Крис Холм
Порода убиец (28)

28.

Служебният коридор беше дълъг и добре осветен, боядисаните стени светеха под евтиното луминесцентно осветление и мигащите навсякъде лампи на алармената инсталация. „Много мило, че Лиънуд накара федералните да ми отворят вратата“, помисли Хендрикс.

Никъде не виждаше камери, но всички врати бяха с електронни ключалки, като онази, през която бе излязъл от сцената, и индикаторите им светеха в червено. Несъмнено агентката се бе погрижила за това. Да го приклещи така в този коридор беше доста странен начин да изрази благодарността си, че й беше спасил живота.

Да намери вратата към стълбите сред двайсетина други не беше трудно — беше единствената, на която имаше надпис „ИЗХОД“. Както и останалите обаче и тя беше заключена. Хендрикс заби пръсти между основата на устройството и пластмасовата планка отгоре и го изкърти от стената. Появи се плетеница от жици и светодиоди. Лестър вероятно би се справил за секунди. Хендрикс обаче можеше да опитва час с най-добрите инструменти, които могат да се намерят, и най-много да го удари ток.

За негова радост имаше и друг и начини да отвори.

Касата беше от боядисана стомана. Нямаше как да я изкърти. Дръжката беше солиден лост, не като на онази, през която беше дошъл. Хендрикс огледа металните парчета, в които беше мушнат лостът, с надеждата да ги изкърти и да открие механизма вътре, но бяха солидни, монтирани много здраво.

Това означаваше, че слабото място е самият лост.

Потърси с поглед нещо, с което да го счупи — пожарогасител или брадва за случай на пожар. В коридора обаче нямаше такива неща, защото противопожарната инсталация беше на тавана — пръскалки. Помисли да изтича до ъгъла на коридора, за да види какво има зад него, но точно тогава изгасиха осветлението и той си даде сметка, че няма време. Имаше на разположение секунди, не минути, за да се справи със ситуацията.

Единствената светлина в коридора идваше от малките индикатори, които се отразяваха в стените. Хендрикс опипа инстинктивно единственото оръжие, което му бе останало — подобното на химикалка фенерче, което стреляше. „То пък някаква полза от него“, каза си. Не че имаше намерение да убива командоси. Притежаването на оръжие означава да разиграваш театър. Заплахата с насилие често е по-убедителна от самото насилие — добре прицелен изстрел в противокуршумната жилетка може да ти осигури нужното време, като улученият ще си остане най-много с едно-две пукнати ребра. Опитай обаче да заплашваш, като размахваш шибана химикалка. Това нещо, което му се струваше толкова хитроумно, когато Лестър го направи — фактът, че никой не очаква да е оръжие, — изведнъж можеше да се окаже причина да го убият.

Внезапно му хрумна.

Стрелящото фенерче можеше и да не става за предотвратяване на надвиснала опасност, но би могло по-скоро куршумът с кух връх, чието предназначение бе да нанася възможно най-големи вътрешни поражения — да се превърне в приличен ключ.

Опря фенерчето до ключалката на вратата и стреля. Изстрелът отекна оглушително в празния коридор. Дръжката падна на пода и издрънча.

Хендрикс излезе на стълбището.

Беше старо, направено за напускане на сградата в случай на пожар и други бедствия — излети от бетон стъпала с оголен ръждясал метал по ръбовете, с ръждясали парапети. Въздухът беше огнено горещ и миришеше на гнило.

На долната площадка имаше вентилационен отвор, чийто капак се държеше от два ръждясали винта — горе ляво и долу дясно. Другите две дупки бяха празни или винтовете бяха свалени и изчезнали, или изобщо не бяха слагани. Хендрикс откърти капака и го хвърли в средата на коридора, после се надигна на ръба и запрати каубойската си шапка далече навътре. След това се върна и тръгна нагоре по стълбите — пренебрегна стрелките, на които пишеше ИЗХОД и които обещаваха слънчева светлина и свобода.

Знаеше как действат федералните в случаи като този. Очакваха да се изплаши — и да побегне. Да се отдалечи от мястото възможно най-много, преди да са блокирали района. И действаха съответно. „Е, нека си преследват — помисли си. — Стига да не преследват мен“.

