Крис Холм
Порода убиец (8)

8.

Енгелман, настанил се удобно въпреки горещината, с ленен костюм и летни обувки от телешка кожа, отпиваше еспресо и наблюдаваше как двамата федерални агенти спорят в сянката на „Моралес Инкорпорейтид“. От масата си на тротоара в уличното кафене от другата страна на улицата видя как се разхождат по авеню „Брикел“ от доста време следобеда, как опитват да открият някакви следи от убийството на Круз и от време на време се джафкат като втръснала си семейна двойка.

През повечето време Енгелман наблюдаваше отстрани. Още като дете странеше от семейството си, от другите деца и от редицата гувернантки, на чиито грижи родителите му го поверяваха и чисто емоционално състояние той бавно рушеше чрез садистични манипулации. Измъчваше ги импулсивно, не преднамерено — изпитваше нещо като сърбеж, който не може да успокои, желание да руши и опустошава, което можеше да се облекчи, но не и да се премахне напълно.

Едва когато откри убийствата се почувства истински на мястото си в този свят.

Най-напред беше фазан в семейното лятно имение, сгушено в долината на река Ин в югозападната част на Швейцария. Тогава беше на десет. Готвачът взе интереса му към процеса за кулинарен в същността си и след като установи, че момчето не се разплака, когато го видя да коли птица, реши да му позволи да заколи следващата. В този блажен момент, когато ножът се вряза в плътта и обезглавеният фазан започна да се мята в ръцете му, въздухът му се стори удивително свеж, небето стана удивително синьо. Обаче дори да беше забелязал възбудата му — а Енгелман подозираше, че е, защото Анатоли никога повече не му позволи да участва в ежедневното колене — съсухреният стар готвач не спомена и дума за това на никого.

Така или иначе, пътят му беше определен. Преживяването беше толкова въздействащо, че малкият Енгелман прекара по-голямата част от онзи следобед с неизмити от кръвта ръце, докато петната не изсъхнаха и не започнаха да се лющят, а цветът стана ръждив — с което се промениха и цветовете наоколо. После гледаше как люспите съсирена ръжда се понасят с ледените води на река Ин и знаеше, че те са компас, по който се ориентира сърцето му — заключение, което се затвърди няколко седмици по-късно, когато взе първата си човешка жертва — местно фермерско момче — и изпита толкова буреносно емоционално и физическо облекчение, че трудно би могъл да го опише с думи.

Днес наблюдаваше по същия начин, както тогава, преди десетилетия, наблюдаваше селските деца — с хладен, преценяващ ум. Разбира се, нямаше намерение да наранява тези следователи. Не че не би му харесало. Жената беше доста хубава, или щеше да е, ако даваше пет пари как изглежда, а мъжът се държеше надуто и би било удоволствие да му смачка фасона. Но нямаше да има никаква полза — а и не очакваше да открият каквото и да било на местопрестъплението, което самият той вече да не е открил. Беше пристигнал в Маями няколко часа преди тях и вече беше огледал всеки сантиметър от тротоара и паркинга, така че си даваше сметка колко прецизен е бил ударът. Предпочиташе да наблюдава отстрани, не за да види дали ще открият някаква следа, а защото смяташе, че колкото по-добре разбира колегите си ловци, толкова по-добре ще разбере и общата им цел.

Допи последната глътка кафе и остави на масата двайсетачка. В началото смяташе оставянето на бакшиш за безвкусица, за ужасен американски обичай, който избягваше, когато беше възможно, но днес беше в добро разположение на духа и му се щеше да сподели настроението си. След това си тръгна от кафенето и остави следователите на безплодните им опити да открият следа на местопрестъплението. Нервите му звънтяха като камертон от възбудата и кофеина, в главата му звучеше мощен тон на очакване.

Това беше добре. Дори полезно.

Чакаше го доста работа тази нощ.

 

 

— Извинете ме — каза Енгелман, — но се питах дали можем да поговорим.

Не думите на човека накараха Едгар Моралес да изтръпне, нито учтивият мек тон — тон, който говореше за добро финансово благосъстояние и който придаваше на казаното някаква грапавина, от която личеше, че макар и да говори езика много добре, той не му е роден.

Едгар Моралес изтръпна заради самия момент, защото беше четири сутринта и гласът го събуди от сън. Отвори очи и видя спалнята си — тъмна и застинала, таблото на алармата мигаше в зелено, което показваше, че всичко е наред. Обаче не си бе въобразил този глас — глас, който показваше, че всичките му предпазни мерки са били напразни и животът му ще приключи тази нощ.

