Крис Холм
Порода убиец (10)

10.

Следобедното слънце се изливаше през прозорците. Апартаментът на Круз не се отличаваше с нищо, защото беше един от трийсетте в сградата — ниска триетажна кутия с фасадна мазилка и малки балкончета, на които можеш да сложиш малко барбекю, един стол и климатик, за да смекчава жегата на града.

Климатикът на Круз не работеше, прозорците бяха затворени. Апартаментът беше горещ като пещ и наситен с миризма на секс и евтин мъжки одеколон. Още с влизането лицето и вратът на Енгелман се покриха с пот, пръстите му подгизнаха и станаха несръчни в черните ръкавици. Ако и на стълбището беше толкова горещо, щеше му е нужно два пъти повече време, докато се справи с многото ключалки на Круз. Както можеше да се очаква, този тип беше предпазлив. Макар че в този случай, както подозираше Енгелман, ключалките бяха не толкова за защита от опит за отмъщение заради престъпленията му, колкото да попречат на жена му да го изненада.

Двамата не живееха в този апартамент. И макар че леглото беше неоправено и покрито с петна — на нощното шкафче имаше масла, свещи и всевъзможни фалически уреди, — жената на Круз никога не беше влизала в тази спалня. Може би беше подозирала за съществуването й, само на няколко преки от спретнатата им къща в Малката Хавана, а може би не. Енгелман беше склонен да мисли, че е подозирала — отчасти защото при множество разпити беше установил, че съпругите обикновено знаят доста повече, отколкото признават, и отчасти защото беше видял изражението й, докато гледаше как федералните обръщат дома й наопаки, с по едно внуче седнало на широките й майчински бедра, и трето, което се държеше за роклята й. Макар че съседите й също се събраха, за да гледат, а с тях и репортерите, а най-малката й внучка плачеше на гърдите й, лицето й не изразяваше нито срам, нито стъписване.

Лицето й изразяваше гняв.

Отначало си бе помислил, че е насочен към агентите, които тършуват в дома й. Към хубавата агентка и надутия й партньор — онези, които предния ден бе видял да оглеждат мястото, на което беше прострелян Круз. Само че към тях жената беше мила, сърдечна — дори им предложи нещо за ядене, докато те чакаха хората им да разбият живота й на пух и прах, като че ли копнееше за одобрението им, за опрощението им.

Докато наблюдаваше — един от многото в тълпата — Енгелман осъзна, че не нахълтването на ченгетата е ядосало тази жена. Беше я ядосал фактът, че мъжът й е причина за това нахълтване. Плюеше всеки път, когато ченгетата споменаваха името му, клатеше отвратено глава, когато я разпитваха с какво точно се е занимавал. Сякаш не бе имала представа, до смъртта му, е какво си е изкарвал хляба. Сякаш изобщо не е имала представа що за птица е бил мъжът й в действителност.

Енгелман бе виждал това стотици пъти в професията си. Гледала е на другата страна, когато работата на съпруга й е донесла спретнатата слънчевожълта къща, най-хубавата в квартала, с каменни колони под покритата с керемиди стряха над верандата, идеално окосена морава отпред и отзад, за да има къде да играят децата, с красива ограда, сякаш за да каже на минувачите „МОЯ“ — обаче, когато идва времето да погледне фактите в очите, да признае, че плодовете от работата на мъжа й са откъснати от забранено дърво, реакцията й е престорен ужас.

„Значи е лицемерка помисли Енгелман. Лъже себе си и околните“. Сега, когато видя спартанския апартамент на Круз, си даде сметка, че не той е купил пейката от тиково дърво на верандата на семейната къща, нито пък че идеално поддържаният двор е негова идея, или пък градинските мебели, които бе видял отзад.

Не, всичко това беше дело на вдовицата. И Енгелман си мислеше, че след като е харчила парите на Круз така самодоволно, може би сега не бива да се преструва чак толкова на възмутена.

Нищо чудно, че мъжът й бе имал любовница. И нищо чудно, че бе положил такива усилия да държи жена си настрана от това място. След като бе видял реакцията й, когато се оказа, че парите на мъжа й са кървави, Енгелман можеше да си представи как щеше да побеснее, ако разбере, че тя не е била единствената, за която ги е пилеел.

След като обиколи набързо апартамента, за да добие впечатление за собственика му, Енгелман се зае с бавно и методично претърсване, без да се страхува, че могат да го открият. Федералните не знаеха за това място. Наемът не беше на името на Круз или на някой от известните му псевдоними. Всъщност официално апартаментът изобщо не беше нает. В документацията на фирмата посредник той се водеше свободен, макар че през последните десет години не беше предлаган на никого, да не говорим за наемане.

Фирмата посредник беше собственост на кубинската мафия. Работодателят на господин Круз приживе.

Енгелман просто трябваше да се свърже със своя контакт в Корпорацията. Изпратиха му адреса с есемес на анонимния телефон след минути.

