Крис Холм
Порода убиец (39)

39.

В мига, в който Хендрикс вдигна ръка, за да затвори очите на мъртвия си приятел, някой заблъска по вратата.

Той стана, отиде до прозореца, надникна през щорите и видя две черни коли. Пред вратата стояха двама мъже с тъмни костюми. Други двама бяха по-назад — с извадени пистолети. Очите им шареха наоколо. Реши, че са от ФБР.

Отиде бързо в банята и затвори вратата. Беше тъмно и единствената светлина идваше от уличката. Прозорецът не се отваряше, така че Хендрикс омота фланелата около юмрука си и изби стъклото. Изскочи навън в мига, когато агентите разбиха вратата и нахълтаха в заведението. След това сви възможно най-спокойно зад ъгъла — макар че стомахът му беше на възел. Щом се отдалечи, извади мобилния си телефон и набра номер по памет.

— Ало? — Гласът беше висок, тънък, уплашен.

— Здравей, Едгар.

— Ти!? — възкликна Едгар Моралес. — Имаш ли представа какво преживях заради теб? Някакъв психясал кретен едва не ме уби в собственото ми легло! Не съм мигнал оттогава, пистолетът ми е под възглавницата. Изпитвам ужас да не вземе да се върне.

„Ако не бях аз — каза си Хендрикс, нямаше да доживееш това посещение на Енгелман“. Но премълча. Вместо това каза:

— Всъщност, Едгар, обаждам ти се точно заради този човек. Знам накъде се е запътил и имам намерение да се справя с него. Перманентно. Той обаче има преднина и имам нужда от услуга.

— Така ли? — отвърна Моралес. — Що за услуга?

— Имаш самолет, нали?

Последва пауза, докато Моралес обмисляше решението си. След това въздъхна и каза:

— Имам самолети на всяко летище в страната. Кажи ми къде трябва да отидеш.

Минаха единайсет минути от момента, в който Томпсън поиска да проверят всички с името Лестър Майърс, до обаждането от офиса в Портланд, щата Мейн. Оказа се, че Лестър Майърс от Портланд е бил този, когото са търсели. Именно бил.

Оказа се, че държал бар в туристически район край пристанището. Първите пристигнали на място агенти не заварили там никого, само осакатения труп на Лестър Майърс. Изглеждало, че е мъртъв от часове, но трупът бил още топъл. Само патолог можел да прецени точно, но по всичко личало, че са го изпуснали само за минути — ако изобщо би могъл да бъде спасен. Томпсън видя снимките, които й изпратиха на мобилния телефон, и си даде сметка, че това предположение е доста невероятно.

Томпсън нямаше представа как е издържал нанесените му травми толкова дълго. Едно нещо обаче научи със сигурност — Майърс не беше крайната цел на Ленгъл. Ако бе искал да използва Майърс като примамка, за да привлече Хендрикс, не би го изтезавал и не би го оставил да умира — би го измъкнал и би оставил зловещо съобщение като онова на линейката. Не. Всичко показваше, че убиецът е изкопчил нужната му информация от Майърс, което пък означаваше, че има на разположение по-голяма примамка и че посланието е самият Майърс.

Томпсън нямаше представа дали Хендрикс го е видял, но възможността да залови и двамата едновременно определено я вълнуваше. Първо обаче трябваше да установи какво е намислил Ленгъл.

Каквото и да беше то, намираше се някъде в досието на Хендрикс, скрито зад черното мастило на цензурата.

Потърси в контактите на мобилния си телефон и набра стара приятелка от Департамента по отбраната.

— Шарли Томпсън! — възкликна тя. — Когато станах от сън тази сутрин, нямах представа, че ще се чуя с теб. Как я караш?

— Добре съм — отговори Томпсън. — Събудих ли те?

— Не, на крак съм. Какво мога да направя за теб?

— Всъщност, Даян, трябва ми услуга. Имам досие на един от вашите, Майкъл Хендрикс. Сериозна работа, ако съдя по малкото, което ми е позволено да видя. Според досието той е мъртъв, само че се оказва, че не е.

— Какво ти е нужно, Шарли?

— Някой преследва този човек. И този някой е много лош. Мисля, че му е пуснал някаква много сериозна примамка, за да го накара да се покаже на светло. Израсъл е без родители, няма братя и сестри, така че си мисля, че е близък приятел. Не е бил женен, така че този приятел може да е мъж или жена.

— И искаш помощ, за да го откриеш?

— Да. Всичко, което можеш да ми дадеш. Компенсациите за смъртта му. Къде са отишли? Каквото друго ти дойде наум.

— Досиетата като това са секретни, има си причини, Шарли. Ако го направя, може да си загубя работата.

— Ако не го направиш, въпросният човек може да загуби живота си.

Даян въздъхна.

— По дяволите! Не мога да ти откажа. Слушай си телефона, ще ти позвъня след двайсетина минути. И… Шарли?

— Да?

— Радвам се, че се обади. Трябва да се видим по на питие някой път. Да побъбрим.

— Да — съгласи се Шарли. Знаеше обаче, че няма да се случи.