Крис Холм
Порода убиец (32)

32.

Майкъл Хендрикс клечеше до квадратна тухлена къща на тиха улица, скрит между верандата и една азалия. Нощното небе беше обсипано със звезди. Въздухът беше поел вечерен хлад, което за Хендрикс винаги предшестваше края на лятото. Дъхът му се превръщаше в пара. Мускулите го боляха. Рамото му пулсираше тъпо, в ритъм с пулса му.

Металният капак на външния електрически контакт изщрака шумно, когато го отвори. Хендрикс трепна и погледна прозореца вляво. Никой вътре не обърна внимание. Децата, ако съдеше по люлката в задния двор, отдавна спяха. Семейството, което живееше в къщата, беше залепено за телевизора, който показваше заснетите от хеликоптера кадри с кървавия надпис върху преобърнатата линейка. Въпреки че привличаше интереса им обаче, случилото се не ги безпокоеше никак. Бяха на шестстотин километра от мястото.

След като се обадиха за линейката, федералните трябваше да преразпределят силите си, за да могат да претърсят едновременно хотела и района около местопрестъплението, при което местната полиция и охраната на казиното останаха да се занимават с изплашените посетители. Не беше трудно да се измъкне през загражденията.

Даваше си сметка, че ще е по-вероятно да избегне подозренията, ако не пътува сам, така че се присламчи към една осемдесетгодишна любителка на хазарта, която стоеше настрана от останалата група екскурзианти от някакъв център за възрастни хора. Изпроси яке от любезен непознат за старицата, което, след като го закопча, скри надписа на тениската й, в неоново жълто: „ХАЗАРТНА БАБА“. Беше благодарна, защото ставаше студено, но когато предложи да й помогне да намери приятелите си, го изгледа особено.

— Синко — каза му, — аз съм стара, не глупава. Изобщо не те е грижа за мен.

Тонът й беше остър, като укор, но го каза с усмивка, а подозрителността й беше добродушна. Беше ясно, че не се страхува от него — а и защо да се страхува, след като агентът на входа го бе пуснал безпрепятствено?

Хендрикс също се усмихна.

— Права си. Просто ми писна да стоя тук. Освен това приятелката ми вече сигурно е видяла какво става, а нямам как да й кажа, че съм добре. Ако ми помогнеш да се измъкна оттук, ще мога да я успокоя, че не съм умрял.

— Разбира се — отвърна бабата. — Обаче няма да е безплатно.

— Моля?!

— Чу ме, млади човече. Оставих осемдесет долара в чипове на масата, когато ме накараха да изляза, и е ясно, че тези маймуни няма да ми ги върнат. Та значи ако ме компенсираш, ще ти помогна да се върнеш при твоята приятелка.

— Искаш да ти платя?

— Адски си прав, искам. И имаш късмет, че не ти искам двойно. Не съм алчна, затова. А ти, ако искаш музика, трябва да платиш на свирача.

Хендрикс се усмихна и извади парите от джоба си. Възрастната дама се ококори. Той отдели две стотачки и й ги подаде.

— Мамка му… — каза тя, макар че прозвуча донякъде като пъшкане. — Трябваше да кача мизата! Сигурно си кучи син с голям късмет.

— Не знаеш и половината — засмя се Хендрикс.

Каза го иронично, както искаше, но поне в едно отношение наистина беше извадил късмет: Лорейн — това беше името на бабата — се превърна от обект в съконспиратор в момента, в който прибра парите му.

Тя измисли плана. Отидоха до най-младия и зелен полицай, който успяха да намерят. Бабата се луташе и се озърташе объркано, а Хендрикс — любящ внук — я следваше по петите и се извиняваше за състоянието й — изпада в кризи, когато не си е взела лекарството. То е у дома, трябваше да го изпие преди часове. Не, няма да им е нужен превоз колата на Хендрикс е в закрития паркинг, в края на открития. Това беше истина — не че имаше значение; той нямаше намерение да се връща при колата си, защото можеше да е разкрита.

Лорейн се преструваше безупречно и хлапето полицай захапа толкова силно, че можеше да си счупи зъб. Хендрикс едва не се разсмя, когато отвори една от преградите на заграждението, колкото да минат, и Лорейн се промуши и тръгна размахала ръце като слепец към „Пендълтън“.

Хендрикс изтича след нея и с обич, не изцяло престорена, внимателно я обърна в обратна посока към закрития паркинг. След това двамата се отдалечиха хванати под ръка.

Влязоха в закрития паркинг за достоверност и излязоха през задния вход, който не се виждаше от казиното. Там се разделиха.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита Хендрикс. Беше му съвестно, че я е отдалечил толкова от групата, останала в казиното.

— Не съм инвалид — отговори Лорейн. — Имам мобилен телефон и пари, благодарение на теб. Ще повикам такси, ще отида в „Уинстед“ да похапна чийзбургер с бекон и шоколадов мус. Сигурна съм, че нискомаслените боклуци, които ни дават у дома, не ми удължават живота. След това ще се прибера с такси.

