Крис Холм
Порода убиец (31)

31.

— Боже! — изпъшка Гарфийлд и прокара студена мокра от пот длан по косата си. — Не е било инцидент.

Кръстовището на Кембъл и Източна 22-ра улица беше осеяно със счупени стъкла и откъснати ламарини, обилно изпръскани с кръв. Местната полиция беше заградила широк периметър около мястото — все пак някаква милост към пешеходците, които случайно минават наблизо. Не бяха много. Кембъл и Източна 22-ра се пресичаха в краткото разстояние между надлез на магистрала на изток и мекия склон на Хоспитал Хил на запад — парче плоска непривлекателна ничия земя с буренясали оградени с мрежа парцели, ниски сгради и сателитен паркинг за обширния медицински комплекс, който се простираше на десет пресечки.

Линейката беше паднала на една страна в средата на кръстовището, по диагонал спрямо правите ъгли на улиците. Шофьорът беше проснат по очи в собствената си кръв, на двайсетина метра от колата, изхвърлен от силата на удара, както си помисли Гарфийлд отначало. Обаче предното стъкло, макар и напукано, си беше на мястото, а когато се вгледа, видя, че гърбът на трупа е надупчен от куршуми — като че ли е бягал и някой го е застрелял.

Гарфийлд заобиколи линейката. Отдолу все още беше достатъчно топла, за да избие пот на челото му, докато минаваше. Стигна отзад — лявата врата, сега отдолу, беше отворена, а дясната затворена. Напряко беше проснато тялото на хубавата парамедичка, с която Гарфийлд бе опитал да флиртува — София, спомни си. Беше му казала да го запомни. Сега — разперени ръце, разранени нокти, сякаш отчаяно се е мъчила да избяга, с глава, превърната в пихтия от два изстрела от много близо — името й беше без значение.

Гарфийлд клекна до нея. Едно отворено, лишено от живот око го гледаше изцъклено. Той потисна желанието да го затвори. Би замърсил местопрестъплението. Погледна в линейката и видя разпиляно медицинско оборудване и телата на двама униформени полицаи. Лицето и врата на единия ги нямаше — куршум ги беше отнесъл и беше останала кухина, като разчупена линя. Другият беше прострелян в гърдите, но изглежда беше продължил да диша, защото имаше следи от задушаване с гарота или нещо подобно — лицето му беше сиво-синкаво, езикът — тъмночервен, очите — изцъклени и осеяни със спукани кръвоносни съдове.

Нямаше и следа от пациента, когото бяха превозвали. Свидетелят на Гарфийлд.

Изруга. Извърна лице.

До него спря черно-бяла патрулна кола. Задната врата се отвори. Слезе Шарли Томпсън, с измъчена физиономия.

— Какво имаме? — попита тя. В гласа й се прокрадна толкова умора, че сякаш вече не беше в състояние да регистрира каквато и да било изненада.

— Шибана каша, това имаме. Двете ченгета и парамедичката са мъртви, а нашия свидетел го няма. Предполагам, че твоят призрак ще се изкачи доста нагоре в списъка с най-издирваните.

— Защо мислиш така?

— Не е ли очевидно? Имахме свидетел, който го е видял — даже се е сборичкал с него — и го познаваше. Онзи някак се е измъкнал от нашите в казиното и е премахнал свидетеля ни.

Томпсън поклати глава и отбеляза:

— Не се връзва. Свидетел или не, има и друг, който го е виждал. Аз. Можеше да ме убие в банкетната зала, но не го направи. И няма начин само аз да съм го видяла — след като разпитаме посетителите на казиното, ще се появят поне още няколко, които са. Да не споменавам, че цялата сграда е осеяна с видеокамери, което означава, че все някоя го е заснела. Тоест няма никакъв смисъл да полага чак такива усилия, за да премахне само един свидетел от много. Освен това, дори и да е искал, как е стигнал дотук, за да ги причака? Били са в линейка и са се движели бързо, със сирени, без да мислят за светофарите. Няма как да ги е настигнал.

— Добре, Матлок. Какво тогава мислиш, е станало тук?

— Матлок е адвокат, глупако, и е герой от сериал. Ако искаш да се правиш на интересен, поне научи кое какво е. — Отговорът й беше по-скоро рефлекс и тя веднага съжали за него. Гарфийлд се държеше като задник, но това не беше нещо повече от защитна реакция и тя би трябвало да не допуска да се хваща на въдиците му. Особено сега, когато щеше да влоши деня му доста повече.

— Мисля, че го е направил твоят така наречен свидетел — каза тя. Гарфийлд опита да възрази, но Томпсън го спря. — Знаем, че се е сборичкал с моя призрак и е оцелял. Знаем още, че работата на призрака се е объркала. Искал е да се добере до Лиънуд преди Лиънуд да се добере до Паломера — поне това стана ясно в банкетната зала. Излиза, че твоят свидетел е бил тук, за да спипа моя призрак — да го убие, искам да кажа. Само че призракът се измъкна.

Гарфийлд пребледня.

— Не… Трябва да е бил твоят човек. Трябва.

— Съжалявам — възрази тя грубо, — но не е бил той.

— Не можеш да си сигурна — настоя Гарфийлд. Погледна настрани, към светлините на медицинския комплекс.

— Мога, Ханк — увери го тя. — Сигурна съм. Ти също щеше да си сигурен, ако не беше толкова заслепен от това, което искаш да видиш.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Изстрелите — отговори Томпсън и кимна към обърнатата линейка. — Стреляно е вътре, в линейката.

Когато си даде сметка какво му казва, Гарфийлд седна на бордюра. Чувстваше се замаян. Болен. Глупав. Беше отговорен за смъртта на тези хора — помощник, съучастник. Беше осигурил на копелето възможност да изчезне. На практика го беше превел през загражденията. Даваше си сметка, че никога няма да си го прости.

Боботенето на приближаващ хеликоптер го сепна. Новинарски хеликоптер, който вероятно се отдалечаваше от тълпата около „Пендълтън“, като муха месарка, която излита от труп, защото вятърът е донесъл аромат на нова сочна хапка наблизо.

— Хей! — Гарфийлд извика един от униформените, които пазеха периметъра. — Махни ги оттук. Това е местопрестъпление!

— Всъщност, сър, диспечерът ни току-що говори с тях — казват, че имало нещо, което агентът, който разследва, трябва да види.

Томпсън и Гарфийлд се спогледаха, после забързаха към полицая. Краката на Гарфийлд бяха по-дълги, душата му беше по-отчаяна в момента, искаше поне сега да победи, така че стигна първи. Грабна радиото и без да си дава труд да се представи, изръмжа в микрофона:

— Кажете ми, че виждате този, който го е направил.

— Ще ми се да беше така! — долетя дрезгавият отговор.

— Тогава защо се обаждате?

Отговорът обаче му се стори безсмислен. Гарфийлд поиска да повторят, защото реши, че не е чул добре, но не беше така.

— На линейката е написано нещо — каза същият глас.

Двамата се върнаха тичешком до обърнатата линейка. След миг колебание, докато мислеше дали не би могла да се качи сама, Томпсън сключи пръсти и предложи дланите си на Гарфийлд като стъпенка. Той сложи крака си между тях и тя го повдигна. Гарфийлд се изкачи тромаво върху горната страна на линейката и видя букви — наопаки, високи по близо метър. Бяха надраскани с кръв.

Гарфийлд наклони глава и го прочете заедно с неколкостотин хиляди зрители — без да се броят милионите, които щяха да го видят, когато репортажът за събитията от деня се появеше в националните новини:

ЩЕ СЕ ВИДИМ, КАУБОЙ.