Крис Холм
Порода убиец (3)

3.

Една-единствена капка дъжд плисна по предното стъкло на „Джета“-та на Ивлин Уокър, когато тя зави от тясното шосе по набраздения от коловози черен път към къщата си. След секунди небето се отвори и заплющяха камшици вода. Иви въздъхна и пусна чистачките на най-бързата скорост, но пак не виждаше почти нищо напред. Намали до пълзене и усети как колелата затъват в реките кална вода, в които се бяха превърнали коловозите. Дъждът барабанеше по покрива на колата като градушка.

„Беше слънчево, когато тръгнах от Уорънтън“, помисли си с въздишка. И все пак не биваше да се изненадва. Времето през лятото във Вирджиния е променливо като ветропоказател.

Задницата на колата й поднесе, когато взе завоя, след който се виждаше разлатата й жълта фермерска къща. Покупките на задната седалка подскачаха. Дърветата, ограждащи пътя, останаха назад и се появи полегата ливада. Иви спря до пикапа на Стюарт, изчака момент да намалее дъждът, без да изключва двигателя, после реши, че това няма да се случи скоро. Завъртя ключа, колата се разтресе и стихна, горещината и влагата изпълниха купето в мига, в който климатикът престана да работи.

Слизането от колата й беше по-трудно, отколкото преди няколко месеца, когато още не й личеше. Стана след третия опит, с доста недамско пъшкане. Веднага щом излезе сандалите й с остри токчета хлътнаха в кална локва. Тинята, мека и лигава между пръстите й, измъкна единия сандал веднага щом тя реши да направи крачка към по-твърда земя.

Когато най-накрая успя да отвори задната врата, блузата й беше залепнала за издутия корем, а косата й — за лицето. Измъкна покупките от задната седалка — застана нелепо с един обут и един бос крак — и погледна към верандата. Плъзгащата се врата беше отворена. Стюарт още не се бе появил. Странно. Още откакто бе видяла онзи син знак „плюс“ преди четири месеца, Иви не беше отваряла сама дори буркан с туршия, не беше пренесла и един кош пране — поне когато Стю беше у дома, за да я спре. Честно казано, непрекъснатите му грижи я изнервяха, при все че намеренията му бяха добри. Сега беше изненадана, че не е изскочил навън в секундата, в която спря колата. Мислеше си, че само да я зърне с двата големи плика покупки ще е достатъчно, за да затича към нея с викове веднага да ги остави.

„Разбира се — помисли си. — Единственият път, когато наистина имам нужда от помощ“.

— Скъпи!? — извика към отворената врата. Лампата вътре светеше.

Стюарт не отговори.

— Скъпи? — извика пак тя и закуцука по стълбите към верандата — пликовете бяха подгизнали, клатушкаше се ужасно, защото левият й крак беше четири сантиметра по-ниско от десния. Посегна да отвори докрай плъзгащата се стъклена врата и надникна вътре през мрежата за насекоми. Всички лампи светеха — типично за Стюарт, според него ключовете като чели работеха само в едната посока, — обаче самият той не се виждаше никъде.

Иви погледна дръжката на мрежата за насекоми и въздъхна ядосано. След това се изви в ужасно неудобна поза — като запетайка наопаки, — така че ако притисне единия плик с лакът и завърти китката си обратно, някак може би да успее да улови дръжката и… по дяволите! Пликът в ръката й се прокъса и покупките се изсипаха. Един домат се изтърколи по верандата. От кутия с яйца протече белтък.

Къде беше Стюарт, по дяволите?

Натъпка покупките обратно в прокъсания плик, отвори вратата против насекоми, остави пликовете на плота на кухненския остров и се обърна, за да затвори вратата — оставяше кални следи по плочките, — и едва тогава си даде сметка, че би могла да остави двата плика на верандата и чак тогава да отвори вратата — с лекота.

Проклет ум, проклета бременност!

Чаткане на нокти по дърво, после в кухнята влетя Абигейл с енергията, която може да събере шестгодишен булдог.

— Аби? Къде е Стю? — попита Иви. Абигейл погледна за момент назад, откъдето бе дошла, после се изпъна напред и размаха доволно късата си опашка, за да може Иви да я почеше по главата. След това отиде до празната си паничка и изгледа тъжно стопанката си.

— Защо тати не те е нахранил? — попита Иви и деликатното й лице се смръщи. Дори и да знаеше обаче, Аби не би й казала. Иви извади гранулите от шкафа под мивката и изсипа малко в паничката. Аби се отдръпна разсеяно.

— Стю! — извика Иви. Наблизо удари гръм и разтресе къщата, лампите премигнаха. Тя тръгна към дневната — откъдето се бе появила Абигейл.

Когато доближи вратата, видя нещо, което накара сърцето й да спре.

Краката на Стюарт, неподвижни — обути в обикновени спортни чорапи, палците вдигнати към тавана.

Устата на Иви пресъхна, сърцето й прескочи няколко удара.

— Стюарт? — изпищя тя. Писъкът й прониза фермата, отекна, върна се като крясък на птица. Тя хукна към вратата, после се закова на място.

Стюарт лежеше по гръб сред море от летви и метални планки до полусглобено детско креватче. Когато чу писъка й, се стресна и седна — челото му се удари в дървената рамка и цялата непритегната конструкция рухна върху него.

— Мам… — извика той и спря. Все едно порасналото грахово зрънце в утробата на Иви щеше да погълне всяка ругатня, която се разнесе наоколо, и след пет месеца щеше да се появи и да изригне водопад мръсотии.

— Задник! — изруга Иви, без да обръща внимание на укоризнения му поглед. — Изкара ми акъла! Не отговаряш на телефона, оставил си Аби без храна, после…

Стюарт извади слушалките от ушите си и се изправи вдървено на крака.

— Иви, съжалявам — не чух, че идваш! Исках да те изненадам с креватчето, преди да… — Чак сега забеляза дъжда през отворената плъзгаща се врата и се намръщи. — Преди да се прибереш… Обаче тези инструкции са безумни и съм загубил представа за времето. Кълна се, не исках да те плаша… прощаваш ли ми?

— Разбира се — отговори Иви. Плачеше и й беше трудно да си поеме въздух. Нямаше представа защо.

— Иви… — каза Стюарт, прегърна я и я придърпа към себе си. Познаваше я достатъчно, за да знае, че ще обвини за всичко променливото си настроение. И я познаваше достатъчно, за да е наясно, че това не е истина. — Тук съм. И няма да ходя никъде.

Задържа я в прегръдката си и изчака паниката й да премине. След това попи с целувки сълзите й и я заведе в спалнята — и двамата полагаха усилия да не мислят за годеника, когото тя беше загубила от бомбен взрив някъде северно от Кандахар.

Денят започна да преминава в нощ и фермата запламтя в ярки цветове. Най-накрая Стю и Иви слязоха долу и вечеряха — и двамата уморени, и двамата доволни. После гледаха телевизия — Абигейл лежеше в краката им, — докато клепачите им не натежаха. Иви отиде да спи, Стюарт и Абигейл я последваха скоро след това, но след като той провери и заключи вратите и прозорците на долния етаж.

От тъмнината на гората Хендрикс наблюдаваше незабелязан — вече от часове, както беше правил много нощи преди това. Наблюдава, докато единствена светлина в къщата, която се виждаше през прозорците отвън, не остана трепкането на телевизора в дневната. Продължи да наблюдава, когато дори и той изгасна. Продължи да наблюдава, докато на изток небето не започна да изсветлява. След това се върна при наетата кола и се отправи на север, към дома.