Крис Холм
Порода убиец (9)

9.

— Е? — подкани Хендрикс. — Някакви приказки?

С Лестър седяха на маса в задната част на „Примамката“. Хендрикс отпиваше бира между хапки пастърма върху ръжено хлебче, а Лестър беше на чаша газирана вода с лайм. Беше малко след обяд, но щорите бяха спуснати, за да пазят вън светлината на деня, а лампите в заведението бяха изгасени, с изключение на една, над главите им. Предната вечер Хендрикс беше твърде уморен, за да се справи с дългото шофиране до дома, и затова се просна на кушетката, която Лестър държеше в склада. Смяташе да тръгне преди четири, когато отваряше „Примамката“ — след като си свършат работата.

— Тук-там — отговори Лестър и плъзна по масата папка с компютърни разпечатки. — Нищо съществено. Семейни истории преди всичко. Вътрешни свади.

Хендрикс отвори папката и мълчаливо прегледа разпечатките. Неговият бизнес не беше от тези, които се рекламират в Гугъл или Жълтите страници. Всеки контакт, физически или електронен, носеше потенциален риск — шанс за евентуалните заинтересовани да проследят движението му и да определят местонахождението му. Поради което държеше той да инициира контактите с потенциалните си клиенти, а не обратното. Половината от тези, с които се свързваше, научаваха, че са белязани да умрат, от Хендрикс. Някои отказваха да повярват. Други му вярваха, но решаваха да действат сами. Трети се съгласяваха с условията му веднага. Тези, които се отказваха от услугите му, невинаги стигаха до фаталния край, но процентът на оживелите не беше много висок. Тези, които плащаха, се измъкваха значително по-леко. След три години и половина в бизнеса все още не беше загубил клиент.

Ключът беше в ранното откриване и проучването — за да може да подбере правилния подход. В началото на кариерата си Хендрикс просто проследяваше известни наемни убийци и откриваше жертвите им, като се криеше и наблюдаваше — но така не оставаше почти никакво място за грешки и на два пъти едва не го ликвидираха. В един особено гаден случай клиентът му остана жив, мишената му умря, но преди това копелето успя да забие шило за трошене на лед в гърдите на Хендрикс. След четири дни в изоставен склад, където опитваше да спре кръвоизлива, докато чакаше антибиотиците, взети от ветеринарна клиника, да подействат, реши, че е време да промени подхода. Тогава вкара в бизнеса и Лестър.

Някога, в Афганистан, Лестър беше техническият експерт на частта им. Нямаше система, която да не е в състояние да пробие, жица, която да не може да подслуша, и шифър, който да не може да разкодира. И когато прахолякът и откачените промени в температурата между огнения пек денем и болезнения студ нощем скапеха оборудването им, Лестър винаги намираше начин да го поправи. Полезен талант, когато най-близката база, от която можеш да очакваш попълнения, е на четири дни път — и не по-малко полезен, ако смяташ да убиваш хора, които убиват за пари.

Всички престъпни организации на планетата имат някаква подмолна комуникационна мрежа. Руснаците например предпочитат старата система с обяви — крият кодирани съобщения в постове по форумите или в обявите за продажби на последните страници на различни седмичници. Арменците прикриват редове с безсмислен на пръв поглед код в различни интернет издания, които са тяхна собственост — но най-често става дума за елементарен шифър, който дванайсетгодишно дете с усет за ребуси би могло да разчете, ако знае къде да търси. Макар че никое дванайсетгодишно дете не би губило време да вади код от интернет страници на един или друг скучен форум.

Лестър обаче го правеше. Всъщност по-скоро го правеха неговите системи.

Откри корейската мрежа за седмица-две. Същото се случи и с бандите от Лос Анджелис, които не си даваха много труд да прикриват съобщенията си. Полските и литовските фамилии — които използваха анонимни пощенски кутии и прокси сървъри по целия свят, му отнеха повече време. Обаче върхът на мафиотските комуникации, най-костеливият орех, се оказа мрежата на Корпорацията. Използваха го всички, освен най-упоритите и параноични организации — и защо не? Беше безопасна, надеждна и почти напълно непробиваема — тяхна собствена комуникационна магистрала за престъпна информация.

Разпечатките, които Хендрикс гледаше сега, бяха резултати от конни надбягвания в Нортвил Даун — не много известна писта за конни състезания на половин час източно от Детройт. Големият победител за деня беше кобила на име Жалбата на Макгърн.

Само че нямаше такъв кон. И ако човек опиташе да види някаква логика в резултатите, щеше да се убеди, че е невъзможно. Защото не бяха резултати.

Беше шифър.

Организациите от Корпорацията си разменяха послания по този начин от години. Държаха няколко сайта за конни надбягвания и можеха да пускат фалшиви резултати помежду си, без да будят някакви съмнения. Използваха фалшиви имена на коне, които сочеха същността на посланието — Кафявата красавица означаваше хероин например. Пищната лама означаваше проститутки и така нататък — съответните подробности бяха в числата, които следваха.

