работата. Никога няма да сме в безопасност.

— Може би. А може би не. По всичко личи, че този тип е на свободна практика. Това означава, че ще му платят само ако ме убие. Хората като него обикновено държат картите си добре скрити, защото не искат някой друг да направи удара вместо тях и да прибере хонорара им. Знам това по-добре от всеки друг. Това означава, че има добри шансове цялата история да приключи още тази вечер.

Даваше си сметка, че това е свръхопростяване на ситуацията — ако не и откровена лъжа, — но пък Иви трябваше да вярва, че е така, за да има шанс да успее.

— И после какво? — попита тя. — Да кажем, че успееш. Убиваш лошия тип. Какво ще стане след това?

Хендрикс сви рамене. Ставаше все по-трудно да се преструва на самоуверен. Полагаше усилия гласът му да е спокоен, да не издава бурята, която бушуваше в него.

— Ще изчезна. Ще ви оставя на спокойствие. За мен тук повече няма нищо — няма причина да оставам.

— Адски си прав, че няма — натърти Стюарт, отново като крал в замъка си, наежен срещу претендента за трона си. Но Иви не каза нищо — лицето й беше разкривено от болка от думите на Хендрикс, очите и се напълниха със сълзи.

Това беше добре. Това беше, което искаше. Искаше да го мрази колкото се мразеше и самият той, за да може планът в главата му да проработи.

Искаше тя да го мрази, за да може той да намери сили да си тръгне.

Когато накрая заговори, тонът й беше спокоен, лицето й — невъзмутимо.

— След като си отидеш, какво ще кажем на полицията?

— Ще кажете истината — отговори Хендрикс. — Ще кажете каквото искате.

 

 

— Ще ми кажеш ли защо правим всичко това? — Гласът на Стюарт беше напрегнат заради усилието, докато с Хендрикс сваляха по стълбата големия матрак от спалнята на горния стаж.

Зората беше почти недоловима заради оловните облаци на задаваща се буря. Къщата се тресеше от тътена на гръмотевиците, а вече и първите капки дъжд, който щеше да е потоп, както личеше по всичко, удряха по стъклата на прозорците. Звукът върна Хендрикс към детството — към дома в Ричмънд, където живееше, когато беше на десет. Преустроена църква — трийсет деца в спално помещение — с покрив, който течеше като чешма при всеки дъжд, и стъклописи на прозорците, които рисуваха изкривени сцени на страдание, когато проблясваха мълниите.

— Не — отговори Хендрикс. Нямаше намерение да обсъжда стратегии с шибания Стюарт, най-малко с него. Единственият друг човек, с когото някога бе обсъждал стратегии, сега лежеше на маса в морга в Портланд. — Имате ли барбекю?

Стюарт кимна. Това поне беше нещо: Хендрикс бе разбрал, че през живота си Стюарт не е притежавал огнестрелно оръжие, дори и детски въздушен пистолет.

— Газово или с въглища?

— Защо? Ще оценяваш пържолите ми?

— Не. Ще опитам да ти спася живота и живота на жената, която обичаш.

— Газово е — каза Стюарт. — Това добре ли е, или зле?

— Рано е да се каже — отговори Хендрикс, макар че в себе си се радваше.

Иви, в твърде напреднала бременност, за да носи нещо по-тежко от голяма бутилка мляко, дойде с мокра коса и останала без дъх от гаража, подпряла на корема си кашон. Две кутии пирони. Три флакона боя спрей. Спрей против насекоми. Бутилка отработено моторно масло.

— Имаме някои от нещата, които поиска. Има шперплат на листове, осемдесет на един и двайсет, и четирийсет литра бензин. Да ги донеса ли?

— Не! — извикаха Стюарт и Хендрикс едновременно. Не искаха тя да се напряга прекалено.

— Ще отида аз — добави Стюарт, пусна матрака и изчезна в трапезарията — Абигейл тръгна след него, като проскимтяваше с всяка мълния, която обявяваше наближаването на бурята. Хендрикс вдигна матрака и го сложи върху другите два, които вече беше довлякъл сам. После попита.

— Имате ли мазе? Барака на двора?

— И двете — отговори Иви.

— Покажи ми.

Първо отидоха в бараката, която беше на няколко метра от къщата. Беше влажна и в доста окаяно състояние. После отидоха в мазето. Там Хендрикс видя стария стереокасетофон на Иви, на рафт, на които имаше най-различни неща: коледни гирлянди, стара кафеварка, ваза, два чифта летни кънки, кутия с надпис „чаши за вино“. Касетофонът беше ръбест и сребрист, отпреди времето на компактдисковете, с две големи черни колони отстрани, като очи на бухал. До него беше сложена кутията касети, които бяха слушали някога, когато това беше единствената им музика в хижата. Баща й го беше оставил там преди години заедно с четири касети симфонии на Малер. Останалите касети, които Иви беше събирала една по една от кутии за обувки на гаражни разпродажби — хората продаваха касетите си, защото бяха твърде стари и не вървяха на новите им касетофони — също бяха тук. В резултат колекцията беше стара и безвременна и съдържаше всичко: Бауи, Стоунс, Блонди, Букър Т, Клаш, Арета, Цепелин, Бени Гудман, Джоан Джет, Принс, Елвис Костело. До ден-днешен Хендрикс не можеше да чуе някой от тези записи и да не си спомни за Иви.