Понякога оцеляваш с куршум или с острие. Понякога оцеляваш с умения да съзираш опашки и да махаш бръмбари. Понякога обаче оцеляването зависи от заблудата — да блъфираш на едро и да не се отказваш докрай. Проблемът е, че ако затънеш дълбоко в блъфа и някой поиска да свалиш картите си, може да загубиш. Което не е приятна мисъл, ако залогът е животът ти.

Хендрикс си даваше сметка, че е загазил сериозно. Още обаче не знаеше колко сериозно. Бяха му заложили капан — без никакво съмнение. Времето на нападението показваше, че нападателят не е знаел как изглежда — иначе защо да го ликвидира на такова публично място? И изглеждаше ясно, че Лиънуд не е имал представа за всичко това. Добър знак. Показваше, че който стои зад операцията е действал сам, без да използва ресурсите на Корпорацията, която — беше научил за готвеното разчистване на сметките от тайните й комуникации — несъмнено стоеше зад удара. Фактът, че нападателят държеше картите близо до гърдите си, показваше, че е на свободна практика. Събираше информация и я пазеше за себе си, за да запази стойността си в очите на организацията и да гарантира, че тя сама не би се справила с Хендрикс.

Проблемът беше там, че нямаше представа кой беше този тип и как би могъл да го открие. А докато не го откриеше, оставаше уязвим. Всяка следваща операция щеше да е нова възможност онзи да му види сметката. Всяка комуникация, всеки контакт, биха изложили тези, с които разговаря — и приятели, и клиенти — на опасност.

И това беше само половината. Съвсем скоро федералните щяха да разберат кой всъщност е Пъркхайзър — ако все още не знаеха — и щяха да проверят сметката на Сейшелите. Хендрикс нямаше намерение да оставя парите в тази сметка. Лестър я бе открил така, че автоматично да прехвърли всички депозити в няколко други сметки на Хендрикс секунди след пристигането им, след което тя да се закрие — защото Пъркхайзър имаше достъп до нея — като предпазна мярка срещу евентуален опит да го измами. Хендрикс нямаше представа колко бързо федералните ще открият сметката и дали от нея могат да проследят другите. Което означаваше, че трябва да прекрати всякакви операции със сметките си на Сейшелите, всички сметки — и да се откаже от парите в тях. А това означаваше, че не само няма да получи и цент за работата си днес, но и ще понесе загуби заради нея.

Да… работата днес. Резултат от изненадващата промяна в решението на Пъркхайзър и твърде голямата сума, на която Хендрикс не бе могъл да устои.

„Коварно копеле — помисли си. — Пъркхайзър е знаел, че оня кучи син иска да ме спипа. Пъркхайзър му е помогнал да ме намери“.

Това донякъде смекчи чувството за вина, че не бе успял да го спаси.

Сега оставаше да се измъкне от „Пендълтън“ жив.

 

 

Коридорът на хотела горе приличаше на училищен двайсет минути след последния летен звънец: отворени врати, пръснати боклуци — дрехи, хартийки, половин пуешки бут. До една стая имаше катурната кофа за лед, от която на килима капеше ледена вода, до купчина неизмити чинии. Хендрикс изчака пред вратата от армирано стъкло на пожарния изход и преброи до сто държеше каубойските ботуши в ръка и усещаше топлия бетон през чорапите си — преди да отвори вратата и да се измъкне. Преброи още веднъж до сто, от другата страна, като внимателно затвори вратата зад себе си, така че звукът да не отекне по стълбите. Знаеше, че командосите ще отделят много време на коридора, в който смятаха, че е — щяха да го оставят известно време в неведение какво става, за да го извадят от равновесие, — но не можеше да пренебрегне и възможност изстрелът с пистолета химикалка да е ускорил работата им. При това положение имаше шанс вече да оглеждат отворения въздуховод и стълбищните площадки отгоре и отдолу. Не искаше да им дава повод да превърнат повърхностния си оглед на стълбището в нещо по-методично. Единственият му съюзник сега беше доброто криене.

