Крис Холм
Порода убиец (18)

18.

Ерик Пъркхайзър трескаво тъпчеше дрехи в един сак. Стомахът му беше свит на топка. Чувстваше се замаян и объркан. Нещо драскаше дълбоко в гърлото му.

Трябваше да си даде сметка, че уискито няма да му се отрази добре.

Надигна бутилката веднага щом се прибра. Мислеше, че уискито ще успокои нервите му. Вместо това то излезе веднага обратно, заедно, с каквото беше останало от обяда му.

Опита да си каже, че типът, който го бе склещил днес в мола, е някакъв мошеник, че е боклук, научил за печалбата му и решил да измъкне от него каквото може. Само че не вярваше на тази версия. Този човек беше твърде ловък, твърде уравновесен — твърде видимо опитен в този вид срещи, за да е станало случайно. Да мушне портфейл в джоба му, без да забележи? Да спре охранителните камери? Да се измъкне толкова елегантно от охраната в мола? Този тип определено беше професионалист. И като добавиш факта, че не се хвана на въдицата, когато предложи да му плати от печалбата си, предложението му изобщо не приличаше на измама.

Което означаваше, че казва истината.

Което означаваше, че онези от Атланта са го открили.

Проблемът беше, че Пъркхайзър нямаше пари. Беше гол като пушка. Пълна мизерия. Нямаше начин да събере четвърт милион само за три дни. Не беше банков обирджия. Беше компютърен спец. Отне му близо година, за да планира как да излъже казиното и да го направи — освен това точно тази измама го бе върнала в полезрението на мафиотите.

Значи, оставаше да бяга.

Без да е наясно накъде. На сляпо.

Знаеше, че няма шанс. Не притежаваше уменията, нужни, за да изчезне безследно. Ако разполагаше с време — с време и пари, — все щеше да измисли нещо. Би могъл да се снабди с прилична нова самоличност, да установи някъде контакти и доверие, колкото да живее. Това беше планът му, след като вземе шестте милиона печалба. Когато обаче нещата опрат до бягане по гол задник, до заблуждаване на преследвачите и прилагане на разни хитрости, не беше по-подготвен от който и да било жител на беден квартал. Какъвто всъщност беше, преди да стане доносник и целият му живот да се срути в помията.

Пъркхайзър се наведе под леглото и взе пълната с пари кутия, която беше сложил там за непредвидени обстоятелства като тези. Е, по-скоро една четвърт пълна. Беше профукал повечето от заделените банкноти за електронните игри и „Джим Бийм“. Страшна полза имаше от тези неща сега, няма що.

— Господин Пъркхайзър — чу глас, с лек акцент, някъде зад себе си. Стресна се и удари главата си в дървената рамка на леглото. Полезрението му се покри с петна в краищата, но все пак остана в съзнание. Предвид предположението, че собственикът на гласа с дошъл, за да го убие, не беше сигурен, че това е добър вариант.

„Кучи син — помисли си. — Каза, че имам три дни“.

Измъкна главата си изпод леглото — внимателно този път — и се обърна.

Мъжът, който стоеше на вратата, беше с памучни панталони, обувки с цвят на коняк и колосана синя риза с бяла яка и френски маншети. Пясъчнорусата му коса очертаваше аристократично лице. Беше с ръкавици, въпреки че горещината в този ранен септемврийски ден все още не се беше изпарила във вечерното небе.

И държеше пистолет със заглушител.

Пъркхайзър изскимтя и закри очи в очакване на изстрела.

— Извинявам се — каза мъжът. Не вдигна пистолета и не го насочи. — Не исках да те плаша.

Пъркхайзър го погледна през раздалечени пръсти. След като две секунди не се случи нищо, попита:

— Майтап ли си правиш с мен?

— Не, уверявам те.

— Ще ме убиеш ли?

Мъжът се усмихна.

— Не и ако правиш каквото ти кажа. Не ме интересуват дребните ти кавги с тези, които искат да умреш.

Пъркхайзър се усмихна — усмивка, която не би изглеждала не на място в психиатрично заведение.

— Каквото искаш! Кажи какво е и го имаш!

— Търся един човек. Този човек, ако се съди по внезапното ти желание да си вземеш отпуска, неотдавна те е посетил. Подозирам, че си отклонил предложените от този човек услуги. Знаеш за кого говоря, нали?

Пъркхайзър кимна с налудничав ентусиазъм.

— И съм прав в предположението си, че си решил да не го наемеш?

Пъркхайзър кимна пак, защото не се доверяваше на гласа си.

— Така… И искам да разбереш, че следващият въпрос е важен, като от отговора му зависи, ни повече, ни по-малко, съществуването ти… Той даде ли ти начин да се свържеш с него?

