Крис Холм
Порода убиец (11)

11.

Денем паркът „Макартър“ изглеждаше достатъчно безопасен. Наистина, беше изпъстрен с графити и на доста места под сенките на евкалиптите дремеха бездомници. Въпреки това обаче хората продължаваха да разхождат кучетата си по напечените от слънцето морави и семействата водеха децата си да ритат топка или да играят на катерушките.

След като слънцето обаче се потопеше в Пасифика на запад, паркът — и източният квартал на Лонг Бийч — ставаше друг. Семействата събираха нещата си и си тръгваха. Местните излизаха от парка и сядаха по верандите или се скриваха по домовете си. И се появяваха бандите.

Крачеха със заучена напереност, която целеше да сплашва — но се движеха на глутници, защото много означава безопасност. Бяха предимно чернокожи, но имаше и латиноамериканци, и дори една камбоджанска група. В бандите нямаше смесване на расите. Лонг Бийч се гордее с разнообразието си, но уличните банди там, изглежда, не са достигнали такова просветление.

Майкъл Хендрикс ги наблюдаваше с престорено безразличие от мястото си на отсрещния тротоар. Никой не му обръщаше внимание. Беше част от пейзажа и нищо повече.

Бе пристигнал в Лонг Бийч късно предната вечер. Лестър му бе запазил стая в хотел от средно ниво, на няколко пресечки от океана, на името на Робърт Маккол, и му бе осигурил съответната лична карта и кредитни карти. Малко след като пристигна, се разходи до брега, преметнал през рамо зелен войнишки брезентов сак. Когато стигна, извади от сака джинси и три фланелки — обикновена бяла тениска, сив потник и фланела от трико на червени и бели квадратчета. Приливът не беше започнал и водата, с цвят на кока-кола, се плискаше под натриевото осветление. Стигна до самите вълнички, натопи дрехите и ги изстиска. После пак ги натъпка в сака влагата веднага изби върху брезента — и се върна в хотелската си стая.

На сутринта дрехите, които бе окачил в банята, върху завесата на душа, бяха изсъхнали. Морската вода беше потъмнила цветовете им. Коричка от солта беше втвърдила тъканта. Банята миришеше на мърша.

Облече дрехите — най-напред потника, после тениската, после фланелата. След това се измъкна през страничен изход от хотела и тръгна към вътрешността на града, като край една стойка за велосипеди спря, за да намаже лицето и ръцете си със смазка от веригите. След още няколко пресечки забеляза как лицето на една бизнес дама трепна от погнуса, когато го видя, и разбра, че е постигнал целта си — поне за тази жена той беше поредният бездомник в град, в който бездомниците бяха в изобилие.

Единственият известен адрес на Ървинг Франклин беше скромната измазана с хоросан едноетажна къща на баба му. Хендрикс се настани на пейката пред заложната къща малко по-нататък по улицата, за да наблюдава.

Когато пристигна, бабата беше будна. Виждаше я да снове напред-назад покрай прозорците с часове. Готвеше. Чистеше. Грижеше се за две малки деца — братя на Франклин или може би братовчеди. Видя самия Франклин обаче чак на обяд, когато хлапето се изтърси в кухнята — със сънена физиономия, с отпечатъци от завивките по бузите. Стъписа се от възрастта му. Беше дребен, с деликатни — почти момичешки — черти, без видими татуировки, и беше най-много един и шейсет. Хендрикс не можеше да си представи защо една голяма престъпна организация може да иска това хлапе да умре.

Остана край къщата цял ден, като сменяше местоположението и вида си периодично, за да не бие на очи. Пред заложната къща с фланелата. Облегнат на оградата на съседа по тениска. Излегнал се по потник под една акация. Беше се надявал да има шанс да поговори с хлапето насаме, но то не излезе от къщата чак до вечерта, когато дойдоха трима от бандата му — и тримата по-големи и по-силни от Франклин, с татуирани вратове и украсени със златни пръстени пръсти. Дойдоха с изрисувана хонда „Сивик“ да го вземат.

