Крис Холм
Порода убиец (6)

6.

Камбанката над входа на бар „Примамка“ издрънча, вратата се отвори и от осветената с неон улица нахлу вълна хладен солен въздух, от която бутилките на изподраскания месингов бар леко издрънчаха. В Мейн, само на две мили от брега, беше огнена лятна нощ — но град Портланд беше обвит в мъгла и облакът бе надвиснал над целия залив.

Мъглата беше спуснала пелена над вечерния бизнес. Както много от баровете в Старото пристанище на Портланд — исторически район с обновени рибарски кейове и архитектура от 19-и век, — през повечето съботи бар „Примамка“ беше пълен. Не беше моден като заведението за тапас зад ъгъла или задължителна спирка от обиколката на баровете като ирландския пъб малко по-надолу по улицата. И за разлика от половината заведения в града, нямаше веранда с изглед към океана или подобни екстри. Обаче зад бара стоеше Лестър Майърс, човек, известен с щедрото си отношение към напитките — заради което беше хит сред местните, ако не и сред туристите.

Тази вечер обаче беше такова мъртвило, че Лестър затвори към десет и половина, след като изпроводи двама пияни ловци на омари през вратата, за да се отправят по пътя към дома е особено внимание заради неравния стар паваж. След това изгаси неоновите надписи във витрината — поради което беше странно, че чува камбанката да дрънчи.

Лестър, който подреждаше посудата, проточи врат, за да погледне над бара и обърнатите върху масите столове. Калното и да опитваше обаче, не можеше да види вратата от мястото, където беше инвалидната му количка. Гадно е да си висок метър и нещо, помисли си. След двайсет и осем години, четири месеца и тринайсет дни с ръст над метър и осемдесет така и не беше успял да свикне с промяната.

— Съжалявам, приятел — извика. — Затворено е.

Ослуша се за момент, но не можеше да прецени дали някой е влязъл — а след шест години в Специалните сили за черни операции в планините на Афганистан слухът му беше свикнал да различава и най-слабите звуци.

Стисна колелата и се отдръпна леко назад, за да види дали ще вижда по-добре. Можеше да се закълне, че чува шумолене на плат.

Замръзна.

Шумоленето спря.

Дръпна количката още малко назад и пак го чу.

— Виж какво, не е смешно — каза Лестър. Ускори, завъртя леко, когато стигна края на бара, и извади пистолета „Берета М9“, залепен отдолу за седалката на инвалидната количка, така че когато спря, бе с лице към вратата, насочил пистолета към… нищо.

Остана така за момент, с пареща болка в дробовете и крайниците от напрежението.

Звук зад гърба му го накара да се обърне.

Отваряне на бутилка бира.

Лестър завъртя пистолета по посока на звука и цевта спря точно пред носа на Майкъл Хендрикс.

— Здрасти, Лес.

Лестър отпусна ръка.

— За бога, Майк, изкара ми акъла! Можех да ти пръсна физиономията. И сигурно щеше да изглеждаш по-добре. Приличаш на задник. Нормално ли се измъкна? Притеснявах се, защото останах в системата прекалено дълго, да не би заради мен да са те закопчали.

— Не — отговори Хендрикс — Всичко мина нормално. Номерът ти със светлините се оказа вълшебен.

Всъщност, макар че Лестър беше хакнал системата много добре, на Хендрикс не му се искаше да минават по този път. Предпочиташе ударите му да не приличат чак толкова на игра върху изопнато въже, каквато беше общо взето работата му по Круз. Ако беше станало както искаше той, онзи щеше да е в гроба много преди изобщо да се доближи до Моралес. Обаче нямаше достатъчно време за подготовка — Моралес беше пропилял безценното време, докато събере хонорара на Хендрикс.

