Крис Холм
Порода убиец (22)

22.

Ерик Пъркхайзър изтри длани в панталоните си от евтиния магазин и се загледа в пейзажа на Мисури, който се нижеше покрай лимузината, изпратена от „Пендълтън“ да го вземе. За първи път се качваше в такава кола. Винаги беше предполагал, че са по-добри нали изглеждат толкова шик отвън. Интериорът обаче беше от минала епоха — черен лак, украсен с розово и червено. Смърдеше на евтин освежител за въздух. Нямаше никакъв алкохол — само две бутилки вода, никаква марка, където би трябвало да има барче.

Не че би си налял питие. Стомахът му и без това беше в окаяно състояние. Имаше чувството, че яката на ризата му се стяга бавно около шията. Дръпна я с един пръст и се застави да диша дълбоко. За стотен път премисли плана, който мистериозният му спасител бе изложил вчера, и си каза, че всичко ще е наред…

— Да преговорим още веднъж — каза Хендрикс.

— Виж, вече то преговорихме пет пъти! — измърмори Пъркхайзър. — Какво още искаш да знаеш?

— Искам да знам дали ще се справиш. Искам да знам дали утре ще изиграеш ролята си както трябва. И искам да се уверя, че не си забравил някоя подробност, заради която и двамата можем да умрем. Хайде, давай още веднъж.

Това бе продължило повече от час — Пъркхайзър, седнал на масата в кухнята си, отпива бира от кутийка, Хендрикс крачи назад-напред по жълтеещия линолеум.

— Лимузината ще дойде да ме вземе в един следобед. Предложиха да дойде по-рано и да ми осигурят обяд, но отказах, както ме инструктира. Много благодаря, между другото… искам да кажа, защо ми е кухня с четири звезди, когато хладилникът у дома е пълен с боклуци?

Хендрикс се съмняваше, че ресторантите на „Пендълтън“ отговарят на нечия идея за четири звезди, но премълча. Вместо това каза:

— Инструкциите на мафията не са да те ударят по време на церемонията. Инструкциите са да стане публично. Обяд в ресторант може да се стори на този, който е тук, за да те убие, достатъчно публично събитие. Ще е и много по-лесно за изпълнение, отколкото в зала, пълна с охрана.

— Добре, добре — примири се Пъркхайзър и вдигна ръце. — Без обяд.

— Какво става, когато пристигнеш?

— Ще пристигна най-късно в четири. Ще ме вкарат през служебния вход и ще минем по служебния коридор, който служи и за задкулисие на сцената в залата.

— После? — подкани го Хендрикс.

— Босът на казиното изпълнява тъпия си номер, пускат онова видео… „Може да се случи и на теб“, което показва как ударих джакпота… можеш ли да повярваш, че са сложили камера на шибания игрален автомат, за да снима момента? И ми дават тлъстия чек. Ставам, приемам го, после пускат балони. Чувам да се говори, че в балоните щяло да има подаръци — безплатни обеди, билети за концерти, петдесет долара в чипове, дори купон за уикенда в апартамент „Марк Твен“ в „Пендълтън“ — така си гарантират, че местата ще са заети. Публиката ще се побърка, когато балоните започнат да падат.

— Наемникът ще се задейства в този момент. Ако искат да е зрелищно, а няма да има проверки на входа на казиното, трябва да се готвим за най-лошото, което в този случай ще бъде напълно автоматично оръжие, скрито в чанта или малък сак, за да не личи в тълпата. След като пуснат балоните, лягаш и не мърдаш, ясно ли е? Аз ще опитам да неутрализирам този тип, преди да стреля, но по-добре да вземеш мерки, отколкото да съжаляваш.

— Още не разбирам защо да не съм със защитна жилетка — каза Пъркхайзър.

— Ами, първо, Ерик, защото не ти е нужна. Имаш мен — отговори Хендрикс. Пъркхайзър се намръщи — не беше сигурен, че вярва. — И второ, всеки професионалист, който си заслужава името, ще я забележи от километър, при което ще се откаже от плана да те удари тогава и ще те удари по-късно.

— Еди… — поправи го с половин уста Пъркхайзър. — И само казвам… че това не ми се струва нормално. Може би трябва да се откажа от цялата работа, да се скрия някъде и да чакам онзи да дойде.

— Еди — повтори Хендрикс. Така да бъде. Повярвай ми, Еди, че е много по-лесно да те опазя, ако знам къде и кога ще удари убиецът. Ако ми отнемеш това, ако му дадеш момента на изненадата, тогава става „ези-тура“ дали ще живееш, или ще умреш. Ти обаче си комарджия… искаш ли да хвърлиш зара?

— Стига, бога ми! — отвърна Пъркхайзър намръщено. — Само питах. Няма нужда да се държиш като задник заради това.

— Не ми плащаш, за да съм учтив — каза Хендрикс. — Всъщност още не си ми платил. Поиска ли вече да оформят превода на парите?

Пъркхайзър извади криво сгънат лист от джоба си. Всъщност бяха четири листа тънка, почти прозрачна хартия, като онези, които късат от кочани с формуляри, които се копират без индиго. Хендрикс ги прегледа. Дребни букви и инициалите на Пъркхайзър, с подпис и дата на последната страница, с номера на банковата сметка на Хендрикс, на Сейшелите, записана в документа като сметка на Пъркхайзър. Да, Паломера, според документа. Не че имаше значение. Имаше значение, че до края на работния ден в четвъртък, в деня на церемонията, в банковата му сметка щеше да има шест милиона долара — минус данъците.

— Изглежда, всичко е наред — каза Хендрикс. — Което означава, че ако правиш каквото ти казвам, всичко ще е наред и тогава. Имаш думата ми.

Лимузината подмина главния вход на казиното и спря на паркинга за служители отзад. Шофьорът отвори задната врата, обаче някакво чувство за надвиснала опасност накара Пъркхайзър да остане на мястото си.

— Сър? — подкани го шофьорът. — Пристигнахме.

Пъркхайзър преглътна с усилие, стисна зъби и слезе от колата.