На излизане малкият Франклин целуна баба си по бузата.

Хендрикс ги проследи до парка, на няколко пресечки в източна посока. Видя ги как действат — с ефективност, усвоена след дълга практика. Изглежда, Бесните пророци нямаха съперници в екосистемата на парка — заеха детската площадка в югозападния ъгъл, откъдето имаше достъп до двете големи улици, които се пресичаха там, Уорън авеню и Анахайм стрийт. Сделките им с дрога ставаха като по часовник. Четирима от бандата с черни качулки заеха ъглите на детската площадка. Бяха най-едрите и дрехите им се издуваха издайнически на кръста. Двама други — единият беше Франклин — заеха входовете на детската площадка. Изглеждаха невъоръжени. Седмият член на бандата се настани под катерушките — беше невъзможно да го видиш и би останал незабележим, ако не го издаваше огънчето на цигарата му.

Купувачите влизаха в детската площадка от южната страна и поздравяваха Франклин с ръкостискане — несъмнено така му подаваха парите. След това изчезваха в сенките на катерушките, за да получат стоката. Излизаха от северната страна, а охраната там подсвирваше, за да даде знак, че клиентът си е отишъл. Предаването на парите и на дрогата ставаше на различни места. Продуктът не се появяваше на показ в нито един момент. Потокът клиенти се контролираше внимателно. Всеки, който ги наблюдаваше повече от пет минути, би разбрал какво правят, но от полицията се искаше да представя доказателства, заснети с камера, или да оправдава евентуално претърсване с вероятни причини. Ако ченгетата устроеха хайка, Пророците просто щяха да се разбягат — тези с оръжията не се докосваха до наркотици или пари, а другите — до оръжия, така че и да ги хванеха, списъкът с обвиненията щеше да е кратък. А агент под прикритие не би се осмелил да купи стока при толкова много оръжия наоколо, освен ако нямаше желание да умре.

Това важеше с двойна сила за Хендрикс, ако се опиташе да доближи Франклин — едно ченге под прикритие би имало поне някаква резервна подкрепа. А за наркоманите, които бързаха да си получат дозата, Франклин беше без значение, беше просто средство за постигане на целта — те дори не забавяха крачка, когато минаваха покрай него, и почти никой не му казваше и дума. Ако опиташе да го доближи под предлог, че иска да купи, биячите щяха да му налетят, преди да е казал и пет думи на хлапето — а ако Франклин реагираше лошо, ситуацията щеше да се вкисне много бързо.

Жалко, защото по всичко личеше, че хлапето има нужда от някой като Хендрикс наоколо. Докато приятелите му се шегуваха и се смееха цялата вечер, Франклин изглеждаше смълчан, изнервен, изплашен. Беше изтърсакът на котилото, по-скоро талисман, отколкото истински член на бандата и — или въпреки опитите му да се пъчи и да се прави на самоуверен, или точно заради тях — му се подиграваха безмилостно.

Хендрикс му съчувстваше. Виждаше собственото си сурово детство и много добре си спомняше какво му струваше пътят, който то му бе предопределило. Във всеки случай, докато хлапето стоеше на входа на детската площадка, нямаше как да отиде при него.

Не му оставаше друго, освен да наблюдава и да чака.

Енгелман също наблюдаваше и чакаше недалеч от мястото, където се спотайваше Хендрикс.

Веднага след като контактът му бе изпратил линковете на съответните сайтове за конни надбягвания и му бе посочил кои резултати означават предстоящи удари, Енгелман се бе заел да ги дешифрира. Буква по буква бе сглобил съобщенията в бележника си с кожена корица, като местеше поглед от екрана на телефона си към жълтеникавите страници на „Кръстникът“ и бележника си, докато накрая очите му започнаха да смъдят от напрежение. В резултат получи груби описания на два удара — непълни и с множество правописни грешки, но достатъчно ясни, за да схване важните подробности. Контактът му от Корпорацията му предостави каквато допълнителна информация успя, а Гугъл осигури останалото. Интернет се оказа истинско съкровище в издирването на хора.

