Крис Холм
Порода убиец (24)

24.

Хендрикс си проби път през тълпата и приближи Лиънуд отдясно и отзад, без да сваля очи от него. Едрият мъж беше на около пет метра, а помежду им беше пълно с хора. Когато намалиха осветлението, Хендрикс продължи да се придвижва в полумрака и да се готви. Не обърна внимание, че малко встрани сред гостите един рус мъж следи приближаването му.

Лиънуд гледаше съсредоточено сцената, на която група хора, конферансиета и охрана, непрекъснато заставаха пред Пъркхайзър, седнал отстрани, и го скриваха от погледа му. Изобщо не забеляза Хендрикс. Забеляза обаче един от охраната на „Пендълтън“ — оглеждаше публиката и погледът му се задържа миг повече върху него, после продължи нататък — и после забеляза как каза нещо в радиостанцията на рамото си. Гардът беше професионалист — спря поглед на Лиънуд само за секунда, после съвсем небрежно продължи нататък и съобщи чак след това — обаче и Лиънуд беше професионалист. Разбра, че са го открили.

Беше се надявал да изчака до пускането на балоните и тогава да засипе сцената с куршуми — заглушителят щеше да омекоти гърмежите — и да се измъкне преди жадната за награди тълпа в казиното да разбере какво е станало. Обаче този план се беше провалил в мига, в който го откриха. Ако искаше да ликвидира Пъркхайзър, трябваше да го направи веднага.

Слушалката в ухото на Шарли Томпсън, застанала непосредствено до вратата в банкетната зала, изписука.

— Имаме сигнал — каза й Гарфийлд от стаята на охраната в „Пендълтън“. — Един от гардовете е забелязал Лиънуд. Седи през три маси от сцената.

— Ти виждаш ли го? — попита тя.

— Ще ми се да го виждах — отговори Гарфийлд. — Пред камерите има само балони и мрежа.

Очакваното пускане на балоните! Ускореният пулс на Томпсън регистрираше каквото й казват инстинктите няколко секунди преди да реагира мозъкът. Нечиста огнева линия заради охрана и зяпачи. Позицията на Лиънуд сред тълпата — твърде открит и твърде близо за прецизен изстрел с карабина, но твърде далеч, за да разчита на пистолет. В главата й се оформи представа за масово кръвопролитие.

— Техният човек вижда ли ръцете му? — попита тя.

— Какво? — попита Гарфийлд объркано.

— Ръцете му. Техният човек вижда ли ръцете на Лиънуд, или са под масата?

Електронно пращене в слушалката прекъсна връзката, мина малко време, докато Гарфийлд говори с охраната, после се обади отново:

— Под масата са. Какво мислиш?

Стомахът на Томпсън се сви. Тя разкопча кобура и извади пистолета си.

Мисля, че сглобява автоматично оръжие. Мисля, че се кани да открие огън. Трябва да го неутрализираме бързо.

Тръгна покрай дясната стена на залата, заоглежда тълпата, за да открие Лиънуд. Ръцете й бяха долу, стискаха пистолета в готовност. Присъстващите бяха твърде много, за да го види. Твърде много тела. Надигаше се на пръсти, избутваше хора настрана, но не го откриваше. Единственото, което постигаше, беше да подплаши хората, които виждаха пистолета.

Напрежението като че ли се предаваше от нея на тълпата. Градусът нарастваше. И все още нямаше следа от Лиънуд. Томпсън се обля в пот. Времето свършваше.

Лиънуд трескаво подготви оръжието под масата: разгъна приклада, щракна пълнителя на място, нави заглушителя на цевта. Хендрикс забеляза, че прави нещо под покривката, и си даде сметка, че времето за удара се е променило. Ускори придвижването си и бръкна под ризата, за да хване ножа. Енгелман забеляза, че Хендрикс забърза, и последва примера му.