Започна с кухнята. Малка, в стил кухня на самолет, разположена в единия край на празна дневна. На плота имаше купчина менюта с храна за вкъщи. Телефонният цокъл на стената беше гол и неизползван. Отвори чекмеджетата поред — празни. След това ги извади от релсите и ги огледа за двойни дъна или залепени от долната страна пликове. Отново нищо. Претърси бюфетите. Всички бяха празни, с изключение на един, най-близо до високия хладилник. В него имаше две чаши за сок, тирбушон и кутия пластмасови прибори за хранене. Изсипа приборите на покрития с пожълтял линолеум под, после пусна и кутията, след като се убеди, че в нея няма нищо друго.

Фурната беше празна и изглеждаше неизползвана. В хладилника откри наполовина празна опаковка от шест бири и нищо друго. В боклука имаше няколко вмирисани плика от храна и две празни бутилки от вино. Изсипа съдържанието на кошчето на пода, но вътре не откри нищо скрито — също и между найлоновата торба и коша.

В дневната нямаше мебели. Никакви картини. Бежовият килим беше изпоцапан, на прозорците нямаше пердета. Имаше плъзгаща се стъклена врата, над която се спускаха евтини щори, оставени отворени, за да пропускат светлината. Енгелман хвана верижката, отвори ги и ги затвори. Движеха се леко. Прокара пръсти по горната лайстна, но не напипа нищо. После подаде глава и видя, че балконът е гол.

Не знаеше какво търси. Нещо, което да му подскаже как е действал Круз. Някаква индикация как обектът му е научил какви са плановете му. Нямаше представа дали ще открие такова нещо тук и дали изобщо нещо такова съществува. Обаче предвид старанието, с което ченгетата бяха претърсили дома на Круз, и разочарованата физиономия на агентката, когато нареди на хората си да приключват след часове търсене, беше сигурен, че не са открили никакви следи там.

Банята — цялата бяла — беше отвратителна. Евтина тоалетка от имитация на мрамор. Тоалетна с цвят на маджун — дъската вдигната, чинията набраздена от ивици ръжда. Жълтеникава вана от фибростъкло, покрита с кир по извивките и с почернели фуги отгоре. По грапавата мазилка на тавана също имаше черни петна. Цялата баня миришеше на влага.

Провери тоалетката. Тоалетното казанче. Кухата вътрешност на тръбата за окачане на хавлии. Нищо. Щракна копчето на вентилатора и той затрака. Изключи го, извади отвертка от джобния си комплект инструменти и свали защитната решетка. Нищо — само мръсната перка.

Влезе в спалнята, която едва ли би могла да се нарече така — нямаше врата, която да я отделя от дневната, а само нещо като портал — намек за врата, защото помещението леко се стесняваше, после пак ставаше широко. Имаше нощно шкафче, комбинирана лампа вентилатор на тавана и матрак, поставен върху метална рамка и скрит под изпомачкани завивки с пепеляв цвят. Дори нямаше възглавници.

Естествено, първо провери нощното шкафче. На него нямаше лампа. Имаше обаче шишенца с крем за тяло, с аромат съответно на ягода и на шоколад, жълт флакон, пълен наполовина с виагра, розов вибратор и изкуствени пениси с всевъзможни големини и форми каквито едва ли се срещат в природата. Някои имаха толкова странни форми, че Енгелман се зачуди как се използват. След това видя снимките в чекмеджето и престана да се чуди.

Изглежда, мисълта, че Круз има любовница, не даваше пълна представа за апетитите му. В чекмеджето имаше трийсетина снимки и поне три пъти повече партньори. На всяка се виждаха по най-малко двама души, без да се брои човекът с фотоапарата — който, поради отсъствието му в колекцията, вероятно беше самият Круз, и никои двама души не се повтаряха на две снимки. На възраст бяха от петнайсет до двайсет и пет, а по пол бяха мъже и жени и всевъзможни комбинации между двете. Повечето бяха латиноамериканци, но имаше и много чернокожи и тук-там азиатци. Бели нямаше. Круз, изглежда, все пак поставяше някакви граници в предпочитанията си.

Енгелман се взира в тези изображения на преплетени крайници, играчки и гениталии доста време, но те не пробудиха в него абсолютно нищо. Просто търсеше нещо, което да му е от полза. И ако на снимките имаше нещо подобно, то оставаше също толкова далечно за него, колкото удоволствията на плътта, които те документираха. Единствено убиването му доставяше удовлетворението, което обещаваха тези кухи снимки.

След като ги огледа внимателно, той хвърли тестето на пода и се върна към чекмеджето на нощното шкафче. В него нямаше нищо, освен големия стар „Полароид“, с който бяха направени снимките — отворен, без филм, и оръфан криминален роман за приспиване, който захвърли настрани, след като го изтръска, за да провери дали вътре няма нещо. След това прегледа чекмеджето, както и другите, в кухнята, но без резултат.

