Крис Холм
Порода убиец (29)

29.

— Агент Гарфийлд? По-добре ела тук. Този човек има информация, която ще искаш да чуеш.

Шатрата на пункта за първа помощ вреше и кипеше — импровизирани легла с умиращи, ранени и изгубили свяст от ужас — и сред тях тичаха парамедици и лекари. Гарфийлд си проправи път през шатрата към жената, която го бе повикала — симпатична парамедичка на двайсет и няколко. Беше минал половин час, откакто командосите обявиха залата за безопасна. Близо час, откакто Лиън Лиънуд беше екзекутиран от така наречения „призрак“ на Томпсън — защото двамата вече бяха сигурни, че е бил той.

Разбира се, Томпсън беше потресена от преживяното в банкетната зала, както и би трябвало да се очаква, след като бе видяла смъртта в очите. Гарфийлд нямаше нужда от фантомната болка в отдавна заздравялата рана от куршум — прощален подарък от шайката Мара, в която опитваше да проникне, — за да си спомни какво е усещането. Виждаше го всяка сутрин в огледалото — тревожните бръчки не си отиваха. Усещаше го да гризе вътрешностите му всеки път, когато излизаше по улиците.

Групата MS-13, за която работеше, го бе пратила в полицията в Лос Анджелис, където играеше ролята на подкупно ченге с вкус към кокаина и салвадорските жени, тъй като да бъдеш полезен и корумпиран беше единственият начин да те допуснат до Мара, чиито членове не бяха чистокръвни салвадорци. Оказа се, че не е изиграл ролята достатъчно добре. Дори сега, половин година след стрелбата — със зараснала рана и отказал се от навика да смърка кокаин, който беше придобил в името на службата с парите на Бюрото — се чувстваше кух, изпразнена от съдържание версия на човека, който беше някога.

Трябваше да отдаде заслуженото на партньорката си, Томпсън — създаваше впечатление за гадна кучка, но дори и когато се оказа пред дулото на пистолета днес успя да запази достатъчно самообладание, за да даде сносно описание на призрака. Той, изглежда, се мислеше за каубой. Във всеки случай нямаше да скита из прерията дълго — говореше се, че командосите го проследили до вентилационната система и сега пазят всички възможни изходи. Ако мръдне, ще го спипат — ако ли не, ще му пуснат газ, за да изпадне в безсъзнание, и ще влязат.

Работата беше там, че на Гарфийлд не му се вярваше. Изглеждаше прекалено изтъркано. Прекалено лесно. Не че можеше да облече усещането си в думи. Обаче топката в стомаха му не беше като очакване на арест. Беше като безпокойство. Като че ли периодично вдига поглед към небето, защото чака да падне гръм.

Изгледа парамедичката оценяващо. Слаба, крехка, с тъмна кожа — латиноамериканка или мулатка. И адски красива — хубаво тяло, високи скули, очи на сърна. Можеше да си сложи малко грим, но… беше на работа, от друга страна.

— Специален — поправи я той, с целия чар, който успя да мобилизира.

— Моля? — учуди се тя.

— Специален агент Гарфийлд. Така се казва — каза той.

— Специален. Добре. — Изражението й показваше, че го намира за всичко друго, но не и за специален.

Гарфийлд въздъхна уморено и превключи на делови тон. Имаше време, преди да го ранят, когато се държеше наперено и жените реагираха позитивно — общо взето. Оттогава обаче това, на което бяха реагирали, като че ли беше атрофирало.

— Добре. За какво става дума?

— Бял мъж, на около четирийсет и пет. Номер от Илинойс, на името на Алън Ленгъл. Твърди, че се е сблъскал с извършителя.

— Имаш предвид Лиънуд?

Тя го изгледа особено, сякаш искаше да каже: „Не, задник, знам как да прочета един шибан доклад“.

— Не този. Другият. Онзи, който се измъкна.

— Така ли? Значи този е… какво? Някакъв нинджа? Защото трябва да е, ако се е сбил с тип като онзи и е останал цял. Освен, разбира се, ако не е някой, който копнее за внимание и губи времето и на двама ни.