Хендрикс скъсяваше разстоянието до Лиънуд: три метра, два. Провираше се през тълпата като закъснял зрител — странично, настойчиво — и получаваше гневни погледи и промърморени епитети. Енгелман също си пробиваше път през тълпата — като танцьор или като остър нож през коприна. Залата се вълнуваше. Хората на сцената усещаха, че нещо долу не е наред, но не знаеха каква е причината — стояха неловко и чакаха знак да започват, запотени в елегантните костюми под сценичното осветление. Лиънуд, с разтуптяно сърце, също усети, че тълпата се променя, подготви оръжието си и започна да се надига.

Хендрикс изобщо не обърна внимание на сервитьорката. Беше на метър зад целта, видя как онзи се надига в полуизправена стойка, все още със скрити ръце, като че ли изчаква хората на сцената да застанат както очаква, за да открие огън. Хендрикс извади ножа. Знаеше, че от този момент не може да продължи незабелязано напред. Трябваше да направи нещо — дори и ако цената беше да се разкрие.

Сервитьорката обслужваше група мъже вляво от Хендрикс. Държеше сребърен поднос с порции зеленчуци със сирене. Когато Хендрикс се спусна напред, тя се обърна и двамата се сблъскаха.

Преобърнат поднос. Красиво лице, ококорени от изненада очи. Зеленчуци навсякъде наоколо. Сос по блузата на сервитьорката. Рефлексите на Хендрикс реагираха и — с паметта на мускулите — той се завъртя настрани от нея и улови подноса преди той да падне на пода.

Келнерката — и подносът — му спасиха живота.

Той го грабна с едно плавно движение, от въздуха, като фризби, и продължи движението в полукръг, докато се завърташе около сервитьорката. Внезапното обръщане за миг го изправи лице в лице с Александър Енгелман. С пъргавината на пепелянка той нанесе пет удара с шилото за лед, за един миг. Но не беше очаквал Хендрикс да държи в ръцете си поднос за сервиране. Острието остави пет вдлъбнатини върху среброто и го опря в гърдите на Хендрикс, но не го уби, както се надяваше Енгелман.

Хендрикс залитна назад, объркан, изваден от равновесие. Замахна неловко с керамичния нож към нападателя. Тълпата около тях опита да се разпръсне, но столовете и масите пречеха.

Когато боричкането зад гърба му започна, тялото на Лиънуд произведе адреналинова инжекция. Преди да успее да реагира, Хендрикс залитна назад и го събори надолу, върху покривката. Но Хендрикс не можа да се възползва от ситуацията — с Лиънуд бяха гръб в гръб, а в момента непосредствената заплаха беше мъжът с шилото за лед пред пето.

Което, за съжаление на всички в залата, даде възможност на Лиънуд да мисли.

Лиънуд нямаше представа за какво се боричкат онези двамата зад него. Доколкото можеше да прецени, цялата работа нямаше нищо общо с него. За момент дори си помисли, че гардът на сцената не е видял него, а е реагирал заради двамата биещи се идиоти. Тогава си даде сметка, че е без значение — при всички случаи охраната на казиното вече беше под пара. Което означаваше, че ако иска да се измъкне жив, ще трябва да го направи със стрелба. И щеше да е много по-лесно, ако го направи, преди да са блокирали всички изходи.

Лиънуд не беше най-умният на света, но беше хитър и го биваше в това, което прави. Даваше си сметка, че шансовете да се измъкне жив не са огромни. И освен това дълбоко в себе си беше наясно, че още един престой в затвора не е приемлив вариант. През годините си бе създал много врагове — и на неговата възраст вече нямаше да е най-злият и опасен кучи син в отделението.

Е, добре тогава: свобода или куршум — за предпочитане първото. Но във всички случаи щеше да прати Пъркхайзър в отвъдното.

Когато Енгелман и Хендрикс се сборичкаха, Томпсън долови, че нещо в залата се е променило — но подробностите от това, което се случваше, й убягваха заради суматохата сред подплашената тълпа.

