Крис Холм
Порода убиец (5)

5.

Мобилният телефон на специален агент Шарлот Томпсън изписука и тя трепна. Знаеше, още преди да го погледне, че е съобщение от сестра й. Днес вече й беше писала петнайсет пъти. Джес беше малката сестра на Шарли — бе завършила колеж само преди три години. Келнерка, която се мислеше за художник и смяташе, че лекарствата убиват музата й.

Обикновено когато Джес изпадаше в маниакална фаза Шарли беше тази, която я сваляше на земята. Днес обаче нямаше нито времето, нито търпението за това. Беше прекарала последните седем часа натикана заедно с трима други агенти на ФБР в пълен с електроника ван за проследяване. Седем часа слушаха бърборенето на албански в слушалките, което преводачът на Бюрото — слаб мъж с маслинова кожа, казваше се Башким — предаваше с равен, безучастен глас на английски. Седем часа без климатик или поне вентилатор, ламарината на колата усилваше августовската жега, докато кабината не засмърдя на пот и дрехите на агентите не се залепиха за телата им. От непрекъснатото бърборене на два езика в ушите й — без да споменаваме малоумните дрънканици на новия й партньор, Гарфийлд, докато не му каза да млъкне — главата на Томпсън кънтеше. Последното, от което имаше нужда, беше доза Джес, когато е най-зле.

Изключи звука на телефона си с въздишка и го мушна в жабката. След трийсет секунди го чу да вибрира — потракваше вътре като ядосана гърмяща змия.

— Сърдит любовник? — подхвърли Гарфийлд с пакостливо светнали очи. Цял ден пускаше подобни забележки. Томпсън се чудеше какво е чул и какво знае. Не искаше обаче да навлиза в този разговор с него във ван, пълен с потенциални свидетели. Освен това имаха работа. Да ловят лошите. Това й казваше баща й, сега капитан в полицията на Хартфорд, всяка сутрин, когато беше малка. И тя винаги се усмихваше — и за ужас на баща й това се оказа единственото, което искаше да прави и тя, когато порасне.

Ванът беше паркиран в една от тесните странични улички до Алегейни авеню в района на Порт Ричмънд, Северна Филаделфия. Кварталът беше работнически — предимно поляци, макар че напоследък имаше все повече албанци, латвийци, украинци и литовци — и за разлика от елегантните кондоминиуми, които изникваха навсякъде другаде във Филаделфия, единственият лукс тук бяха външните части на няколко прозоречни климатици, от които по бетона долу капеше конденз.

Табелата на витрината показваше, че „Малкия Луи“ е затворен, но вътре от сутринта имаше двама мъже. Въоръжени мъже, ако можеше да се вярва на контурите на анцузите им. Седяха, наливаха се с алкохол и дрънкаха за футбол, водка и сексуални похождения, както реални, така и въображаеми.

Едва когато се появи Петрела разговорът се насочи към липсващите момичета.

Луфтар Петрела беше може би най-неприятният собственик на италиански ресторант на света. Блед като призрак и слаб като клечка, той приличаше на човек, който никога не е чувствал по лицето си целувките на средиземноморското слънце и не е изпивал приятната топлина на порция спагети болонезе. Косата му беше гъста и черна, но външно повече приличаше на славянин, а не на италианец. И, разбира се, налице беше фактът, че изобщо не се бе научил да готви — не му оставаше време, защото преследваше хора по поръчка на чичо си Томор Петрела — местен капо на албанската мафия.

Това не беше от някакво значение за клиентелата на „Малкия Луи“, която до последния човек работеше за Петрела и посещаваше ресторанта най-вече за да не попадне в списъка на хората, които трябва да бъдат преследвани.

Последва бърз диалог на албански, следван от безучастния превод на Башким.

Петрела: „Яли ли са?“

Лилав анцуг: „Казват, че не са гладни“.

Петрела: „Трябва да ядат. Няма да им вземем добра цена, ако са недохранени“.

Зелен анцуг: „Блондинката пак си показа рогата. Прободе ръката на Енвер, когато той отвори вратата“.

Петрела: „Ще й повишим дозата. Скоро ще предпочита дрогата пред съпротивата. А има и хора, готови да платят повече за такава палавница“.

Башким погледна Томпсън, сякаш за да попита не е ли достатъчно. Томпсън свали слушалките — ръцете й леко трепереха от гняв, но и от адреналин. Подготвяха този момент от три месеца. Три месеца оглеждаха приюти за бездомни, арестуваха сводници и биячи, проследяваха банкови преводи — за да свържат мъртва бегълка от Дълут с мъжете, които я бяха използвали, докато не бе останало нищо за използване.