Последва дълга пауза — хубавото лице на жената издаваше колебание. Тонът й също издаваше колебание:

— Всъщност каза, че бил библиотекар. — Събра нова доза увереност и добави: — Но не е останал съвсем цял. Кракът му е счупен, лицето му е отекло и е на каша. Не мога да кажа със сигурност, преди да го види лекар — и рентгенови снимки, предполагам, — но си мисля, че коляното му е отишло и че очната ябълка е най-малкото пукната.

— Боже! — изпъшка Гарфийлд.

— Няма шега. Поне десет минути вадих стъкла от бузата му — казва, че този, когото търсите, го ударил с чаша. Има късмет, че окото му не е засегнато — можело е да го загуби.

— Каза ли защо онзи го е нападнал?

— Не. Всъщност от думите му разбрах, че е станало обратното.

— Какво?

— Твърди, че той започнал.

Гарфийлд поклати глава стъписано.

— Добре, скъпа, с това вече привлече вниманието ми. Води ме при него. Няма да пропусна шанса да се запозная с библиотекар, който е нападнал проклет професионален убиец.

Жената се намръщи, като чу как я нарича.

— Казвам се София. По-добре го запомни.

После се обърна и го поведе.

 

 

— Не разбирам — каза Енгелман, сбърчил чело в измъчена невинност; гледаше арогантния агент на ФБР, когото за последен път бе видял в Маями. Честно казано, беше изненадан да го види толкова скоро — това означаваше, че са имали някаква предварителна информация за случилото се днес. Може би с партньорката му бяха по-компетентни, отколкото смяташе, и бяха успели да проследят действията на неговия човек. Или може би недодяланият тъпак Лиънуд се беше издал някъде по пътя и бяха следвали него. Така или иначе, беше доволен от това развитие на нещата. Не беше изпълнил задачата си и подозираше, че въпреки усилията на ФБР онзи тип може да се измъкне. Беше най-добре да действа незабавно.

— Нещо лошо ли съм направил? Само опитвах да помогна.

— Не, разбира се, че не, господин Ленгъл…

— Доктор — поправи го Енгелман, за собствено забавление. — Но ме наричай Алън.

— Алън. Разбира се. Та, както казах, Алън, не си направил нищо лошо, доколкото мога да преценя — просто опитваме да сглобим възможно най-пълна картина на случилото се днес, така че ако нямаш нищо против да ми разкажеш какво точно се случи…

— Но аз вече разказах какво стана на хубавата млада жена, която ме заши — възрази Енгелман немощно. Знаеше, че този човек ще е по-склонен да му повярва, ако се потруди за разказа му.

— А сега искам да го разкажеш и на мен — настоя Гарфийлд.

Енгелман вдигна ръце помирително. Стръвта беше захапана.

— Както кажеш.

Докато Гарфийлд слушаше унесено, Енгелман заразказва историята на Алън Ленгъл, герой по неволя — сложна плетка от полуистини и откровени лъжи. Алън Ленгъл бил в града по работа — така и не каза каква точно — и се отбил в казиното, за да поиграе и да хапне. Дали му безплатен билет за шоуто на Паломера, за връчването на чека, и понеже не бил виждал такава голяма сума — или толкова голям чек, — решил да отиде. Е, и възможността да спечели нещо от томболата с балоните също го била привлякла, макар да не му се искало да го признае, защото изглеждало детинско, нали?

— И освен това — добави и посочи подутото си превързано лице и смазаното си счупено коляно — можеш да видиш как ми се отрази тази алчност.

Взел си питие, джин с тоник, при това дяволски добро, защото с библиотекарската си заплата рядко си позволявал Бомбайски сапфир — и чакал да започне церемонията, когато забелязал нещо нередно. Ядосан на вид мъж крачел решително през тълпата, към сцената, с нож в ръка. Най-напред опитал да предупреди хората от охраната, но вниманието им било насочено другаде и той — глупаво, както си давал сметка сега — опитал да спре мъжа сам. Минал през тълпата колкото бързо успял, застанал зад него и го уловил за рамото. Било ясно, че го е стреснал, но стъписването му за жалост не продължило дълго. До този момент нямал никаква представа какво да прави, когато стигне до мъжа, но онзи го нападнал и въпросът станал излишен. Изритал го по крака, силно… — „май ми счупи нещо…“ — и го ударил по лицето с чаша.