— Какво става там долу? — изграчи Гарфийлд в слушалката й. — Нашият човек на сцената казва, че имало някаква суматоха.

— Нямам представа — отговори Томпсън. — Още ли си на сляпо горе?

— Да. От тези балони не се вижда нищо.

Томпсън долови нарастващата тревога в гласа му. Тревога и безпомощност. Надникна над главите на блъскащата се, бягаща тълпа и опита да разбере какво точно става. Видя как масата на Лиънуд се преобръща, видя дъгата, която описва дълга цев, за да се насочи към целта. Разбра какво означава това твърде късно.

— ФБР! Всички на пода! — извика, но малцина я чуха в суматохата. И попита Гарфийлд: — Какво има над мен?

— Какво?

— В казиното! Какво има над тази зала?

— Някой до Гарфийлд отговори дрезгаво и той предаде:

— Нищо. Над игралната зала е хотелът. Защо?

Томпсън стреля два пъти във въздуха — оглушителен трясък в затвореното пространство — и изведнъж всички погледи се насочиха към нея. — Казах, всички на пода! Веднага! — изкрещя тя. Този път някои я послушаха. Томпсън видя двама мъже да се боричкат, Лиънуд да притиска приклада на оръжието си към рамото си — цевта не беше насочена към нея, а към замръзналите мъже на сцената.

В няколкото секунди между първия опит на Енгелман и предупредителните изстрели на Томпсън Хендрикс и Енгелман се вкопчиха в схватка, която освен равна се оказа и кратка. Рядко бой с ножове продължава повече от трийсет секунди, а още по-рядко не завършва с наранявания и за двамата участници.

Това сбиване не беше от редките.

Когато Хендрикс залитна и събори Лиънуд върху масата, а сребърният поднос издрънча на пода, Енгелман удари още веднъж. Имаше само тази възможност и тя не беше добра. Надяваше се да се възползва от движението напред на противника, за да го прободе с шилото за лед. Обаче Хендрикс беше готов за това. Блокира удара на Енгелман с отворена длан и отблъсна ръката му настрани.

Щом лакътят на Енгелман се откри, Хендрикс замахна с керамичния нож с мисълта да среже сухожилието на бицепса му, така че да не може да използва ръката. Енгелман обаче предвиди атаката и я спря с лакът, който заби в бицепса на Хендрикс, и това предизвика жестока пареща болка.

С разтворени ръце и открит гръден кош, Хендрикс беше уязвим. Енгелман пусна шилото за лед и сграбчи ръката с ножа на Хендрикс, който опитваше да преодолее блокажа му. Енгелман сграбчи китката на Хендрикс и я изви рязко, с движение нагоре, в ключ.

Ръката на Хендрикс излезе от раменната става с болезнено пукване, все едно вадят бута на пуйка, и той изрева. Причерня му. Ръката му се отпусна и ножът падна на пода.

Енгелман събори Хендрикс върху близката маса и притисна здравата му ръка под гърдите. Продължи да притиска раненото му рамо с една ръка, задържа го с коляно, а с другата си ръка напипа бойния нож през пробития джоб на панталоните си и го извади.

Пусна китката на Хендрикс, сграбчи го за косата и дръпна главата му рязко назад. Опря острието в шията му и парването в адамовата ябълка беше предвестник на смъртоносния удар, който Хендрикс бе очаквал и който дори понякога бе желал — от толкова много време. В този момент обаче осъзна, че греши. Колкото и да се мразеше заради нещата, които бе направил в името на бог и страната си, не искаше да умира. Не и преди да изравни сметките. Не и преди да спаси живота на повече хора, отколкото е убил. Каква ирония, помисли си, че това откровение бе дошло — а може би не можеше да дойде в друг момент — когато собствената му смърт изглеждаше сигурна.

— Сбогом, каубой — процеди Енгелман.

Точно тогава, когато започна да плъзга острието по шията на Хендрикс, Томпсън стреля в тавана и всичко, за което Енгелман бе полагал усилия, отиде по дяволите.