Крис Холм
Порода убиец (30)

30.

Мнимият господин Гундерсон и придружителят му — чието име беше Дешон, както стана ясно — слязоха мълчаливо с асансьора на приземния стаж. Заради случилото се беше невъзможно да се водят кухи разговори от учтивост — лицата им бяха мрачни.

Хендрикс гледаше как се нижат етажите, а надеждата и опасенията се бореха за надмощие в стомаха му. Когато броячът стигна до „едно“, подът се надигна, за да спре движението им — и обувките на Норм се впиха в стъпалата му. След това вратата се отвори с дрънкане на камбанка, която прозвуча толкова весело, че заприлича на сарказъм, и всички безпокойства, болки и тревоги на Хендрикс се изпариха или, по-точно, станаха толкова несъществени, че не си струваше да ги забелязва.

Етажът беше превърнат във военна зона.

Сравнението не беше празно: Хендрикс знаеше какво е война. При мисиите си в Афганистан беше видял достатъчно бомбардирани къщи и изгорени коли, и мъже, бивши войници, да вият над труповете на изпепелените си жени и деца. Репортерите у дома го наричаха „съпътстващи жертви“, като че ли е страничен ефект или някакво дребно, приемливо нарушение. Санитарен термин от съвременната война. Но онова не беше „санитарно“. И не беше съвременно. Беше кърваво и варварско. И от пълните със сълзи очи на тези, които са останали единствено с мъката си, Хендрикс бе научил нещо, което малцина у дома разбираха: никоя жертва не може да е съпътстваща. Всеки загубен крайник, всяка изгоряла колиба, всяка жена, останала без съпруг, и всяко осиротяло от войната дете предизвиква вълни на гняв и негодувание. Ако създадеш достатъчно такива, един ден ще се надигне цунами, което ще те отнесе без остатък.

Лиънуд беше дал своя принос за това.

И понеже не го бе спрял навреме, Хендрикс също бе дал своя принос.

Игралната зала беше почти пуста, но не и тиха. Макар че никой не играеше, редиците игрални автомати все така жужаха и дрънчаха, примигваха и подканяха несъществуващите посетители като бездушни, безлики карнавални чучела. Балони, някои от които изпръскани с червени капки, се носеха по теченията на климатиците — болна пародия на жизнерадостно настроение. Счупени чаши, салфетки и обърнати кофи с чипове навсякъде, но малцината загубили ума и дума от стреса, крачещи като зомбита между тях, бяха прекалено объркани и ужасени, за да се възползват от възможността. Няколко трупа лежаха проснати по странен начин, пепеляви на цвят и изоставени, защото живите винаги имат предимство пред мъртвите. Навсякъде имаше въоръжени мъже — някои със замръзнали лица под каските, с ръце върху прикладите на оръжията си, други придружаваха стенещи и ранени към вратата към фоайето.

Хендрикс остана за миг в асансьора, неспособен да помръдне. В първия момент не можа да си обясни как така толкова много хора са ранени — стрелбата все пак беше в банкетната зала, не в игралната, — но след миг наблизо мина жена с посиняла следа от подметка на рамото и той разбра.

Тези хора се бяха тъпкали един друг.

Със стрелбата си Лиънуд беше предизвикал паника.

Когато вратата на асансьора започна да се затваря, Хендрикс си даде сметка, че Дешон вече не е до него. Беше излязъл и го гледаше с очакване, протегнал ръка, за да попречи на вратата да се затвори.

— Съжалявам — каза гардът. — Съжалявам, но забравих, че не си наясно какво стана тук. Трябваше да те предупредя. Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Хендрикс немощно, без да е сигурен дали тонът му е преструвка заради ситуацията, или не. Прокашля се и повтори: — Добре съм.

— Добре. Да вървим да намерим жена ти.

Минаха през игралната зала — странно, вече като братя, вкопчени един в друг заради ужасите наоколо. Спряха да помогнат на мъж с кървяща рана на веждата Дешон попи кръвта с ръкава си, Хендрикс улови мъжа под мишницата, за да му помогне да излезе. Когато стигнаха до козирката пред изхода, го поеха парамедици и го отведоха бог знае къде.

След кратка консултация с един униформен полицай Дешон посочи импровизирано заграждение на паркинга — вътре имаше две линейки и поне двеста души.