Томпсън даде командата.

След миг тротоарът се изпълни с агенти, въоръжени за битка и бронирани от главата до петите. Командосите на ФБР. Заеха позиции с безшумна прецизност. Тримата мъже вътре нямаха представа какво става и нямаха шанс.

Щом таранът се заби във вратата, Петрела и хората му се разбягаха. Лилавия анцуг се спусна наляво и се скри зад бара от фалшив махагон, като че ли два сантиметра талашит можеха да го предпазят от куршумите на автоматичен „Хеклер & Кох“. Ако не беше стрелял по агентите, които нахълтаха в ресторанта, нямаше да има нужда от защита, но го направи и се наложи бързо да го накарат да притихне.

Зеленият анцуг имаше по-добри инстинкти, макар и не повече ум. Спринтира към задната врата. Томпсън нямаше представа защо този идиот смята, че екип добре обучени федерални агенти няма да се погрижи за улицата зад обекта. Може би щеше да го попита някой ден, защото го задържаха без стрелба.

Петрела обаче беше друго нещо. Не остана на място, за да стреля. И не избяга. Верен на репутацията си, когато екипът влезе, той се спусна към момичетата, решен да вземе със себе си възможно най-много от тях, ако се наложи да напусне този свят.

— Госпожо — чу тя глас по радиото. — Петрела се скри в мазето! Вратата е от подсилена стомана. Ще ни трябва време, за да я срежем!

Томпсън изруга, после попита:

— Въоръжен ли е?

— Да!

Но преди да чуе отговора вече не се нуждаеше от него. Далечното чат-чат-чат някъде под нивото на улицата беше повече от красноречиво.

Томпсън изскочи от вана, другите агенти я последваха. Стъпи на улицата, забрави вдървяването на крайниците си, огледа се трескаво, за да открие начин да се добере до момичетата, докато някои от тях все още са живи. Погледът й се спря на врата към сутерена, излизаща на самия тротоар.

Вратата беше от две очукани покрити с ръжда плоскости от дебела гофрирана ламарина и се намираше на метър и малко от главния вход — за да осигурява пряк достъп до мазето за доставки. Нямаше дръжки или други възможности за достъп отвън, но благодарение на топлинни деформации и човешка намеса шевът между плоскостите не беше в добро състояние.

— Хей! — извика Томпсън на един от тактическите агенти наблизо. — Имаш ли щанга?

Агентът откачи от колана си малка плоска щанга и й я подхвърли. В единия край беше леко извита, с плосък раздвоен край, удобен за вадене на пирони — подобни използват и пожарникарите. Томпсън мушна извития край между двете ламарини и натисна. Ръждясалите панти изскърцаха и металът леко се огъна, но не достатъчно, за да мине човек. Дойдоха още двама агенти, уловиха повдигнатия край на ламарината с ръкавиците си и напрегнаха сили, но проклетото нещо не помръдваше.

Тогава се появи трети, с гениална идея.

Ханк Гарфийлд беше в отдела за организирана престъпност от две седмици — прехвърлиха го от група MS-13, в която работеше под прикритие. Последните две години бе опитвал да проникне в зловещата улична банда Мара Салватруха, след което шест месеца беше в отпуск с рана от куршум в рамото, получена, след като човек на бандата го видял да се среща с офицера си за връзка в улично кафене, на два часа път северно от територията на бандата. Очевидно се бе оказал на лошо място в лош момент и бе извадил много лош късмет, което показваше, че обсегът на Мара расте. Имаше късмет, че е останал жив. Офицерът му нямаше този късмет — случаят приключи с погребение. Говореше се, че двамата били близки приятели.

Вероятно щеше да е по-добре, ако Гарфийлд беше попитал — или поне ако беше предупредил. Обаче не го направи. Просто измъкна зашеметяваща граната от колана на един от агентите и я хвърли през тесния процеп между ламарините. Томпсън едва успя да запуши ушите си и да се обърне, преди това чудо да изтрещи — силно като фойерверк и ярко като слънце. Макар и да бе затворила очи, цели пет минути след това в полезрението й танцуваха призрачни зелени видения.

— Гарфийлд! Какво направи, по дяволите!

Гарфийлд се ухили.

— Спря да стреля, нали?

Томпсън напрегна слух, за да чува през звънтежа в ушите си. „Проклета да съм — помисли си. — Това откачено копеле е право“.

