Крис Холм
Порода убиец (14)

14.

Хендрикс беше прекарал доста време в разрушени от бомби села. Бе преживявал снежни бури в студени планински пещери. Бе се крил с дни в ниски бункери, пълни с изплашени вмирисани на пот войници. През ум обаче не му бе минавало, че ще попадне на по-потискащо място от Уестлейк Плаза.

Старият мол беше на десет минути от Спрингфийлд, Мисури, и представляваше грамада жълтеникави тухли върху петно асфалт насред обработваемата земя западно от езерото Спрингфийлд. Когато са го строили, в началото на осемдесетте, вероятно са си мислели, че хората от града ще се избиват да шофират по живописния път. Повечето обаче не искали и постепенно Уестлейк Плаза бил заменен от магазини по-близо до центъра на града. Сега представляваше сборище от унили старомодни търговски площи, чиито клиенти и персонал ходеха там повече по навик, неохотно, отколкото с някакво истинско желание.

Хендрикс разглеждаше застаряващите посетители на мола, домакините от предградията и местните ловци на намаления с любопитството на антрополог. Повечето не пазаруваха, а само убиваха времето. Чудеше се защо предпочитат да висят тук, вместо в доста по-големия и по-лъскав Батълфийлд мол на няколко километра северно. Може би намираха някаква утеха в избледнялата слава на отминалите времена? Може би просто предпочитаха тишината? Би могъл да приеме това — но на тяхно място щеше да отиде в парка край езерото.

Но не беше дошъл да пазарува или да убива времето. Беше тук заради новия си клиент.

Най-напред опита домашния адрес на Пъркхайзър, разбира се — мизерна къща с полуетаж в квартал, пълен с подобни, — но на алеята нямаше кола, а в гаража бяха струпани планини боклуци. Помисли дали да не влезе да почака вътре, но нямаше много време преди удара и не можеше да си позволи да не прави нищо.

Поне така си каза.

Истината беше, че да види Иви бременна с детето на Стюарт го бе изкарало от релси. Мисълта за погубеното хлапе от Лонг Бийч изпъваше нервите му. Имаше нужда от нещо, което да го разсее, а не да виси някъде насаме е мислите си.

Имаше нужда от работа.

Магазинът за електроника беше почти пуст. Никой магазин за електроника, в който беше влизал, не беше пълен с клиенти. Зад щанда имаше двама мъже, и двамата облечени еднакво. Единият беше тийнейджър, развлечен, нисък и дългокос, със златист мъх по горната устна. Другият беше по-възрастен, по-спретнат, по-педантичен — мениджър, ако се съдеше по външния вид. Никой от двамата не беше Пъркхайзър. Хендрикс не се изненада. Ако току-що беше спечелил шест милиона долара, и той не би висял в тази дупка да продава адаптери за телефони. Обаче имаше само домашния му адрес и адреса на работното му място, така че след като бе дошъл, трябваше да опита да направи нещо.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита мениджърът, Чад според табелката с името му.

Хендрикс се ухили.

— Може би… Еди тук ли е?

Чад присви очи.

— Паломера? Той пък за какво ти е?

— Преди няколко седмици ми помогна много. Минавах наблизо и реших да се отбия да му благодаря.

— Ако ти е помогнал, значи си първият. Този човек беше най-лошият служител, който съм имал — каза Чад и погледна косо тийнейджъра, който стоеше до него. — Сериозно говоря.

— Беше?

— Напусна преди три дни. Дори не си направи труда да ми каже. Разбрах, като му се обадих да го питам защо не идва на работа.

— Значи не знаеш къде мога да го намеря?

— Не знам. Не ме интересува. А сега ме извини — каза рязко и отиде при единствената друга клиентка, която оглеждаше някакви смартфони. Очевидно приятел на Еди не можеше да е приятел на мениджъра.

— Голям задник — отбеляза момчето. На табелката му пишеше „Броуди“, а в единия й ъгъл беше залепен избледнял стикер с череп.

Хендрикс го изгледа — размъкнато невзрачно хлапе с огърлица от конопено въже, с хитри очи и тежки клепачи. Сравни го с образа на Пъркхайзър, обрисуван от файла на Лестър, и реши, че Броуди и Пъркхайзър вероятно са в добри отношения, ако не и приятелски.

— Прав си. Някакъв шанс да знаеш къде е Еди?

— Май много искаш да го откриеш. Защо ти е?

Хендрикс се огледа демонстративно наляво и надясно, после сниши глас:

— Обясни ми как да се закача за кабелната на съседа. Изглеждаше прекалено лесно, за да е истина, и се хванахме на бас за двайсетачка. Е, получи се и идвам да си платя дълга.

Броуди се засмя.