Още откакто Круз бе опитал да го убие, Моралес прекарваше нощите в апартамента си в Бейсайд Вилидж на остров Фишър. Беше го купил преди години, когато цената на компанията му за първи път достигна милиард, примамен от престижа, който вървеше с този адрес. Какъв по-добър знак, че си преуспял, от това да живееш на създаден от хората остров — курорт, който може да се похвали с най-високия доход на глава от населението в цялата страна? За хлапе, израснало в бедняшки квартал, изкушението да се присъедини към най-затворената общност в Маями беше прекалено силно, за да му устои. Беше минало известно време, докато намери подходящо жилище, защото беше ограничил избора си до имотите с изглед към залива и изцяло беше изключил онези откъм океана. В края на краищата можеше ли изгревът над океана да се сравнява с отблясъците на същия този изгрев по небостъргача, носещ неговото име?

В дните след като тайнственият му благодетел го бе освободил от проблема „Круз“ обаче апартаментът му от 550 квадратни метра бе придобил ново значение за него, освен издигането му като бизнесмен. Намираше се на последния етаж, с изглед във всяка посока и система за сигурност, следяща всички възможности за достъп, каквато не би могъл да си позволи и Пентагонът — да не говорим, че беше на остров, до който също нямаше достъп за автомобили, а с корабчето можеха да идват само жителите и поканени гости — мястото се бе превърнало в негова крепост, в негова твърдина. Този, който бе спасил живота му, го бе предупредил, че Корпорацията ще опита пак, и след като видя зловещия край на Круз, Моралес бе взел предупреждението присърце и бе подсилил сериозната си охрана с допълнителен екип обучени охранители. Съседите му несъмнено си мислеха, че се е побъркал, че е поредният нещастник, който не успява да издържи на напрежението на голямото си богатство. Обаче по дяволите съседите — по-добре да си жив и да те смятат за побъркан, отколкото да си спомнят с добро за теб, когато си в гроба.

— Кой… кой си ти? — Пелтечеше, гласът му беше прегракнал от страх.

— Кой съм не те вълнува особено — отговори Енгелман.

— Охраната ми…

— В момента е неразположена.

— Искаш да кажеш… — започна Моралес, но установи, че не му достигат думи.

— Ако питаш дали съм ги убил, отговорът е не. Не ми е платено, за да убия тях. Просто ги доведох до безпомощно състояние, за да не ни прекъсват.

— Но си дошъл, за да убиеш мен.

Енгелман се усмихна.

— Това ще зависи от степента, до която ми помагаш. Мога да ти кажа, че също така не ми е платено да убия теб.

Моралес осъзна чутото.

— Ако не си тук, за да ме убиеш, защо си се промъкнал в спалнята ми?

— Трябва да ти задам няколко въпроса. За случилото се с някой си господин Круз.

— Имаш предвид онзи, който умря пред сградата ми? — попита Моралес. — Не знам. Не бях там.

Лъжата беше глупава, предвид обстоятелствата, но я изрече по рефлекс, чисто и просто. Беше повтарял тази лъжа пред безброй детективи и репортери през последните три дни, след което инструктира юридическия си екип да сложи край на всякакви въпроси на тази тема.

Енгелман цъкна с език в тъмнината.

— Господин Моралес, мисля, че досега се отнесох с нужното уважение и учтивост. Ще се радвам, ако получа същото в замяна. Може и да не са ми платили да убия теб, но нараняването е безплатно.

Моралес се сепна. Преглътна мъчително — устата му беше пресъхнала като пясък.

— Разбира се — изпъшка и заопипва нощното шкафче. — Съжалявам. Бих искал да запаля лампата, за да си налея вода…

— Аз не съм аматьор, Моралес. Извадих пистолета от чекмеджето, преди да те събудя. Освен това подозирам, че ако помислиш достатъчно дълго и внимателно, ще си дадеш сметка, че не е в твой интерес да виждаш лицето ми.

Моралес покорно се отпусна на леглото.

— Добре — каза Енгелман, сякаш току-що бе взето някакво много важно решение. — А сега: Круз.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да ми кажеш как се свърза с този, който го уби.

— Аз… не, не съм!

Моралес чу металическо свистене, като вадене на острие от кания. Сърцето му заблъска болезнено в гръдния кош.

— Предупредих да не лъжеш, Моралес.

Ръце на лицето му. В косата. Дръпват рязко главата му назад. Моралес извика — безсловесно животно. Първо опита да се съпротивлява с ръце, но веднага замръзна, защото усети студено острие под лявото си око.