Жалбата на Макгърн означаваше, че се готви удар. Някаква вътрешна шега, предполагаше Хендрикс. Макгърн беше главният наемен убиец на Ал Капоне, човекът, отговорен за клането в Деня на Свети Валентин^[1]. Самият той бил застрелян няколко години след това, докато играел боулинг. Ако видиш Жалбата на Макгърн, знаеш, че цифрите след това са шифър с името на жертвата, а ако имаш късмет, и адреса й. Равните шансове за загуба и победа означаваха, че човекът с това име няма да се задържи още дълго на този свят.

Ето как работеше системата. Например кон с номер трийсет и осем стига до финала шести. Това означава шестата буква от трийсет и осма страница. При достатъчно голяма таблица с числа можеш да предадеш почти всякакво послание. Като име и адрес. Като „избери подходящ момент“ или „да изглежда като злополука“. И понеже почти всяка буква от азбуката се среща на десетки места във всяка книга, никоя от дешифриращите програми, разчитащи на повторенията, не може да се справи с такъв шифър. Ако не знаеш точно за коя книга става дума — включително и изданието, — няма начин да разбиеш шифъра. Никакъв. Поне това му повтаряше Лестър, след като разбра какъв е шифърът.

„Ако не ми кажеш коя е шибаната книга, Майки — каза той на Хендрикс, — няма начин да пробием това нещо.“

Така че Хендрикс намери книгата.

Наистина, отне му две години — и ако обектът му не се бе изпуснал, можеше никога да не я намери. Въпросният обект беше самостоятелен играч, който се занимаваше с мокри поръчки като страничен доход. Хендрикс го хвана жив и след два часа умоляване — и достатъчно натриев амитал, за да пропее цял следствен арест — онзи му каза каквото искаше да знае, в замяна срещу бърза смърт.

Оказа се, че е първото издание на „Кръстникът“, от 1969 година.

Никой не бива да твърди, че мафията няма чувство за хумор.

След няколко минути взиране в разпечатките на Лестър Хендрикс се отказа.

— Знаеш, че не ме бива за такива неща. Ще ми обясниш ли какво точно гледам?

— Първата разпечатка е поредица съобщения от чикагската група. Изглежда, искат тихомълком да премахнат някой от техните — племенник на капо. Държи нощен клуб, който групата използва за фасада, за да продава дрога. Говори се обаче, че не е точен. Обича да обезобразява жени. Опасяват се, че страничната му дейност може да ги изложи на риск, и им е писнало да разчистват труповете след него.

— Пасувам — каза Хендрикс. Не беше фен на организираната престъпност, но не можеше да отрече едно — мафиотите от старата школа изпитваха дълбоко презрение към неорганизираната престъпност на тяхна територия, дори и ако е дело на някой от техните. Всеки, който насилва жени, е гнусен човешки боклук, а от гледна точка на Хендрикс, нямаше смисъл да спасява човек, който не си струва да бъде спасен. Ако в Чикаго искаха да се отърват от боклука си, по-добре да си го направят сами, без много шум.

— Да. По-добре да го няма, бих казал.

Хендрикс отхапа от сандвича си — идеално препечен хрупкав хляб, сочна и вкусна пастърма — и отпи глътка бира.

— Какво друго откри?

— Мафията в Лос Анджелис търси изпълнител на удар по член на банда от Лонг Бийч. Още никой не е приел контракта, така че подробностите не са много ясни.

Хендрикс се замисли за момент.

— Целта има ли име?

— Да, но не много повече. Ървинг Франклин. Получава си пощата на адреса на баба си. Изглежда, не си пада по постоянните местожителства.

— Минали арести?

— За вандализъм. Дребни кражби. Притежаване на наркотици с цел продажба. Полицаят, който го е прибрал при последния случай, закарал в полицията група момчета, които се наричали Бесните пророци, и той бил един от тях.

— Някаква причина тези Бесни пророци и мафията от Ел Ей да имат конфликт?

— Не откривам нищо… а и искат да ликвидират само Франклин. Това е една от малкото чернокожи банди в района, които не са свързани с Крипс^[2]. Може да получават продукт от мафията, така че причината да е свързана с дрогата.

— На колко години е?

Лестър въздъхна.

— Виж, Майки, познавам те и знам какво мислиш за това. Франклин обаче не е заблуденото хлапе, което се е събрало с лоши приятели. Той е шибан дилър на дрога.

— На колко години е, Лес?

Лестър се поколеба.

— Шестнайсет.

— Шестнайсет. Боже мили! Има ли срок за удара?

— Не е определен. Ден-два, най-малко.

Хендрикс допи бирата си. Кимна, сякаш бе взел решение.

— Качи ме на следващия полет дотам. Искам да видя това хлапе.

— Сигурен ли си, че не искаш да си починеш малко, Майки? Напоследък не се спираш, а не си се прибирал у дома от предишната работа.

— Добре съм, Лес — настоя Хендрикс. — Купи ми билета.

— Да си представим за момент, че греша и той наистина е свястно момче… тогава няма да може да ти плати хонорара. Ще има пари, ако е престъпник. Сам казваш, че никога няма да убиваш безплатно.