— Да, Еди прави такива неща… но вече не му е до твоята двайсетачка. Миналата седмица спечели цял куп мангизи в казиното. Заради това напусна. Манната й на работата, вика. Не му трябва повече.

— Е — каза Хендрикс, — басът си е бас. И на теб ще дам двайсетачка, ако ме насочиш във вярната посока.

 

 

Игралната зала „Старлайт“ беше до закусвалнята за бързо хранене. Мястото не беше ретро или старинно, или хипстърско, а просто старо — реликва от друго време. На покрития с петна от течове окачен таван светеха виолетови лампи за светлинни ефекти. В средата на помещението имаше маса за въздушен хокей, която сияеше в бяло, заради осветлението. Покрай далечната стена бяха подредени флипери, а до тях имаше автомат с плюшени играчки, които стават твои, ако успееш да ги уловиш с механичната ръка. Навсякъде по игралните автомати мигаха лампички и се чуваше писукане, а понякога машините изригваха в хаотичен непохватен диалог със самите себе си.

Небръснат мъж с тениска „Атари“, опъната по бирения му търбух, и с чантичка за пари доста под търбуха, седеше отегчено до вратата. Не беше трудно да се сети човек защо е отегчен. Имаше само един клиент.

Ерик Пъркхайзър беше на трийсетина години — слаб, с увиснали рамене, с риза за боулинг и тесни джинси. Прическата му, от петдесетте, и верижката на портфейла му лъщяха на светлината. Лицето му беше озарено от игралния автомат, над който се беше привел.

Пъркхайзър беше рядкост сред потенциалните клиенти на Хендрикс. Беше свидетелствал срещу мафията — тоест би трябвало да е наясно, че някъде има хора, които искат да умре. При това положение би трябвало да е поне малко нервен. Пъркхайзър обаче дори не се обърна, когато Хендрикс седна до него и загледа как играе.

Очите му се плъзгаха наляво и надясно по екрана след космическия кораб, който изтребваше пълчища прииждащи електронни насекоми. Бързината, с която излизаха срещу него, беше удивителна, а резултатът на Пъркхайзър растеше и вече наближаваше милион — изглежда, играеше от доста време.

— Страхотен резултат — подхвърли Хендрикс.

— Ш-ш-ш-ш! — изсъска Пъркхайзър. Натисна джойстика плътно наляво и заудря клавиша за стрелба, но напразно. Корабът му избухна. Пъркхайзър изруга.

Играта поиска от него да впише инициалите си. Изглежда, беше стигнал до второ място. Първото беше на КНХ. Когато записа инициалите си, стана ясно, че от второ до осмо място пак е той — ЕЛП.

— Много ти благодаря. Това ми струваше високия резултат! Само на тази машина първото място не е мое.

Хендрикс погледна автомата до себе си — някакво антично чудовище. Наистина, най-високият резултат беше на ЕЛП.

— Сигурен съм, че следващия път ще успееш — каза добродушно.

— Може би… само че няма да има много „следващи пъти“ — тросна се Пъркхайзър. — Другия петък заминавам от Спрингфийлд и няма да се върна тук. Напред и нагоре. Чао и сбогом. Просто искам да победя тази шибана машина, преди да тръгна.

— Защо?

— Човек трябва някак да остави знак. Не може да минеш през живота като призрак. — Извади от джоба си монета от четвърт долар и я завъртя умело между пръстите си. Движението изглеждаше повече заучено, отколкото майсторско. — Чакай малко… защо толкова се интересуваш от мен и резултата ми? Да не си КНХ?

— Не, Ерик. Не съм КНХ. Но дойдох, за да поговорим.

Когато чу истинското си име, Пъркхайзър пребледня и изпусна монетата.

— Как ме нарече?

— Чу много добре.

— Не се казвам Ерик. Казвам се Еди. Бъркаш ме с някой.

— Не те бъркам. Изслушай ме. В опасност си. Тук съм, за да ти помогна да се измъкнеш невредим. Ще ти обясня подробно, когато отидем на някое сигурно място, но трябва веднага да тръгнеш с мен. Е?

Пъркхайзър преглътна. Кимна бавно.

После блъсна Хендрикс и побягна.

Хендрикс въздъхна. „Е, добре — каза си. — Ще играем както си намислил“.

Единственият служител се сепна и стана от стола си. Пъркхайзър го сграбчи за раменете, завъртя го и го блъсна към Хендрикс с всички сили. След това запрати и стола му след него и събори игралния автомат, при което по пода се посипаха счупени стъкла и топки.

Хендрикс улови изплашения служител, за да не падне, после хукна след Пъркхайзър през стъклата и топките.