Беше на седмия етаж. Хотелската част на комплекса „Пендълтън“ беше на дванайсет стажа. Той избра седмия поради две причини. Първо, знаеше, че всяко систематично претърсване на сградата ще започне отгоре и отдолу и двете групи ще се срещнат някъде между втория и деветия етаж, в зависимост от броя на заетите стаи, така че средните етажи му осигуряваха най-много време. И второ, в „Пендълтън“ имаше сферични камери, монтирани в края на всеки коридор — което не беше проблем вляво, защото след четири стаи коридорът завиваше, но беше огромен проблем вдясно, защото камерите виждаха аварийните изходи. Навсякъде, освен на седмия етаж. На седмия етаж някой от персонала беше оставил вратата на служебното помещение отворена в бързината да избяга — макар че стрелбата долу бе продължила много кратко, мълвата се бе разпространила светкавично и персоналът, както и гостите, бяха доведени до истерия — и тази врата, която не се бе затворила сама заради изоставена количка с препарати и материали за чистене, сега закриваше полезрението на камерата.

Хендрикс беше готов да остави бакшиш на камериерката.

Мина тихо по коридора — нито бързаше, нито се промъкваше, а се преструваше на изплашен и разтревожен, в случай че някой го наблюдава през шпионката на стаята си. Поне четвърт от вратите бяха отворени — някои широко, други съвсем малко, — но имаше и много затворени, така че не можеше да знае дали в тези стаи има хора или не.

Взе кофата с лед от пода и върна вътре каквото можа от изсипаното й съдържание. Надничаше във всички отворени врати, покрай които мина, и оглеждаше набързо гардеробите вътре. Твърде големи. Твърде малки. Твърде крещящи. В един случай размерът беше точен, но нямаше начин да се измъкне незабелязано — дрехите бяха розови, дамски.

Най-накрая откри каквото търсеше.

Веднага влезе в стаята, затвори вратата и заключи. Извади парите, които му бе дал Лестър — навити на руло и стегнати с ластик, — и ги остави на нощното шкафче. След това се съблече, сгъна старателно дрехите си и ги сложи между дюшека и пружината на леглото.

Стаята беше на Норм и Пати Гундерсон, от Южна Дакота. Разбра го от етикетите на багажа им и разпечатаните указания от Гугъл как да стигнат до „Пендълтън“, на нощното шкафче. Вероятно бяха зарязали стаята набързо, защото телевизорът още работеше и показваше репортаж за стрелбата. Хендрикс огледа вещите им и ги съжали. Куфарът беше пълен с карирани пуловерчета, изгладени с ръб джинси, немачкаеми блузи в пастелни пролетни тонове. В гардероба видя два чифта памучни панталони и две рокли, които ставаха както за неделна служба, така и за вечеря в ресторант. Отдолу, под дрехите, имаше платнени мъжки обувки — леко му стягаха, но нямаше как — и едни дамски, с ниски токове. Нямаше вратовръзки, спортни сака или други белези на заможност.

Семейство Гундерсон явно беше на почивка.

Хендрикс се зачуди дали след този случай някога отново ще тръгнат на почивка.

Влезе в банята и се погледна в огледалото. Нищо, с което да не може да се справи. Разбира се, рамото го болеше кошмарно и тялото му беше насинено на много места, обаче срязаната му лява ръка, изпоцапана със съсирена кръв, двусантиметровата следа от ножа по адамовата му ябълка — още кървеше, но раната беше повърхностна — и лекият оток на бузата не бяха травми, които повечето хора биха забелязали.

Бръкна в несесера на Пати Гундерсон и извади пинцета. Изми лявата си ръка на чешмата в банята от засъхналата кръв и видя, че порязванията, макар и много, не са дълбоки. Извади внимателно няколко късчета стъкло с пинцетата и ги пусна в кошчето.

След това сложи лед в една кърпа и я опря до отеклото си лице, та отокът да спадне поне малко. Под дясното му око имаше лека синина, която в близките дни вероятно щеше да потъмнее. „Ако това е най-сериозният ми проблем — помисли си, — мога да се смятам за победител“.