— Там са направили нещо като сборен пункт, където леко ранените и здравите могат да намерят близките си. Сигурен съм, че жена ти е някъде там.

— Благодаря — каза Хендрикс. И беше съвсем искрен. Нищо че лъжеше и че усещаше болезнено присъствието на двайсетина телевизионни камери, насочени към него, докато крачеше към заграждението. Камерите бяха доста далече, но Хендрикс не се заблуждаваше: бяха достатъчно близо, за да запишат лицето му с всички подробности. Чудесна снимка за досието му може би, ако федералните се сетеха да изгледат записите, разбира се. Направи всичко възможно да гледа настрани.

Когато стигнаха заграждението, ги посрещна агентка на ФБР, с яке и тъмни очила, тъмнорусата й коса беше промушена през дупката отзад на униформената й бейзболна шапка. С Дешон размениха тържествени погледи, след което той сложи за момент ръка на рамото на Хендрикс — прост трогателен жест на добра воля и съчувствие.

Хендрикс погледна жената в очите поне опита. Гледането в очите е ключ за пробутване на всякаква лъжа — ако е твърде кратко, обектът възприема измамника като потаен, ако е прекалено дълго, изглежда прекалено напорист или противно настойчив. Очите на жената обаче бяха скрити зад две отразяващи всичко черни стъкла. Изглеждаше студена и не издаваше никакви емоции или намерения. Хендрикс се чувстваше оголен, несигурен — усещане, което само се усилваше от погледите на двеста души отчаяна тълпа, насочени с надежда към него, които се насочваха разочаровано другаде, когато разбираха, че новодошлият не е този, когото чакат.

— Име? — попита агентката и вдигна химикалка над бележника в ръката си. Хендрикс погледна и видя два списъка — един печатен, с отбелязани с химикал имена, най-вероятно регистъра на гостите от хотела, и един надраскан на хвърчащ лист посетители, чието присъствие не беше документирано. Прииска му се да се запише във втория списък, на хората, чиято самоличност се установява по-трудно — но Дешон все още беше наблизо и имаше опасност да чуе.

— Гундерсон — отговори Хендрикс тихо, с надежда Пати и Норман да не са някъде наблизо, за да го чуят.

Жената прегледа списъка си. Слушалката й изпращя силно. После го погледна пак, сякаш го виждаше за първи път, и му показа собственото му отражение в очилата си.

— Извинете — каза намръщено — защото й отвлякоха вниманието, или защото го подозираше — не беше сигурен. — Името?

Сърцето на Хендрикс се разтуптя. Устата му пресъхна. През тълпата премина някакво смущение. Зачуди се дали източникът не е Пати Гундерсон. Дали току-що не е казала на хората около нея, че новодошлият не е този, за когото се представя.

— Гундерсон — повтори той и се напрегна, готов да бяга, ако се наложи.

После осъзна, че разсейването на агентката и объркването сред хората нямат нищо общо с него. Радиостанциите на всички полицаи наоколо проработиха едновременно — включително на агентката. След секунди половината полицейски коли запалиха светлините и потеглиха.

Агентката стоеше с показалец, опрян в слушалката на дясното й ухо, като че ли напрягаше слух, за да чуе какво й казват — или може би не й се вярваше? После остави химикалката и бележника, посегна към шията си и златното кръстче, което висеше там.

— Какво е станало? — попита Хендрикс.

— Имаме инцидент — отговори тя. — С една от линейките, тръгнали оттук. Возели са пациент и… Млъкна, загледана втренчено някъде напред.

— Инцидент — повтори Хендрикс. Беше ясно, че случилото се е всичко друго, но не и инцидент.

— Те… не са стигнали до болницата. Двама полицаи, шофьорът, парамедиците…

— А пациентът? — подкани я Хендрикс. Опасяваше се, че вече знае отговора. — Какво е станало с пациента?

— Избягал е — отговори тя гневно. — Но няма да ни избяга.

„За това — помисли си Хендрикс — си права. Но няма да стане точно така, както си го мислиш“.

Беше сигурен, че пациентът е човекът, който го бе нападнал. Че не го е убил, както се бе надявал. Че онзи тип някак ги е заблудил да го качат на линейката и им е видял сметката, на всичките, за да се измъкне.

И че сега, след като беше надушил миризмата на Хендрикс, ще се появи пак. Скоро.