Майкъл Хендрикс имаше уникален бизнес модел. Не приемаше договори за удари. Нямаше никаква престъпна организация. И никога не убиваше нормални хора. Удряше само убийци. Не беше от тези, които можеш да наемеш, когато някой те е ядосал или ти е сторил зло. Всъщност не беше от тези, на които се обаждаш — той се обаждаше. И когато се обадеше, по-добре да вдигнеш слушалката — защото това означаваше, че някой някъде иска да умреш.

Ситуацията с Моралес беше разбираема. Явно отначало си бе помислил, че Хендрикс опитва да го измами — дори за милиардер двеста хиляди долара не са дребна сума. Обаче Корпорацията беше дала за главата на Моралес двайсет хиляди, а тарифата на Хендрикс за отстраняване на убиеца беше десет пъти нетната тарифа. Винаги в аванс. Без коментари.

Умните плащаха. Тези, които не плащаха, не оставаха живи достатъчно дълго, за да съжалят, че не са платили. И докато не получи есемес от банката си на Сейшелите, шест часа преди Круз да се задейства, Хендрикс нямаше представа от кои ще се окаже Моралес.

Беше си подготвил домашното. Циркулираха много слухове за съществуването му — за тези, които знаеха къде да търсят. Да не говорим за примерите — старите удари. А сега Едгар Моралес щеше да продължи да нервира Корпорацията. Повечето наемници не биха се хванали с мишена, заради която е бил отстрелян колега, защото можеше да ги сполети същата съдба. Ударите ставаха много по-трудни, когато изчезне елементът на изненадата — а когато ченгетата наблюдават набелязаната жертва заради провален предишен опит е почти невъзможно да изпълниш подобна поръчка.

Все пак Моралес трябваше да засили личната си охрана за известно време. Или да се махне от страната с някой от баровските чартърни самолети, които притежаваше компанията му, докато нещата не се нормализират. Услугите на Хендрикс бяха еднократна оферта. В неговия бизнес нямаше доживотни гаранции.

— Не си имал проблеми с Круз, нали? — попита Лестър. — Чух, че бил зловещо откачено копеле.

Хендрикс сви рамене.

— Ударението е на „бил“.

— Тогава защо не се върна веднага? И какво правиш тук? Не че не се радвам да те видя, обаче… мислех, че нямаш търпение да се прибереш у дома.

— Трябваше да си заредя акумулатора — отговори Хендрикс, прекалено равнодушно. — Реших да не бързам. Да шофирам по крайбрежието. Да се наслаждавам на гледките.

— Да, изглеждаш презареден — каза Лестър. Думите му бяха пропити със сарказъм. — И това шофиране по една случайност не те закара до Вирджиния, нали? Покрай дома на Иви?

Разбира се, че бе минал оттам. И разбира се, че Лестър знаеше. В целия свят, ако някой наистина познаваше Хендрикс, това беше този човек — сега, когато Иви смяташе, че е мъртъв.

— Изглеждаше чудесно — отбеляза Хендрикс, като се постара да го каже спокойно.

— Говорим за Иви… Разбира се, че изглежда чудесно.

— Колко й остава?

По дяволите, помисли си Лестър, значи заради това Майк е дошъл тук, вместо да се прибере у дома. Реши да се направи на тъп.

— Какво имаш предвид?

— Не с този номер на мен, Лес. Наистина ли очакваш да повярвам, че не си знаел? С Иви сте приятели във Фейсбук. Тя и Стюарт — натърти той, като че ли името на човека беше обиден епитет — са те поканили на шибаната си сватба.

— Не че отидох — отговори Лестър и завъртя количката. — Не ставам за танци напоследък.

— Колко й остава, Лес?

Лестър въздъхна и наведе глава.

— Бременна е от пет месеца. Трябва да роди през януари. И точно заради тази идиотщина няма да ти дам да видиш какво пуска в Мрежата.

Хендрикс стовари бирата си на бара. Силно. Пяната потече от гърлото като жлъчта, която напираше от устата му. Удържа жлъчта със силата на волята си; пяната избърса със салфетка от бара.