Моралес нямаше представа как този тип може да е толкова прецизен в тази пълна тъмнина. Острието не проби кожата. Само се опря в нея толкова леко, че гъделичкаше, но желязната хватка на тила не оставяше съмнение, че със съвсем леко движение ще го забие в окото.

— Така — каза мъжът. — Ще попитам пак. Как се свърза с този, който пречука Круз?

Моралес опита да се дръпне от острието — инстинкт по-скоро, не волеви акт, но нямаше полза.

— Казах ти — отговори по-скоро умолително. — Не съм се свързвал с него. Той се свърза с мен!

Моралес се приготви за болката, но тя не дойде. Вместо това мъжът се дръпна и остави Моралес сам на леглото, задъхан, в очакване пулсът му да се успокои.

— Той се е свързал с теб. — Не беше въпрос. Енгелман беше сигурен, че Моралес не би го излъгал в този момент — чувството му за самозащита беше доста силно развито.

— Да, точно така. Появи се един ден в кабинета ми — без уговорена среща, нищо подобно — и ми каза, че има награда за главата ми.

— Каза ли ти откъде знае това?

— Каза ми, че имал източници.

— И ти му повярва?

— Не, разбира се. Обаче знаеше подробности — сделки със земя, които още не бяха вписани в регистъра. Заплахи от горилите на кубинската мафия заради неприятностите, които съм им създал. — Замълча и се зачуди дали онзи ще се обиди от сравнението. Енгелман не каза нищо. — Знаеше къде и кога, кой и как и знаеше колко ще получи този тип, Круз, за работата си. После каза, че за десет пъти по толкова ще направи така, че Круз да го няма.

Десет пъти цената за главата на мишената. Прекрасна тарифа, разбира се, помисли си Енгелман и се усмихна. Колкото повече научаваше за обекта си, толкова повече му се възхищаваше.

— А ти откъде беше сигурен, че не те мами? Че не те работи, така да се каже?

— Не бях. Но той ми обясни, че не е нужно да взема решението веднага. Каза, че можело да преспя, преди да дам отговор… като че ли можеш да спиш, ако знаеш, че има цена за главата ти. Наех детективска фирма, за да провери някои неща. Изглежда, информацията му беше точна.

— Колко време преди удара дойде при теб?

— Три дни.

— Остави ли име?

Моралес поклати глава. Дори и в тъмното Енгелман разбра и каза:

— Не би имало значение дори и да беше оставил. В сградата ти има видеонаблюдение, нали?

— Има — отговори Моралес. — Само че в деня, в който онзи се появи, стана нещо със софтуера и цялата система се повреди. Нямаме никакви записи от този ден.

— Естествено. Можеш ли да го опишеш?

Моралес се замисли.

— Нищо особено всъщност. Нито много висок, нито много нисък. Към един и осемдесет, малко по-малко. Кестенява коса, къса. Мускулест, но слаб.

— Раса?

— Бял.

— Ами статусът му?

— Не разбирам — каза Моралес.

— Как се държеше? Как ти се стори? Богат или беден? Средна класа или работническа класа? Образован или необразован?

— Ами… не знам. Стори ми се умен, мисля, обаче не и богат. Ако го срещнеш, ще решиш, че си изкарва прехраната с физически труд.

Енгелман се замисли за момент над описанието.

— Би ли казал, че приличаше на военен?

Моралес се замисли, после каза:

— Да. Мисля, че да.

— Отлично. Е, господин Моралес, въпреки лошото начало ти ми оказа ценна помощ. Ще бъда верен на думата си и ще те оставя на спокойствие през остатъка от нощта.

— Благодаря — изломоти Моралес трескаво, доволен, че ще види как слънцето огрява сградата му поне още веднъж. — Благодаря.

— Няма за какво — отвърна Енгелман. — Освен това не се съмнявам, че Корпорацията ще изпрати някой друг да ти види сметката, след като вниманието, предизвикано от последния им опит, се разсее. Приятни сънища, господин Моралес, докато още можеш да спиш. На твое място бих наел по-добра охрана.

Енгелман излезе безшумно, както и беше влязъл. Моралес се ослушва дълго, за да се увери, че наистина си е тръгнал. Най-накрая слезе от леглото, мина покрай приспания гард пред спалнята и отиде до барчето. С треперещи ръце си наля голяма чаша скоч. Беше трийсетгодишно уиски, „Макалан Файн Оук“, и му струваше две хиляди долара. Пазеше го за специални поводи.