— Мисля, че щеше да ме убие — завърши Енгелман, — ако онзи, другият, не беше започнал да стреля. Тогава паднаха балоните и онзи тип избяга. Малко след това загубих съзнание. Когато се съвзех, него го нямаше.

— Мислиш ли, че ще можеш да го опишеш на полицейски художник, Алън?

— Мисля, че да — отговори той, — но имам нещо, което може би е по-добро.

— Какво нещо? — попита Гарфийлд.

— Когато се съвзех, видях тези. — Извади от джоба си носна кърпа и я подаде на Гарфийлд. Той я взе и нещо вътре издрънка.

— Внимателно — каза Енгелман.

Гарфийлд разгъна кърпата внимателно. Вътре имаше три извити парчета стъкло.

— Не разбирам — каза учудено. — Какво точно е това?

Енгелман се усмихна и изду гордо гърди.

— Това са парчета от чашата, с която ме удари. Събрах ги от пода преди парамедиците да ме донесат тук, защото си помислих, че по тях може да има отпечатъци или ДНК, като по филмите, и не исках някой да ги стъпче. Дано не съм сгрешил, като съм ги вдигнал — не съм ги пипал с ръце обаче.

Не само си мислеше, че по парчетата има отпечатъци — беше ги огледал внимателно; и понеже бяха кървави, беше сигурен, че са на неговия човек. Не се безпокоеше, че могат да свалят от стъклото и собствените му отпечатъци или ДНК — нямаше да ги открият в никакви бази данни. Обаче сведенията за обекта му — и начинът, по който се биеше — показваха, че може да е бивш военен, което означаваше, че е регистриран някъде. Надяваше се да не е сгрешил в това отношение, защото това предположение беше последният му шанс да изпълни договора си преди Корпорацията да реши да си разчисти сметките с него.

— Хм — изсумтя Гарфийлд. — Дай ми минута, става ли?

Отдалечи се от носилката, но не достатъчно. Енгелман чуваше. Извика по радиостанцията:

— Имам следа към нашия човек. Материал, който трябва да се обработи. Това може да е пробивът, на който се надяваме — искам криминолог да дойде тук моментално.

След това Гарфийлд поговори с младата парамедичка и двама униформени полицаи и се върна при Енгелман.

— Виж, Алън, помогна ни много. Ако нямаш нищо против, искам сега да те пратя в болницата, за да те превържат както трябва. Госпожа Алварес и тези двама офицери ще те придружат.

— Разбира се отговори Енгелман. — Да няма някаква опасност?

— Не, не, не — успокои го Гарфийлд, не съвсем убедително. — Нищо такова. Обаче си преживял кошмарен ден, а показанията ти могат да се окажат точно това, което търсим — искам да ти се отблагодаря, като ти осигуря сериозни грижи.

— Много мило, специален агент Гарфийлд. Честно казано, нямам представа какво е всичко това, но не се срамувам да кажа, че вълнението ми дойде малко в повече.

Гарфийлд знаеше, че е прочел името му от картата, окачена на шията му, и се усмихна, защото най-после някой използваше званието му правилно. Енгелман също се усмихна. Беше сигурен, че семето, което бе посял, ще пусне корен. Сега оставаше да го изчака да порасне, а после и да обере плодовете.

Когато го качиха на носилка и го закараха до линейката, разкопча изпоцапаната си карирана риза и мушна дясната си ръка вътре, като че ли масажира оток или проверява дали няма болка в ребрата.

— Добре ли си? — попита хубавата парамедичка, Алварес. — Искаш ли да видя какво ти е?

— Не, добре съм, мила — отговори той и опипа 9-милиметровия „Ругер“ в скрития кобур. — Всъщност — добави, когато го качиха в линейката и седнаха край носилката до него, — мисля, че вече се оправям.