— Виж… съжалявам, но какво очакваше? Горката жена мисли, че си мъртвец. Побърка се от скръб заради тебе — като всички нас. Когато после мина през тази врата — каза и кимна към входа на заведението, — все едно облаците се разделиха. Нямаш представа каква тежест вдигна от раменете ми, когато се върна. Знам, че имаш причини да не я виждаш, както знам, че направи лошия избор, но не съм на твое място. Все едно да оставиш момиче на двайсет и седем вдовица и да не очакваш да продължи напред…

— Не съм го направил — каза Хендрикс.

— Не си направил какво?

— Не съм я оставил вдовица.

Наистина. Не бяха женени.

Лестър изсумтя презрително.

— Защо? Защото не сте подписали някаква си хартийка? Мислиш, че това имаше значение за нея? Ти даде дума, тя даде дума. Останалото е нищо, само храна за чиновниците.

Лестър беше прав. Разбира се, че беше прав. Но това не означаваше, че Хендрикс трябва да се зарадва. Или поне да му олекне.

 

 

Хендрикс и Иви се запознаха втората година в средното училище „Албемарл Хай“, сгушено в полите на планината Блу Ридж край Шарлотсвил, Вирджиния. Родителите й бяха заможни типове от Юга — баща й преподаваше право в университета, а майка й не работеше, защото смяташе, че мястото на жената е у дома. „У дома“ беше просторна тухлена къща, построена от прадядото на Иви преди войната на Северната агресия — както семейството й все още наричаше Гражданската война, а представата на майка й за домакиня беше да командосва отбора прислужници, които бяха нужни, за да я поддържат. Хендрикс — тогава кльощаво хлапе с дрехи от магазина втора употреба и не по мярка — никога не беше виждал подобен разкош. Родителите на Иви бяха достатъчно вежливи в презрението си към него, за да го крият зад лустро от южняшки чар — предполагаха може би, че цялата работа скоро ще отшуми.

Когато връзката му с Иви стана на шест месеца, родителите й престанаха да му говорят.

После, след като завършиха училище, когато Иви се съгласи да се омъжи за него, престанаха да говорят и на нея.

Иви и Хендрикс избягаха заедно — просто скочиха в стария му пикап и отпрашиха на север. Нанесоха се в старата лятна хижа на баща й в Ню Хампшър, неизползвана от години заради ненавистта на майката на Иви към пущинаците. Онова лято Иви продаваше сладолед през уикендите, а Хендрикс — който смяташе да постъпи в армията веднага щом навърши осемнайсет — се хващаше да работи по строежите. Нямаха никакви пари и никакви грижи под слънцето — излежаваха се, смееха се и правеха любов в занемарената горска къщурка.

Говореха си, че с мижавата му заплата на войник Иви ще завърши образование. Говореха си, че още през първата му отпуска ще се оженят официално. Не си говореха за нищо по цели дни, както им се струваше, когато потъваха в страст и любов.

Сега за Хендрикс беше трудно да си представи как така всичко се е объркало. Как бе успял да се превърне от влюбено до уши хлапе, горящо от желание да служи на бог и родина, в хладнокръвен наемен убиец. Ако трябваше да е честен обаче, беше се случило съвсем просто.

„Просто“ обаче не е същото като „лесно“.

 

 

Един сън измъчваше Хендрикс всеки път, щом затвореше очи. И колкото и да опитваше да промени края, сънят винаги приключваше по един и същи начин.

В съня Хендрикс беше патриот със свежа физиономия, дошъл право от началното обучение — войник толкова зелен, че едва знае кой край на карабината за какво служи. Изпълнен е с гордост, когато му дават първата сериозна задача — да охранява големец и семейството му. Големецът е добродушен възрастен господин, който представя Хендрикс на жена си и децата си с усмивка и му благодари за охраната и всеотдайната служба.