— Да! — възкликна Пъркхайзър. — Даде ми телефонния си номер! Каза, че ако размисля, трябва да му се обадя.

— Чудесно. Точно този отговор исках да чуя. Разбира се, номерът ще ми е нужен, но има и още нещо.

— Какво?

— Ще трябва да му се обадиш и да му кажеш, че си размислил.

— Н-н-но… аз не мога да му платя!

— А, сигурен съм, че ще измислиш нещо — каза мъжът. — В миналото си доказал, че си изобретателен. И не е нужно да го казвам, но ще следя всяка твоя крачка, така че, уверявам те, бягството не е работещ вариант.

— Да не опитваш да хванеш този тип, или нещо такова?

Мъжът се усмихна.

— Да, нещо такова.

— Ако го наема, ще ме оставиш ли жив?

— Имаш думата ми, че няма да ти направя нищо лошо.

— Не… искам да кажа, благодаря… обаче имах предвид, ще го оставиш ли да си свърши работата, преди да му видиш сметката? Искам да кажа, да очисти този, който ще дойде да ме убие?

Мъжът като че ли се замисли за момент. След това сви рамене и каза:

— Е… защо не? Намираш ме в добро разположение на духа.

— Добре тогава — каза Пъркхайзър. — Разбрахме се.

— Чудесно. Радвам се, че постигнахме съгласие. Струва си да подчертая, че ако споменеш и дума за споразумението ни пред нашия общ приятел… или някой друг, разбира се, то ще стане нематериално и лишено от съдържание, какъвто ще станеш и ти. След като обаче ми омръзне да гледам как се гърчиш в агония, а можеш да ми вярваш, че не се уморявам лесно.

Пъркхайзър си представи себе си закован като пеперуда от колекция, да размахва крайници.

— О… и едно последно нещо добави мъжът. — Предполагам, че не е проявил учтивостта да ти даде името си?

Пъркхайзър поклати глава и мъжът направи разочарована гримаса — театрално, като за пред публика.

— Е, добре. Не може да имаме всичко, нали?

Пъркхайзър погледна сака на леглото, наполовина пълен с дрехи и пропилени надежди. Искаше само да си вземе парите — втори шанс за по-добрия живот, който според него заслужаваше човек е неговите умения, и който федералните бяха решили да му отнемат.

Вместо това срещу усилията си беше получил купчина лайна — толкова, че да не можеш да изпълзиш от нея цял живот. И му оставаше единствено да копнее за потискащия сив живот, който така безразсъдно беше зарязал.

Обаче… дали наистина човек не може да има всичко?

„Не — каза си. — Наистина, мамка му, не може!“

 

 

След срещата Александър Енгелман се върна във временната си квартира — обявена за продан ипотекирана къща с полуетаж на отсрещната страна на улицата и три адреса по-надолу от Пъркхайзър, боядисана в кошмарна комбинация от бяло и розово, с оттенък на сьомга, която обаче му осигуряваше — от спалнята — фантастична гледка към огледалната къща на Пъркхайзър. Приложи заблуждаваща тактика: вместо да се прибере в квартирата веднага ходи пеша поне десет пресечки, като често сменяше посоката, макар че — със задоволство заради добре свършената работа — си даваше сметка, че е излишно. Отчасти защото познаваше добре човешката природа и виждаше, че Пъркхайзър е достатъчно изплашен, за да посмее да го проследи, и отчасти защото го чуваше как крачи в дневната си, благодарение на бръмбарите за подслушване, които беше монтирал навсякъде в дома му.

Енгелман получаваше сигнала от микрофончетата с приемник в дневната. Когато се върна след срещата, усили звука, докато всяка стъпка на Пъркхайзър — и всяко вдишване — започнаха да отекват в празната стая. Докато слушаше, обикаляше с полузатворени очи — кухнята, спалнята, банята. Движенията му следваха движенията на Пъркхайзър, стъпките им бяха в синхрон. За момент и дишането им съвпадна — имаше чувството, че са едно. И в този момент беше сигурен, че планът му ще успее.

Макар че не би го признал пред себе си, Енгелман изпитваше облекчение, че интуицията му не го бе излъгала — обектът му наистина използваше кода на Корпорацията и усилията му сега се увенчаваха с успех. Двете седмици след като бе открил шифъра в къщата на Круз не му бяха донесли нищо. След Чикаго започна леко да се тревожи. Когато обаче и в Лонг Бийч не се случи нищо, се усъмни в идеята си. Започна да си мисли дали обектът му не открива клиентите си по друг начин, не чрез шифъра на Корпорацията.

От друга страна, даде си сметка, фактът, че обектът бе решил да не помага на Франклин и Д’Абруцо, можеше да има и друго обяснение — може би този тип смяташе, че да защитава насилници е под достойнството му?

