Крис Холм
Порода убиец (21)

21.

Глас в ухото, пращене, закъснение на звука — кошмарна телефонна връзка. Хенри Гарфийлд напрягаше слух, за да чува през шума в офиса на ФБР на главната улица в Сейнт Луис. Изведнъж очите му се разшириха.

— Сериозно ли? Да, по дяволите. Ще почакам. Покри с длан слушалката и извика на партньорката си: — Хей, Томпсън… няма да повярваш… мамка му!

Шарли Томпсън, в съседната преграда, свали уморено очилата си и затвори очи, но призрачното изображение от трафик камерата, което проучваше, не се махаше. Разтри напрегнатия възел в основата на носа си, който беше изкривил хубавото й лице в гримаса, но това с нищо не облекчи главоболието й.

— Гарфийлд — отговори, — ако ме викаш, за да видя как поредната отрепка напада проститутка в някоя уличка, ще застрелям монитора ти. Или теб.

— Да бе — каза Гарфийлд. — Като че ли има двама души в Сейнт Луис с този късмет. Огледай се. Хората с късмет отдавна са се махнали оттук. Не бях виждал толкова пуст град.

Поне за това беше прав. Населението на Сейнт Луис беше намаляло с две трети. В резултат сега имаше широки тротоари и многолентови артерии, които стояха пусти или почти. Теоретично това би трябвало да улесни задачата им, но на практика я правеше скучна до непоносимост.

Томпсън и Гарфийлд търсеха нов модел нисан „Верса“, седан, син металик, нает понеделник следобед от фирма за коли под наем „Рилайънт“ — на километър и нещо от летището — от някой си господин Лорънс Ландри. Ландри беше един от псевдонимите на Лиънуд. Занимаваха се с това от двайсет и четири часа — от обед във вторник, когато започнаха да идват записите от трафик камерите, банкоматите и частните охранителни фирми. „Рилайънт“, подобно на повечето бюра за коли под наем, не си даваха труд да слагат проследяващи устройства в малките и икономични модели — само в луксозните. Да плащаш месечни такси за проследяване на флотилия автомобили с нисък наем, които едва ли някой ще тръгне да краде, не си струваше. И Лиънуд или знаеше този факт, или беше скъперник, предпочел да натъпче туловището си в такова маломерно купе, вместо да извади малко повече пари и да наеме нещо, в което наистина да се побере спокойно. Това оставяше Гарфийлд и Томпсън с надеждата някой някъде да го е снимал, за да опитат да разберат накъде се е запътил. Дори и в толкова слабо заселен град като Сейнт Луис беше все едно да търсиш игла в купчина други игли — а офисът на ФБР в града беше с недостатъчен персонал, така че двамата бяха сами — трябваше да прегледат буквално хиляди часове видеозаписи и цифрови фотографии. Ако имаха на разположение двайсет обучени агенти, можеше да има резултат. Само с двама си беше просто губене на време.

— Е, какво има? — попита Томпсън.

— Има обаждане от офиса в Канзас Сити. Отнася се за снимката на Лиънуд, която разпространихме. Изглежда, се е сдърпал с някакъв смахнат вентролог, представи си, в евтин бюфет на казино, и се е наложило охраната да се намеси, за да го успокои.

Томпсън стана и се надигна на пръсти, за да погледне през преградата на работното си място. Мобилният й телефон завибрира — есемес от Джес — и главоболието й се усили. Беше твърде заета за семейни драми.

— Сигурни ли са, че е нашият човек?

— Достатъчно, за да се обадят. Чакам на линия с Канзас, докато позвънят в казиното, за да разберат дали могат да ни изпратят снимки от камерите си.

— Да не би да е още там? — попита Томпсън.

— Не — отговори Гарфийлд. — Имат и хотел, обаче не се е регистрирал. Черпили са го една вечеря, за да го успокоят, след това веднага си е тръгнал.

— Чакай… знаят, че не е бил регистриран? Това значи, че им е дал име.

— Да — отговори Гарфийлд. — Смит.

„Разбира се — помисли Томпсън. — Ако използва известен псевдоним, ще го заковат. Обаче Смит е също толкова компрометиращо. Всъщност…“

— Кучи син — каза тя, седна на стола си и пак се обърна към компютъра.

— Какво?

— Как се казва казиното?

— „Пендълтън“. Защо?

Томпсън пусна търсачката и намери сайта на казиното. Телефонът й завибрира пак, но тя не му обърна внимание.

— Там трябва да стане ударът.

— Откъде си толкова сигурна? Дори още не сме сигурни, че е той.

Имейлът на Гарфийлд изписука — имаше ново съобщение. Той го отвори бързо, после отвори прикачената снимка и каза:

— Без последното. Той е. Обаче не можеш да си сигурна, че ще удари там. Искам да кажа, трябва да е луд да убие човек при толкова охрана наоколо, нали?

— Лудите изпълнения са специалност на Лиънуд — възрази Томпсън. — Освен това… ти кога за последен път прелетя половината страна, за да гледаш вентролог?

— Добър въпрос — съгласи се Гарфийлд. — И все пак не е много сигурно. Може да убива времето, докато дойде време за убиване.

— Добре казано — отвърна Томпсън, — но не се хващам на това. Ако беше дошъл за развлечение, щеше да влезе да гледа всякакво шоу, за да минат часовете. Не е отседнал в хотела. И не е посмял да даде някой от псевдонимите, които използва най-често. Ерго, оглежда мястото.

Томпсън имаше чувството, че вижда как Гарфийлд прави презрителна физиономия заради „ерго“, но поне прояви разум да не облича подигравката си в думи. Значи заплахите й за насилие имаха резултат. Добре. Изпрати имейл и след секунда чу електронното писукане от компютъра на Гарфийлд, че го е получил.

— Какво е това? — попита той.

— Програмата на „Пендълтън“ за месеца. Искам да говориш с някого от казиното и да разбереш кое от тези събития ще се проведе в залата, в която е бил вентрологът, през следващите три дни, да кажем. Ако не се появи нищо, да бъдат седем. — Но беше сигурна, че ще се появи. Лиънуд не се славеше с усилия за старателна подготовка.

— Искаш ли да предупредя охраната за опасността?

— За да го подплашат? — попита тя. — Не. Лиънуд е прекалено хлъзгав. Трябва да действаме правилно. Кажи им да ни уведомят, ако се появи пак, но не споменавай, че е опасен. Измисли някаква финансова причина, ако искаш. И им кажи, че изпращаме агенти. Каквото и да измислиш обаче, трябва да се хванат, защото иначе ще го подплашат и той ще изчезне. Ако това се случи, ще те държа лично отговорен.

— А какво ще правиш ти, докато се занимавам с черната работа?

— Ще уредя да се качим на следващия автобус за Канзас Сити, да хванем за рогата ситуацията там и да се уверим, че командосите на офиса там са добри. Бъди готов в пет.

— Ама нещата ми са в хотела!

— Където ще ги намериш, когато се върнеш — каза тя. — Нямаме време да вземаме багаж, хубавецо. Каквото ще става, ще става много скоро.