Махна завивките от матрака — изпоцапани и измачкани от безброй тела, вонящи на пот. Матракът изглеждаше цял — не беше разпарян и шит или нещо такова, нещо, което да покаже, че Круз може да е скрил нещо вътре, — но Енгелман все пак го сряза и прерови вътрешността. Стаята се напълни с боклуци — пружини, вата, порноснимки, но следата, която търсеше, я нямаше.

Разглоби металната рамка, но и там не откри нищо. Нищо не беше залепено и за перките на таванния вентилатор или в стъкления глобус, в който бяха електрическите крушки отдолу. Зад решетката на вентилацията видя само миши изпражнения, а зад уредите в кухнята имаше само мъртви хлебарки.

Застана в средата на разхвърляния апартамент, ядосан от неуспеха си. Мръсен и плувнал в пот, отиде до хладилника, отвори го, взе една от бирите на Круз и я отвори. После се свлече вдървено на линолеума и остави хладния въздух от отворения хладилник да се спуска върху него, докато пие.

Погледът му се плъзна наоколо безучастно, по следите от усилията му. Бъркотията, която беше сътворил, не го радваше — носеше му единствено разочарование. Беше толкова сигурен, че ще открие нещо. И все пак.

И все пак.

Погледът му се спря на книгата с твърди корици, паднала на пода отворена, с гърба нагоре. Обзе го някакво вълнение, нетърпение. Заглавието, даде си сметка, беше на английски, въпреки че Круз презираше този език и не би позволил да го говорят в дома му. Може би отсъствието на бели любовници на снимките подсказваше, че предпочита други езици и в любовното си гнездо. Освен това липсата на мебели подсказваше, че Круз не е прекарвал на това място много време, за да чете книги в леглото.

Тогава?

Енгелман се надигна от пода и отиде до книгата, забравил за бирата и изтощението си. Вдигна я и я огледа.

„Кръстникът“ на Марио Пузо.

Прелисти я и видя, че на места са подчертани букви, на пръв поглед хаотично.

Усмихна се и извади анонимния телефон от джоба си. Пръстите му бяха непохватни заради ръкавиците, но нямаше значение. Корпорацията беше на бутон за бързо набиране.

Телефонът иззвъня веднъж.

— Да? — отговори контактът му. Не ядосано, просто кратко.

— Здрасти. Мисля, че открих нещо интересно.

— Какво?

— Нищо, с което си струва да се занимаваш. Работя по него.

— Тогава защо ми се обаждаш?

— Защото в организациите ви има непослушни момчета и момичета.

— Какво искаш да кажеш?

— Разменяте си бележки. — Енгелман цъкна с език. — Боя се, че ще се наложи да ги погледна.

Последва дълга пауза — толкова дълга, че Енгелман се зачуди дали не е прекалил, дали контактът му няма просто да прекъсне линията.

После чу:

— Комуникациите ни са тайна. Заключени.

— Не толкова, колкото си мислите отговори Енгелман и самодоволната му усмивка някак се прокрадна в тона му.

— Внимавай как говориш с мен — каза онзи. — Не сме шайка кретени и не се отнасяме добре с тези, които мислят друго.

Енгелман се сепна и усмивката изчезна от физиономията му.

— Не искам да кажа, че…

Контактът му го прекъсна:

— Добре. Продължавай да не искаш да кажеш. — След това въздъхна и продължи с по-спокоен тон: — Ако този боклук е пробил комуникациите ни, значи е по-добър, отколкото си мислехме. Ако ти дам каквото искаш, ще успееш ли да го хванеш?

— Да. Аз също съм добър.

— Така казват. Обаче можеш да си сигурен, че ако използваш информацията, за да ни прецакаш, ще извикам петима като теб, за да те хванат и да се погрижат да живееш само колкото да съжалиш, че си жив. Разбираш ли ме?

Енгелман не отговори веднага.

— Да.

— Добре. Провери си телефона. Изпращам ти линкове към сайтове в интернет, които трябва да погледнеш. Освен това ще предупредя всички да престанат да използват комуникационната мрежа, докато не хванеш нашия човек.

— В никакъв случай. Така ще му дадеш знак, че нещо не е наред. Комуникациите ви трябва да продължават както преди.

Онзи млъкна за момент.

— Нали разбираш какво точно искаш от мен?

— Разбирам.

— Дано. Защото ако не запуша пробойната и заради това умрат наши хора, вината ще е изцяло твоя.

— До днес нямахте представа, че комуникациите ви са пробити. Ще е глупаво да пропилееш тактическото предимство, което имаме сега, след като разбрахме какво се е случило.

— Добре. Ще ти дам десет дни. След това сменяме ключовете, независимо дали си хванал нашия човек, или не.

— Добре.

— Хубаво. Желая ти успех.

Връзката прекъсна.

„Не, не успех — помисли си Енгелман. — Успешен лов“.