Хендрикс се усмихна и извади още сто долара.

— В случай че пак ти се прииска прилична вечеря.

— Ти си голям сладур. Искаш ли да дойдеш с таксито?

— Не, благодаря — каза той.

Тя го изгледа изпитателно.

— Ще се пазиш, нали?

— Ще опитам.

Лорейн го целуна по бузата и Хендрикс тръгна пеша на юг, докато не стигна река Мисури. После направи ленив завой на изток, докато не се скри от очите на Лорейн.

Крачи километри с кошмарните тесни обувки на Норм Гундерсон, след което стигна до железопътна линия. Беше наясно, че федералните ще завардят всички железопътни гари в града, а също фирмите за коли под наем и летищата, но това не му пречеше, защото не смяташе да използва такъв транспорт. Крачи по релсите, докато стигна прелез, и зачака да мине товарен влак. Не смяташе, че ще чака дълго — Канзас е голям транспортен център, който обслужва транспорта на стоки както в щата, така и в цялата страна, — и знаеше, че когато минават през прелез, машинистите са длъжни да намалят скоростта. Застана малко след шосето, в плитка канавка, скрит зад някакви храсталаци. След час чакането му беше възнаградено и той се качи на празен товарен вагон, предназначен за Пеория — не че Хендрикс го разбра, преди да стигне там.

Последното, което искаше, беше да има проблеми с някой железопътен полицай и затова още като чу скърцането на спирачките, което показваше, че влакът ще спре, скочи от вагона и се претърколи, за да омекоти удара. После тръгна — мръсен, схванат, изтощен — към града.

Най-напред трябваше да се обади на Лестър. Не посмя да го направи в Канзас Сити, защото предполагаше, че федералните следят трафика през местните мобилни клетки — а когато влакът го отдалечи достатъчно, за да може да рискува, телефонът му умря.

Зарядното беше в колата под наем, която бе зарязал. Това не беше проблем. Зарядни за мобилен телефон се намират лесно — кошовете за забравени вещи във всяко кафене са пълни с тях. Намери подходящо зарядно на третото място, където влезе. Момичето зад бара изгледа мръсните му дрехи подозрително и се усъмни, когато каза, че е идвал по-рано, така че той реши да не зарежда телефона си там. Обиколи квартала и намери външен контакт, достатъчно скрит от поглед, за да му свърши работа.

Включи зарядното и телефона. Изчака да заработи и набра. Лестър вдигна след първото позвъняване.

— Боже, Майки, добре ли си? Не знаех какво да мисля!

— Добре съм — отговори Хендрикс съвсем тихо, шепнешком. — Почти.

— Какво стана там, мамка му? По новините казаха, че Лиънуд е полудял.

— Издъних се, Лес. Не стигнах до него навреме. Скочиха ми, преди да успея.

— Кой?

Хендрикс въздъхна.

— Ще ми се да знаех.

— Този, който е написал онова на линейката ли?

— Да — отговори Хендрикс.

— Помислих, че е адресирано до теб — каза Лес. — Даде ми някаква надежда, че още мърдаш.

— Какво казват журналистите за този тип?

— Нищо. Официалната версия е, че е съучастник на Лиънуд.

— Лиънуд, струва ми се, нямаше представа, че той е там. Не повече от мен.

— Искаш ли да поровя? Може би в системата на федералните? Може и да разбера какво са научили за теб.

— Не — възрази Хендрикс. — Не си струва риска. Колкото и да си добър, Лес, не можеш да ме махнеш от записите на камерите в „Пендълтън“, а и бездруго вече е твърде късно за това. Досега снимката ми вече е разпратена до всички летища, гари, автогари и агенции за коли под наем от Колорадо до Кентъки. Няма обаче начин да са научили името ми, защото доколкото властите знаят, аз съм умрял и погребан. Това означава, че нищо не свързва шибаната каша с теб. Последното, което трябва да направиш сега, е да пробваш да промениш това положение.

— Мога поне да ти намеря нови документи.

— Какъв е смисълът? Физиономията ми си е същата. Не се безпокой за мен. Мога да се прибера и сам. Преживявал съм и по-лоши неща.

— Но онзи тип те търси.

— Още една причина да стоиш настрана. Който и да е той, Лес, е адски гаден. Не искам да попаднеш в полезрението му. Обещай ми да се спотайваш, докато не се върна.

— Ау! Вижте го само колко се е разтревожил! Ще се прибере и татко ще го гушне.

— Да — каза Хендрикс. — А после ще намерим този тип и ще му видим сметката.

Прекъсна връзката и остави телефона в храстите да се зарежда. После потърси място, където би могъл да легне и да поспи. Зад къщата откри лодка — шестметрова моторница, която май не беше виждала вода от година-две. Откопча няколко копчета от брезентовото покривало и пропълзя вътре. Миришеше на застояло, но иначе беше сухо, а седалките бяха удобни и меко тапицирани.

Беше уморен и заспа почти веднага. Сънува смърт. Прераждане.

Когато слънцето проряза хоризонта на изток, се събуди и се мобилизира за дългия път към дома.