Пъркхайзър бягаше между масите на закусвалнята, като събаряше каквото му падне — маси, столове, за да забави Хендрикс. Погледна назад през рамо и блъсна един мъж с престилка, който носеше поднос с пълни чинии, които се разлетяха наоколо. И двамата паднаха, но Пъркхайзър скочи на крака веднага, като че ли в него имаше натегната пружина. Запрати празния поднос към Хендрикс и продължи през залата към изхода на Уестлейк Плаза.

Хендрикс скъси дистанцията помежду им, без да обръща внимание на гневните викове на хората наоколо. Не обръщаше внимание и на камерите в мола — бяха свързани с кабели със стаята на охраната — допотопна система — и той бе прерязал кабелите още с идването си. Ако обаче не успееше да укроти Пъркхайзър бързо, охраната щеше да се превърне в проблем. Дори и въоръжени, едва ли представляваха някаква сериозна заплаха, но ако се наложеше да нарани някой от тях, събитието несъмнено щеше да цъфне във вечерните новини.

Пъркхайзър продължи през голямото фоайе, като се стремеше между него и Хендрикс да има възможно най-много хора. Хендрикс заобиколи възрастен мъж на моторизирана инвалидна количка и прескочи една детска, от което изплашената майка на детето замръзна вцепенена.

Пъркхайзър стигна главния атриум и опита да се качи по спускащия се ескалатор. Докато се бореше със стъпалата и хората срещу него, Хендрикс скочи на ескалатора за качване, задмина го, подпря се с ръка между двете ленти и се прехвърли на другия, едно, две, три стъпала пред Пъркхайзър. Пъркхайзър го изгледа с ококорени от изненада очи, обърна се и понечи да хукне надолу, само че Хендрикс го хвана. Шепа коса — мазна от брилянтин. Ерик изпищя, защото Хендрикс го дръпна рязко назад.

— Успокой се, Ерик. Опитвам да ти помогна!

— Не съм Ерик! — извика Пъркхайзър. Замахна напосоки с лакът, закачи окото на Хендрикс и се измъкна. След това хукна през атриума и цопна право в изпоцапания с ръжда централен фонтан.

Хендрикс направи няколко крачки след него и спря.

В атриума дотичаха няколко души от охраната на мола, с извадени палки.

Хендрикс вдигна ръце над главата си.

Пъркхайзър, мокър до кости и задъхан, се ухили.

— Какъв е проблемът? — Мъжът, който зададе въпроса, беше на около петдесет. Прилична форма. Гъст мустак. Къса подстрижка под униформената фуражка. „Този не е въздух под налягане“, помисли си Хендрикс. Приличаше на ченге, което работи след пенсия.

— Да, задник такъв! — обади се Пъркхайзър. Защо не кажеш на човека защо ме гониш?

— Ще му кажа, разбира се — отвърна Хендрикс. Изражението му беше неутрално, гласът — спокоен. — Офицер, този нещастник ми отмъкна портфейла.

Пъркхайзър се изсмя.

— Какво съм направил?

— Еди — попита мъжът от охраната. — Вярно ли е това?

— Дали е вярно? Нелепо е, ни повече, ни по-малко. Защо ми е да крада портфейла на някакъв си в мола?

— Не знам защо, но го открадна — каза Хендрикс. — Претърсете му джобовете, ако не ми вярвате.

— Хайде, излизай — каза охранителят на Пъркхайзър и той доджапа до ръба на фонтана и излезе. — Сега си изпразни джобовете.

— С удоволствие — отвърна Пъркхайзър. Когато обаче бръкна в десния си джоб, физиономията му се изопна — и ръката му се появи, стиснала непознат портфейл.

— Кучи син! — изруга той.

Хендрикс не реагира — вътрешно обаче се забавляваше отлично. Беше видял охранителите да приближават и бе мушнал незабелязано портфейла в джоба на Пъркхайзър, докато се боричкаха, като застраховка за подобен случай.

— Дай да видя този портфейл, Еди.

Пъркхайзър го подаде неохотно. Охранителят погледна вътре и го върна на Хендрикс.

— Е, господин Алард, изглежда, това е истината. Все пак щеше да е по-добре, ако бяхте потърсили охраната, вместо да гоните този идиот из мола.

— Така се ядосах — каза Хендрикс, — че изобщо не помислих.

— Ще подадете ли оплакване?

— Не — каза Хендрикс и изгледа Пъркхайзър втренчено. — Мисля, че вече си е научил урока.

— Да, така изглежда. Хайде, Еди — с теб ще отидем да попълним доклада за случилото се. След това повече няма да си добре дошъл в този мол. Надявам се да си направил онзи висок резултат, който искаше.

Физиономията на Пъркхайзър се сгърчи. Хендрикс му намигна невъзмутимо, после попита служителя:

— Значи мога да си вървя?

— Да, Алард, можеш.