Усещаше душа като жилещи иглички по кожата си, водата се стичаше на пода розова от съсирената кръв. Остана под душа, докато розовото не изчезна. Когато приключи, избърса внимателно дланта си и я дезинфекцира с щедра доза от одеколона на Норм. Напомни му за първия му пастрок — корав, зъл човек — и пареше като наказание, но като дезинфектант беше отличен.

Напълни умивалника с вода и с еднократната самобръсначка на Норм обръсна подковообразния мустак, който беше оформил от наболата растителност по физиономията си. С пинцетите на Пати изтъни веждите си и едва забележимо промени формата им, от което изражението му стана от смръщено и решително на леко тревожно. Огледа творението си, после взе самобръсначката и засече бакенбардите си под старомоден ъгъл от четирийсет и пет градуса. Резултатът никак не приличаше на самонадеяния каубой, влязъл в казиното тази сутрин. Пудрата на Пати прикри синината под окото му и преобразяването му стана пълно.

Сега оставаше да чака. Седна на ръба на ваната с препасана около кръста хавлиена кърпа.

Не чака дълго.

Почука се силно и настойчиво. Седем пъти — за да не бъде пренебрегнато.

— Ти ли си, Патриша? — извика Хендрикс, като заряза южняшкия акцент, който имитираше преди. — Не ми казвай, че пак си забравила ключа! Изчакай малко. В банята съм!

Плисна малко вода на лицето си — като избягваше напудреното петно — и грабна бръсначката от рафта. И тръгна към вратата. Докато завърти вътрешната ключалка, електронната брава избръмча — отключиха отвън — и вратата се люшна към него. На прага стоеше униформена грамада от месо с къса подстрижка и слушалка в ухото — от охраната на „Пендълтън“ — и по-компактен, малко по-приветлив мъж в пълно бойно снаряжение и насочен автомат — от специалния отряд на ФБР. За част от секундата Хендрикс прецени шансовете си да се справи с двамата — да сграбчи дулото на автомата, да го насочи към гарда и да го срита, докато падне, — но моментално се отказа. Оттук нямаше да се измъкне с насилие.

Вместо това вдигна ръце, пусна самобръсначката на пода и изпъшка не съвсем мъжки при вида на оръжието.

— Всичко е наред, сър… но трябва да ви помоля да стоите спокойно, докато претърся стаята ви. Тече ви кръв, сър.

— Какво? Аз… — Гардът посочи врата си и Хендрикс повтори движението му с недоумение. Докосна раната от ножа на шията си и се направи на изненадан, когато видя окървавените си пръсти. — Ох! — изпъшка. — Боже мой! Бръснех се, когато вие… почукахте, и се сепнах… чакайте… как така ще претърсвате стаята ми? Какво става, по дяволите?

Двамата се спогледаха, после гардът отговори:

— Имахме инцидент. Стрелба до игралната зала. Можете ли да ми кажете, сър, кой е регистриран в тази стая?

Хендрикс отстъпи изплашено.

— Аз и… искам да кажа, Норм и Пати Гундерсон. Стрелецът е някъде тук, така ли?

Двамата пак се спогледаха, кимнаха си, после израженията им омекнаха.

— Не — каза командосът. — Стрелецът е елиминиран. Мислим обаче, че е имал съучастник. Просто искаме да сме сигурни — добави с тон, който приличаше на окуражителен.

— Има ли ранени? — попита Хендрикс.

Не му отговориха. Влязоха в стаята и почнаха да оглеждат. Провериха банята. Под леглото. Зад тежките завеси.

— Боже! — изпъшка Хендрикс, като пусна в гласа си истерична нотка. — Има ли жертви?

— Чисто — извика гардът.

— И тук — обади се командосът. Двамата се държаха сякаш Хендрикс го няма.

— Моля ви, трябва да ми кажете… моята Патриша е долу! Патриша Гундерсон! Тя… Ние… — Хендрикс млъкна, после продължи: — Снощи пийнах малко повечко — стомахът ми вече не се справя с уискито, както преди… Та Пати ме остави да поспя малко повече и отиде да играе крапс. Аз предпочитам картите пред заровете, а тя беше решила, че като сме на почивка, не може да се отделя от мене повече отколкото да иде до тоалетната, нали? Казвах й, върви поиграй, върви поиграй, но не ме слушаше…

— Ъъъъ, сър? — обади се командосът в опит да върне Хендрикс в релсите.