— Така е. Но поне ще мога да го предупредя.

— Ами ако съм прав? Ако е поредният боклук, който пробутва наркотици?

— Ако си прав, ще го оставя да умре.

Лестър се вгледа за момент в приятеля си. На тази светлина бръчките по лицето на Хендрикс изглеждаха по-дълбоки.

Изглеждаше стар. Уморен.

Не за първи път Лестър се зачуди докога Хендрикс ще издържи на това темпо — и какво му струва да се занимава с тази работа. Вече го нямаше наивния идеалист отпреди толкова много години, когато сформираха частта им. От друга страна, с изключение на тях двамата, я нямаше и цялата част. Може би единственият начин да се справиш с положението бе да се превърнеш в нещо ледено и закоравяло.

Лестър бе опитал по друг начин. Опитал се беше да остави миналото зад гърба си. След раняването му не можеше да е полезен за военните — самото му съществуване би трябвало да напомня на сегашната администрация за греховете й от миналото. Уволниха го без почести, както и беше наясно, че ще стане — колкото и храбро да бе служила частта им, акциите им бяха тайни и не можеха да бъдат признати, така че за уволнение с почести не можеше и да се мисли. И въпреки всичко след всичко, което бе дал от себе си — и всичко, което бе загубил, — му беше болно. А когато родителите му умряха само половин година след като се върна в Щатите, изгорени живи в рождената му къща, след като майка му заспала в леглото със запалена цигара в ръка, той просто вдигна ръце. Със застраховката на родителите си и малката инвалидна пенсия успя да купи този бар — навремето беше мръсна дупка — и през следващата година и нещо барът беше по-често затворен, отколкото не, докато той полагаше всички възможни усилия да се напъха в някоя бутилка и да умре. Беше загубил всичко — приятели, семейство, надежда, чувството за смисъл.

И тогава един ден през вратата влезе Майкъл — сякаш възкръснал от мъртвите — и всичко се промени. Майкъл му даде надежда. Цел. Осигури му някакво малко опрощение — сякаш сам бог го изпращаше, за да каже на Лестър, че вината, която го терзае заради смъртта на колегите им, е твърде голяма, за да я носи сам човек. Майкъл едновременно облекчи бремето му и му помогна да понесе останалата тежест.

Парите също бяха добре дошли. Ако някой твърди, че с парите не може да се купи щастие, трябва да остане без пари известно време. Това, което изкарваха с Майкъл, въртеше бара — превърна го в уютно квартално заведение, което живее, вместо да умира бавно. И по-същественото — Лестър престана да обитава склада и се премести в нормален апартамент. Беше купил бара преди пазарът да се срине и когато Майкъл го откри, беше затънал толкова дълбоко, че не можеше да си позволи да плаща за жилище, така че спеше на кушетка отзад. Сега барът беше чудесен, както и апартаментът му, с фантастична гледка към Портланд на запад и ледения син Атлантик на изток.

Лестър не мислеше за това, което правеха, като за убийства. Според него балансът беше неутрален. Или умира някой нещастник, или закоравял убиец. А пък ако премахнеш закоравял убиец, спасяваш живота на други.

Знаеше съвършено сигурно, че спасяват него — нищо по-силно от газирана вода не беше минавало през гърлото му, откакто започнаха малкия си кръстоносен поход.

Майкъл обаче беше нещо друго. Въпреки целия му кураж работата го изтощаваше. Личеше си по лицето му. По отпуснатите рамене, когато седеше на стола. Лестър разполагаше с лукса да не му се налага да мисли, че се занимават с убийства, но Майкъл знаеше за какво става дума. Той беше на бойното поле, в калта, при кръвта, а там е трудно да избягаш от истината.

Лестър се чудеше дали Майкъл би издържал толкова дълго, ако не беше Иви. Тя беше всичко за него. Това, че я бе напуснал — независимо от причините и решимостта му, — го бе опустошило. Но не беше преставал — не можеше да спре — да се грижи за нея. Това бе една от причините Майкъл да се нуждае от уменията на Лестър. Може би единствената, която имаше значение.

След мнимата смърт на Майкъл Хендрикс родителите на Иви така и не й простиха, че е била с него. Тя — сега медицинска сестра, която работеше на смени в три клиники в района — беше твърде горда, за да иска помощ от тях, за да върне студентския си кредит и огромната ипотека. Майкъл, с помощта на Лестър, се бе постарал да не й се налага.

Иди нямаше представа от кого са парите. Нямаше представа, че са кървави пари. Доколкото знаеше, депозитите бяха част от структурирано споразумение — резултат на колективно дело, измислено от Лестър, заведено уж от близки на загинали във войните поради лоши противокуршумни жилетки. И благодарение на компютърните му умения всеки, който решеше да търси, щеше да види същото.

Лестър нямаше представа дали заради тази помощ Майкъл успява да спи нощем, но беше сигурен, че заради нея става сутрин. Дори след толкова години — след като Иви се бе влюбила в друг, след като се бе омъжила — той продължаваше да се грижи за нея.

Продължаваше да слага нещата по местата им, убийство след убийство.