Миг по-късно агентите горе разбиха вътрешната врата към мазето и завариха Петрела да лежи в безсъзнание в средата на бетонния под, с кървящи уши и спукани тъпанчета. Оказа се, че не е стрелял по малолетните момичета, затворени там, а по катинара, с който беше заключена вратата на хладилното помещение. В бързината не бе взел ключа, който висеше на кука до вратата за мазето. След като отвориха хладилника, установиха, че не е бил използван като такъв, а като затворническа килия — вътре беше горещо и миришеше отвратително, защото помещението беше натъпкано с изплашени и пищящи непълнолетни момичета. Бяха предназначени за секс търговия, бяло робство. Томпсън се надяваше с времето да се възстановят. Човешкият ум и тяло са по-силни, отколкото се смята.

Какво ли си бяха помислили при гледката? Въоръжени мъже с очила и каски, които нахлуват в мазето след седмици плен, за да ги изведат горе, при линейките, които щяха да ги откарат в болницата „Сейнт Джоузеф“.

Нищо чудно, че пищяха.

Докато момичетата излизаха едно по едно нагоре по стълбите, Томпсън стоеше в мизерната кухня на „Малкия Луи“ и разтриваше горната част на носа си с палец и показалец, за да облекчи главоболието си. Гарфийлд разглеждаше тенджерите, които бълбукаха на голямата готварска печка, напълно забравил мръсотията и шума наоколо.

Вдигна капака на една, бръкна вътре с лъжица и извади кюфте, натопено в червен сос. Макар да бе много горещо, го налапа цялото и по брадичката му потече сос.

— Какво правиш? — попита троснато Томпсън.

Гарфийлд направи физиономия, без да спира да дъвче.

— Хайде стига. Това кюфте не е доказателство. Освен това умирам от глад. Киснем в този ван целия шибан ден и не съм хапнал нищо от снощи. Което — не искам да обидя Петрела, който изглежда свестен човек, като го гледам — е единствената причина да преглътна това шибано нещо. Сега разбирам защо се е насочил към престъпния живот — кюфтетата му имат вкус на задник.

— Това с гранатата беше рисковано — успя да каже тя.

Гарфийлд сви рамене.

— Получи се.

— Този път — добави Томпсън. Според нея Гарфийлд беше опасен, глупав и прекалено самонадеян. Надуването му може би минаваше сред уличните бандити, но щеше да се окаже проблем, когато преследваха установените престъпни фамилии, с които се занимаваше отделът им. Тези фамилии не оцеляваха само с кураж и жестокост — те се занимаваха с бизнес, управляваха многонационални корпорации. Имаха дълбоки джобове, дълги пипала, търпение и ловкост. Да се справяш с тях също изискваше търпение и ловкост.

— Ами ако момичетата не бяха затворени?

Гарфийлд кимна към витрината, през която се виждаше как товарят Петрела, завързан за носилка, в безсъзнание, охраняван от двама въоръжени агенти, в една от чакащите линейки. Качваха момичетата по две и по три.

— Май щеше да е по-лесно да ги изнесат на ръце.

— Хей, шефе? — Беше Литълфийлд, техникът по оборудването от вана. Държеше телефона на Томпсън. — Това нещо дрънчи като побъркано от двайсет минути.

— Сестра ми е — отвърна тя. — Цял ден ми пише съобщения.

Литълфийлд поклати глава.

— Не. Търсят те от Централата.

— Отворил си телефона ми? — попита Томпсън рязко.

— Само погледнах — отговори той объркано. — Реших, че може да е важно.

Подаде й телефона. Пет обаждания от шефа й, заместник-директор Катрин О’Брайън. Пет обаждания и нито едно съобщение по гласовата поща.

Томпсън позвъни и докладва, че операцията е минала добре.

— Радвам се — отвърна О’Брайън, — но не се обаждам за операцията. Снощи в Маями е имало стрелба. Искам да отидете с Гарфийлд и да проверите какво става.

— Да, видях го в бюлетина. Някакъв старец, застрелян посред бял ден. Защо ние? Ако е федерално престъпление, офисът в Маями може да се справи. Там се стреля непрекъснато.

— Това не е обикновена стрелба, Шарли. Било е удар.

Томпсън усети леко вълнение — каквото изпитваше, когато се зададе заплетен случай.

— Жертвата?

— Хавиер Круз. Наемник на Корпорацията.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Свидетели? — попита Томпсън.

— Ти ще ми кажеш, специален агент. Това е по твоята част.

— Качваме се на следващия полет.

— Задължително — отговори О’Брайън.

Томпсън затвори. Усмихваше се.

— Какво има? — попита Гарфийлд с хапка бог знае какво в устата.

— Заминаваме за Маями — отговори Томпсън. — Изглежда, моят призрак е ударил пак.