— Да. Така. Както и да е. Чувствах се гадно, та ме остави да спя и слезе долу сама. Трябва да е било преди два часа някъде. Нали не е пострадала? Мислите ли, че е ранена? Ами ако…

Хендрикс се просълзи.

— Сър — каза гардът, — сигурен съм, че жена ви е добре. Ще се наложи да заключите вратата и да не мърдате никъде оттук известно време, става ли?

— Да не мърдам никъде? Да не мърдам? Как мога да не мърдам никъде, докато Пати може би умира Бог знае къде, ранена? — И добави с доста твърд глас: — Трябва да ме заведете при нея. Трябва да сляза долу.

— Боя се, че не е възможно, сър — каза командосът. — Чака ни работа. Ако искате помощ, ще трябва да изчакате тук, докато свършим претърсването.

— Не!

Пауза.

— Не!? — повтори командосът с удивление. — Давате ли си сметка, че това е неподчинение на служител на закона?

— Арестувайте ме тогава — каза Хендрикс. — Застреляйте ме, ако искате. Обаче, за бога, заведете ме долу да намеря Пати.

Командосът изглеждаше непреклонен, но в очите на гарда се появи колебание и Хендрикс поднови усилията си:

— Ако ли не, кълна се, ще тръгна след вас. Ще ме изложите на опасност, и бог ми е свидетел, ще ви забавя.

Това свърши работа. Гардът каза:

— По дяволите, Сай, какъв е проблемът? Дай да го свалим долу да намери жена си.

Командосът не беше убеден.

— Не можеш да ме оставиш тук сам. Трябваш ми, за да отваряш вратите. Нашите хора бездруго не достигат.

— Това е шибана ключ карта, за бога. Ще се оправиш и без мен.

Командосът излезе в коридора и се свърза по радиото с командира си. Разговаряха не повече от секунда — мърморене и шум. Когато се върна в стаята на Хендрикс, изглеждаше ядосан.

— Добре — каза на гарда. — По най-бързия начин долу, по най-бързия начин обратно тук. Обърна се към Хендрикс: — Ще се обадиш на някой от нашите във фоайето. В двора са организирали пункт за оказване помощ на пострадалите и там регистрират евакуираните. Ако жена ти е била ранена или… — преглътна в търсене на подходящ евфемизъм — регистрирана по друг начин, ще ти кажат.

На лицето на Хендрикс се изписа облекчение. Сега вече не се налагаше да се преструва.

— Благодаря ви! Много ви благодаря! Благодаря ви и на двамата! Не мога да ви кажа какво означава това за мен. — Тръгна към вратата с ентусиазма на малко кученце. Гардът го спря с ръка.

— Ъ-ъ-ъ, сър?

— Да?

Гардът и командосът се спогледаха — що за откачен тип беше този? Стоеше пред тях съвсем гол, с увита около кръста кърпа.

— Не смятате ли, че все пак трябва да облечете нещо?

В този момент Хендрикс разбра, че прикритието му е циментирано. Засега тези двамата нямаше да му създават проблеми.

— Да облека… ами да! — възкликна той и се засмя объркано. Грабна бельо и синьо поло с червени и бели райета плюс джинси от куфара на Гундерсон. Взе и платнените обувки и занесе всичко на леглото. След това се обърна към двамата и се прокашля:

— М-м, дали може да се обърнете за момент?

Двамата се обърнаха и вдигнаха очи към тавана. Хендрикс махна кърпата и се облече бързо, за да скрие множеството синини, които се бяха появили по стегнатото му войнишко тяло. Ако онези се обърнеха или погледнеха в огледалото на стената до тях, всичко щеше да отиде по дяволите.

Но не се обърнаха. Вече облечен — със стягащите обувки и всичко останало, — той отново стана Норм Гундерсон. Любящ съпруг. Безпомощен гост.

Грабна парите от нощното шкафче и ги натъпка в джоба на джинсите. След това с гарда оставиха командоса да претърсва етажа сам и тръгнаха към асансьорите.

Към свободата.