Мъжете идват с падането на вечерта. Тихи. Сеещи смърт. Облечени в черно, страхливци, които действат в тъмнината. Той наблюдава как убиват другарите му, големеца, когото се е заклел да охранява, жена му, децата му.

Безпомощен е, защото гърлото му е прерязано — вулгарна усмивка, от която по пода под него тече топла кръв.

И животът му се изнизва — миг преди да се върне със стенание в света на будните усеща новите призраци на изстиващите наоколо мъртъвци.

Хендрикс се превръщаше в този войник всяка нощ — почтен и умиращ, — но в реалния живот не беше това.

В живота беше облеченият в черно мъж, който го убива.

В тренировъчния лагер установиха, че Хендрикс притежава определени качества. Качества, които военните смятат за ценни у един специалист по тайни операции. До ден-днешен не знаеше защо се насочиха към него. Предполагаше, че може да е заради инстинктивния му усет за военна тактика, уменията да борави с огнестрелни и хладни оръжия, таланта да разполага експлозиви. Струваше му се обаче по-вероятно редицата психологически тестове и изследвания, на които го подложиха, да са разкрили някакъв тъмен аспект на душата му, нещо като сянка от тумор на рентгенова снимка, което им е подсказало, че е от породата на убийците.

Каквото и да беше, не бяха сгрешили. Хендрикс започна да се учи, както куче се учи на лов, и защо не? Специалните части бяха шансът му да промени живота си. Да наклони везната в другата посока. Да направи света по-добро място за демокрацията.

Идеализмът му обаче не се запази дълго.

Самата му работа се оказа противоотрова.

Частта му беше с фалшив флаг — оперираше по заповед на американското правителство, но без обезопасителните мрежи на военна или дипломатическа подкрепа. Специализираха изпълнение на мисии, чиито подробности Пентагонът не искаше да видят дневна светлина.

Повечето задачи бяха политически убийства.

Дори и сега Хендрикс нямаше как да не признае, че той и екипът му бяха свършили полезни неща. Някои от заплахите, които неутрализираха, бяха оправдани. Имаше и други обаче, които не бяха. Бяха си убийства, чисто и просто убийства.

Хендрикс наистина не знаеше дали онзи големец трябваше да бъде убит, или не. Знаеше обаче, че не беше нужно да убиват жена му и децата му. И цялата му охрана. Тези хора не бяха по-сериозна заплаха за обучените командоси от жената и децата.

Обаче убиха всички. До един.

Хендрикс не беше сигурен защо — предвид всичко, което бе видял и правил, но го преследваше споменът за младия войник. Той ритна вратата и го видя застанал над големеца, с нож в ръка. Хендрикс стигна до него преди горкото хлапе да успее да свали карабината от рамото си. Преряза му гърлото от ухо до ухо, през трахеята, и чу приглушеното бълбукане миг преди младежът да умре. Изглеждаше изненадан, спомняше си Хендрикс, сякаш не може ясно да си даде сметка как се е стигнало до това. Хендрикс също не разбираше — но си даваше сметка, че за момче то това щеше да е малка утеха, докато лежеше на пода и умираше.

Може би Хендрикс чувстваше някакво родство с него. Може би просто му бе писнало да получава заповеди от хора, които отказват да си изцапат ръцете. Може би, дявол да го вземе, беше заради фазата на шибаната луна.

Каквато и да беше причината, след като го уби, Хендрикс се затвори в себе си. Престана да пише на Иви. Престана да се обажда. Не смяташе, че след извършеното е достоен за любовта й.

Искаше да умре. Да изчезне. И когато крайпътната бомба край Кандахар ликвидира частта му, желанието му се сбъдна.

Връщаха се в базата след мисия. Някъде из планините на север от града, седемдесет и два часа без почивка, и ги бе обзело някакво подобно на делириум изтощение. Лестър крачеше пред двете хъмвита на екипа и оглеждаше прашния път за следи. Хендрикс крачеше отзад и внимателно оглеждаше околността.