— Това нещо още ли работи? — попита той с усмивка.

— Доколкото знам — отговори тя.

Той го качи горе заедно с кутията касети и го включи. Мушна една касета и натисна бутона. Разнесе се весела мелодия, крайно неподходяща за обстановката. Хендрикс я спря.

— Имаш ли празни касети? — Иви го изгледа, като че ли я бе попитал къде държи файтона си. — Добре. А лепенка?

Тя отиде да търси лепенка, а в кухнята Стюарт изпусна на пода няколко платна шперплат и изруга, че са счупили плочките. Ако знаеше какво е намислил Хендрикс, щеше да ругае доста повече.

Иви се върна с ролка скоч. Хендрикс извади касетата и мушна една от касетите с Малер, след като залепи отзад малко лепенка, за да не сработи защитата против триене на записа.

— Защо тази? — попита Иви.

— Няма причина — отговори той, но всъщност не можеше да си представи, че ще изтрие някой от записите, които беше събирала тя.

Извика Стюарт и им каза какво иска да направят. Остави ги да го правят и се зае да подготви къщата. Донесе кутията с чаши за вино от мазето и ги счупи една по една, като ги увиваше в кърпа и ги удряше с чук. След това пръсна парчетата пред всички прозорци — без един.

Напълни кофа вода от банята. Закова вратите на горния етаж. Затвори щорите, изгаси лампите. В шкаф с бельо намери тъмносин чаршаф и го окачи над френския прозорец, който водеше към задния двор, за да не се вижда какво става в къщата. Избута бюфета за порцелан до еркерния прозорец в облата ниша, който гледаше към предния двор.

След това отиде в кухнята и зареди микровълновата със спрейовете с боя и против насекоми. За по-сигурно добави металните прибори за хранене и нагласи таймера. Десет секунди след натискане на бутона щеше да последва силен трясък. Можеше да се окаже полезен, ако нещата не се развиеха така, както му се искаше — стига да имаше възможност да натисне бутона. Това със сигурност щеше да го убие, но ако се стигнеше дотам, че да има нужда от микровълновата, щеше да му е все едно. Умирането нямаше да е много страшно, ако с него за оня свят заминеше и копелето Енгелман.

Без никакво обяснение Хендрикс взе бутилките от барчето на Стюарт и Иви и разля съдържанието им на различни места из къщата. Двамата го гледаха с ужас как унищожава килими и мебели на всяка крачка. Това беше малък трик, който Хендрикс бе научил, докато дебнеше един наемник на престъпната фамилия Дженовезе преди време. Не остави онзи жив достатъчно дълго, за да разбере дали трикът върши работа, но поне на теория изглеждаше добър — и ако съпротивата, която бе оказал наемникът, преди Хендрикс да го убие, би могла да е някаква индикация, копелето знаеше какво прави.

След като алкохолът свърши, Хендрикс ги накара да му помогнат да изсипят горчица, оцет, яйца, спагети — дори кутия маринована херинга — навсякъде из къщата: турът му с алкохола преди това направи възраженията им излишни. Изпръска освежителя за въздух от банята наоколо, изсипа кофата за боклук на пода в кухнята. Стюарт гледаше всичко това, като че ли е някаква злостна шега, но за негова чест не каза нищо.

После, когато къщата потъна в смрад и мръсотия, дойде време да скрие влюбените гълъбчета. Каза им къде да отидат и какво да направят. Проследи ги с поглед, докато се отдалечиха, ръка за ръка, с Абигейл помежду им, и изчезнаха в тъмнината.

След като всичко беше готово, Хендрикс обиколи къщата на Иви, за да се увери, че не е пропуснал нищо. В плана му нямаше място за грешка — не и при противник като Енгелман. Имаше само една възможност да се справи и тя беше доста трудно изпълнима.

След като приключи обиколката, отиде в кухнята и взе големия кухненски нож и бутилка от бирата на Стюарт. Провери тежестта и баланса на ножа и реши, че ще свърши работа. После отвори бутилката и се отпусна на канапето, за да чака и да се ослушва в мрака.

Чудеше се дали Енгелман ще дойде след минути или часове, или вече е тук — наблюдава и очаква да се появи възможност.

Беше без значение. Хендрикс знаеше, че в края на краищата ще се появи. Трябваше само да чака.

А той умееше да чака.