Крис Холм
Порода убиец (37)

37.

Беше събота следобед и трафикът по скоростния път на щата Ню Йорк беше бавен. Хендрикс реши, че целият участък от Сиракюз до Олбъни е в ремонт. Движеше се по една неравна лента от километри. Скоростта му не надвишаваше трийсет и ругаеше графика. При това положение нямаше да се прибере преди полунощ.

Смяташе да прекара нощта в хижата си и да потегли към Портланд на сутринта. Щеше да се заеме с издирването на този тип след ден-два — след последните четирийсет и осем часа беше заслужил малко спокойствие и почивка.

Трафикът едва пълзеше. Хендрикс играеше на надлъгване със стрелката на горивото, която клонеше към нула, и се надяваше да успее да се добере до бензиностанция. Колите бяха броня до броня, докъдето стигаше погледът и в двете посоки. Отби в Гилдърланд Плаза пет минути след като индикаторът светна. Пътният знак по средата обещаваше още десет километра ремонт.

Докато Хендрикс зареждаше хондата, телефонът в джоба му завибрира — кратко, което означаваше, че е получил съобщение. Той го извади с лявата си ръка.

На екрана се бе изписало 911.

Това съобщение генерираше паникбутонът под бара на Лестър.

Обзе го безпомощен ужас. Лестър имаше проблем, а той беше на пет шибани часа разстояние.

Качи се в колата и погледна изхода към шосето. Видя опашката коли, които изчакваха ред да се включат в трафика. Знаеше, че ще полудее, ако шофира по този начин още десет километра.

В другия край имаше метален портал, който разделяше паркинга за клиенти на бензиностанцията от този, който използваха служителите, и трябваше да пречи на хората от платения път да излизат от него, преди да платят. Беше рисковано. Можеше да го видят. Да го издадат. Да го преследват. Да го арестуват. И ако нещо такова се случеше, Лестър щеше да остане сам.

Хендрикс стисна зъби, завъртя волана към портала и настъпи педала.

Железните крила се отвориха с трясък и той мина — остави задръстването зад гърба си, изчезна по тясната отбивка.

Енгелман обработваше Лестър спокойно, без нетърпение. Лицето му изразяваше едновременно внимание и екстаз — виртуозен композитор, който дирижира своя опус пред изпаднала в захлас публика от един човек. Обясни на Лестър още отначало, че трябва да му каже всичко, което знае за Хендрикс. Не беше въпрос, но през следващите изпълнени с агония часове не последва нищо по-близо до въпрос.

За разлика от Енгелман, Лестър изобщо не мълчеше. Викаше. Крещеше. Молеше. Умоляваше. Повечето звуци изчезваха заради импровизираната запушалка за уста — лимонът отначало, макар че след около час той го раздроби със зъби и Енгелман го смени със собствения му колан.

Не че виковете му имаха някакво значение. Барът беше в стара тухлена сграда, проектирана да издържа студените зими в щата Мейн. В съседното заведение всяка събота свиреше реге група, включително и днес. След като станеше време за вечеря, старото пристанище оживяваше и улиците се изпълваха с туристи, улични музиканти, пияници. Дори някой да чуеше виковете на Лестър, нямаше да обърне внимание.

Лестър си повтаряше, че трябва да е силен, че Енгелман не знае, че паникбутонът е активиран. Ако успееше да издържи достатъчно дълго, Майкъл щеше да дойде — макар че винаги му бе казвал, ако получи това съобщение, да бяга.

Майки все още беше войник в душата си — никога не би оставил другар в беда.

С тези мисли мина първият жесток час. Връхлитаха го на всяка половин секунда. В края на краищата Лестър си даде сметка, че Майкъл не може да дойде достатъчно бързо, и започна да се моли Енгелман просто да се увлече и да го убие.

Тази мрачна надежда го крепи още известно време. Но мъчителят му беше умел. Взискателен. Изобретателен. А Лестър, въпреки цялата си решимост, не можеше да се мери с него. Нямаше нищо срамно в това. Нямаше предателство. Всеки жив човек би издал и майка си, ако е подложен на два часа такива мъчения. Повечето не биха издържали и пет минути.

Когато слънцето заблестя в оранжево по западните фасади на сградите, Лестър Майърс започна да говори.