Дали пък не се мислеше за морален човек?

Когато се замисли сериозно върху този въпрос, видя закономерност. Клиентите му бяха сравнително невинни хора. Като Моралес. Като Пъркхайзър.

Изглежда, беше пристигнал в Спрингфийлд твърде късно, за да го види. Отиде направо в къщата на Пъркхайзър, с надеждата да я наблюдава и да засече приближаването на обекта, след което да го проследи, докато не се появи удобен за удар момент. Вместо това завари паникьосания Пъркхайзър, който се готвеше да бяга, така че направи възможно най-доброто в случая.

Не виждаше възможност Пъркхайзър да се провали като примамка. Вече беше убеден, че обектът му се има за добър човек и е предразположен да помага на подобни жалки отрепки.

И че носи бремето, наречено съвест. Енгелман внимаваше да не бъде засегнат от подобни недъзи.

Разбира се, имаше и друга причина да е сигурен, че Пъркхайзър ще примами обекта. Десетте дни, дадени от контакта му, свършваха, което означаваше, че Корпорацията ще прекрати всякакви комуникации със стария шифър, с книгата и конните състезания. Поръчката за Пъркхайзър беше последната подадена по този начин — което означаваше, че това е последният шанс Енгелман да открие своя човек.

Беше ясно, че Корпорацията започва да губи търпение. Чуваше го в гласа на контакта си, когато говореха по телефона. Виждаше го в поведението на Корпорацията — в началото му осигуряваха всичко, което поиска, сега задаваха въпроси и реагираха неохотно. Беше сигурен, че всяка допълнителна дължина въже, която му отпускат, ще бъде използвана, за да завържат ръцете и краката му, преди да го убият, ако се провали.

Все едно. Подобни дребни тревоги не водеха доникъде. Освен това беше прав за Пъркхайзър и обекта му — знаеше, че е прав.

И въпреки че уверяваше сам себе си в това десетки пъти в миришещата на мухъл тишина на празната къща, Енгелман изпита истинско облекчение, когато Пъркхайзър взе телефона и набра номера.

 

 

Телефонът на Хендрикс иззвъня дълго-късо-дълго. Това означаваше Пъркхайзър. Единственият друг човек, който знаеше този номер, беше Лестър — доколкото Хендрикс знаеше — и ако се бе обадил той, щеше да чуе четири позвънявания с повишаваща се тоналност.

Хендрикс не се изненада, че Пъркхайзър се обажда. През годините, откакто се занимаваше с това, потенциалните жертви приемаха условията му почти винаги. Изненада го това, което Пъркхайзър каза.

— Намери ли парите? — попита Хендрикс веднага.

Колебание.

— Не точно — отговори Пъркхайзър.

— Тогава разговорът приключва.

— Чакай, не затваряй!

Въпреки че разумът му казваше друго, Хендрикс не прекъсна линията.

— Слушам.

— Ще ти дам всичко.

— Моля?

— Всичките шест милиона. До последния шибан цент. Само разкарай онези типове от задника ми за достатъчно време, та да мога да се чупя, и парите са твои.

Шест милиона долара.

Шест милиона долара.

Това беше повече, отколкото би могъл да направи от три поръчки… от пет. Просто трябваше да премахне една отрепка, маша на мафията.

С шест милиона щеше да гарантира, че Иви и Лестър никога повече няма да мислят за пари. Това означаваше, че след като най-накрая изкупи вината си, изпълненият с насилие живот, който водеше, можеше и да приключи.

Пъркхайзър обаче нямаше нужда да знае всичко това. Така че Хендрикс продължи с хладен тон:

— И как точно смяташ да ми дадеш тези пари?

— В това е цялата красота — отговори Пъркхайзър с облекчение. — Просто ще накараме казиното да ги преведе направо на теб. Големият чек е само шоу — трябва да им дам банковата си сметка предварително, за да могат да изпратят парите веднага щом мине театърът. Мисля си обаче, че тип като тебе не може да няма някъде анонимна банкова сметка, скрита покрита, прав ли съм? Тогава кой ще знае, че парите не отиват в моя сметка?

Хендрикс трябваше да каже „не“. Трябваше да си даде сметка, че Пъркхайзър, когото бе срещнал за първи път едва преди няколко часа, не би се разделил толкова лесно с такава голяма сума. Трябваше да долови, че нещо не е наред — да се откаже и да изчезне.

Обаче шест милиона долара могат да ти купят много неприятности.

Вместо това отвърна:

— Ако ме прецакаш, ще те убия. Знаеш го, нали?

Пъркхайзър отговори обнадеждено:

— Значи се споразумяхме?

Шест. Милиона. Долара.

— Да. Споразумяхме се.

— Добре. Чакай да взема химикалка.