Докато минаваха край някакви храсталаци, Хендрикс долови нещо. Храсталакът помръдна. По протокол трябваше да се обади по радиото и да спре колоната, за да проучи ситуацията, но не го направи. Вероятно не беше нищо съществено. Оказа се, че е така — когато приклекна, за да надникне под листата, видя най-обикновен заек, готов да побегне.

А след това покоят на пустинята беше разкъсан от буря от светлина и тътен, от огън и летящи камъни. Самоделно взривно устройство, както научи Хендрикс по-късно. В кратките мигове, преди да загуби съзнание, си мислеше за гнева на ада.

Оказа се, че Лестър с проспал заплахата. Може би, ако не беше така, щеше да види предупредителните знаци. А може би не. В края на краищата беше нощ, а афганистанските бунтовници се сражаваха с различни окупатори от повече от трийсет години — бяха научили едно друго за залагането на капани по пътищата. Беше много вероятно нормален човек да не е в състояние да забележи това устройство навреме.

Не че тази мисъл помагаше на Лестър да спи нощем.

В известен смисъл той бе извадил късмет, защото беше загубил само краката си. Мъжете в двете хъмвита загубиха живота си. Първото детонира устройството — два пакета експлозив С4, увити около камъни, — обаче, когато машините избухнаха, първата се обърна назад и падна върху втората, при което не остана какво да се погребва у дома. Хендрикс излетя на трийсетина метра от пътя и загуби съзнание. Остана така два дни, полузаровен под пласт сив като пепел прахоляк.

Лестър пълзя две мили — оставяше кървава диря заради разкъсаните си крака — и припадна. Беше решен да намери помощ за другарите си и беше открит полумъртъв от редовен патрул. Когато Хендрикс се свести — трескав, зашеметен и почти умрял от жажда и горещина, — всички следи от унищожените джипове бяха изчезнали, всички намеци за мисиите им бяха заличени от протоколите.

И защо да не са? Официално тяхната част не съществуваше. Бяха отречени в смъртта, както щяха да бъдат при всеки друг провал. И малцината, които знаеха истината — за тяхната част и ликвидирането й, — решиха, че Хендрикс е сред мъртвите.

Беше му нужен месец, за да се измъкне от Афганистан. В началото беше почти като диво животно — действаше по инстинкт. Спомените му бяха разпокъсани, раните — лоши. Криеше се, където намери, хранеше се с плодовете на земята и се възстановяваше. Нямаше представа на кого може да се довери, така че се криеше както от бунтовниците, така и от американските патрули. След като треската премина и отокът в мозъка му спадна, спомените му се върнаха — а с тях и смазващата вина за всички невинни, които беше избил. Вероятно би могъл да се появи от небитието, но защо? За военните беше покойник — което означаваше, че Иви също го смята за умрял. Така е по-добре, каза си. Не би могъл да я погледне в очите, защото се бе превърнал в чудовище, в призрак. И така, добра се пеша до Пакистан, на югоизток, където границата не беше проблем заради опасния терен и контрола на племената.

След като стигна Пакистан, се снабди с нови документи, създаде си нова идентичност — изгради си нов, та било то осакатен и непълен живот. Смяташе, че дори това проклето полусъществуване е повече, отколкото заслужава.

Идеята да ликвидира убийци се появи като вид отмъщение. Хендрикс реши, че след като веднъж си се съгласил да убиваш невинни, заслужаваш каквото ти е писано. Че да отървеш света от хора, които си изкарват прехраната с убийства, е нещо като служба на обществото.

Схващаше иронията на новото си призвание.

Или пък мотивацията му беше по-проста? Може би убиваше, защото го биваше в това? Може би убиваше, защото нямаше идея какво друго да нрави?

Също така не беше изключено да го прави, защото смяташе, че един ден все някой ще го изпревари и ще го прати в гроба.

И беше сигурен, че го заслужава.