Първият удар трябваше да бъде срещу някой си Ричард д’Абруцо. Той беше племенник на Монте д’Абруцо, бос на чикагската мафия, и държеше нощен клуб, който мафията използваше като прикритие за търговия с кокаин и екстази, наред с други неща. Изглеждаше, че Ричард си пада по продукта, който помагаше да се пласира — и слабостта му щеше да му струва скъпо, защото обичаше да обезобразява жени, когато се надруса.

Първия път беше обяснил, че станало случайно. Пуснал бръснач по лицето на приятелка, докато вземали душ заедно. Момичето разказало друга версия, но раната била плитка и не се нуждаела от шевове, така че петцифрена сума била достатъчна, за да се купи мълчанието й.

Втория път, когато се случило, жертвата — дребна звезда от телевизионно риалити, известна с това, че е известна — била заспала. Тя, за разлика от първата жертва, подала оплакване. Била нужна шестцифрена сума и обвързващ юридически документ, преди да потвърди версията му, че нещо се объркало, докато похапвал посред нощ.

Когато клиентка на нощния му клуб била намерена с прерязано гърло на малка уличка на около километър от апартамента му, фамилията си дала сметка, че слабостите на Ричард ще се оправят с друг вид плащане — към наемен убиец.

Енгелман бе летял от Маями до Чикаго с идеята да дебне Д’Абруцо, докато неговият човек се появи, но когато самолетът му се приземи, Д’Абруцо вече беше покойник. Според пресата смъртта беше настъпила вследствие на свръхдоза, поета по невнимание, което звучеше логично. Ако племенник на боса бъде убит, щеше да прилича на война, а самоубийството би опетнило фамилното име — Д’Абруцо бяха католици, в края на краищата.

Енгелман се разочарова заради загубеното време в Чикаго, но не се обезсърчи. Инстинктивно усещаше, че е близо. Може би неговият човек просто бе закъснял, за да спаси Д’Абруцо. Може би вторият удар от списъка щеше да донесе резултат.

Още същия следобед летя от Чикаго до Лос Анджелис Интернешънъл и оттам стигна с кола под наем до Лонг Бийч, където живееше втората поръчана жертва. Опашката пред гишето за наемане на коли беше къса, а трафикът по шосето на юг беше разреден. Към четири следобед паркира крайслера пред едноетажен магазин, от другата страна на улицата, срещу парка, в който се навърташе бандата на мишената.

Енгелман оглеждаше напеченото от слънцето гето и чакаше да се появи жертвата. Струваше му се невероятно, че само преди дни беше усещал по лицето си хладния ветрец над Женевското езеро — или че тези мизерни хора, мъже и жени, тук, с техните вулгарни дрехи и боботещи коли, обитават същата планета като Виан и гостите му. Тази мисъл го накара да се усмихне. Едно от големите удоволствия в призванието му беше това, че му осигуряваше място на първия ред, пред пищния карнавал на живота — и му напомняше, че макар пътешествията да се различават значително, в края на краищата пътищата на всички водят към едно и също място.

Бесните пророци пристигнаха малко след залез. На пръв поглед Ървинг Франклин — най-малкият от всички — приличаше на злочест наивник. Впечатлението се подсилваше от факта, че докато останалите отпиваха лениво малцово уиски от картонени чашки, Франклин се наливаше с „Ред Бул“ и се тресеше от нерви.

Обаче — благодарение на контакта от Корпорацията — Енгелман знаеше за какво всъщност става дума. Поведението на Франклин не беше белег на младост или невинност. Това беше външното проявление на необузданата му амбициозност. На неистовия му стремеж да се докаже пред приятелите си и пред света.

Две седмици преди това с братовчед му — дребен изпълнител бияч на Палачите от Лос Анджелис — се намесили в сделка между куриер на фамилията от Ел Ей и втория в йерархията на Бесните пророци, като убили и двамата и изчезнали с хероин за двайсет хиляди долара и още толкова пари. Франклин задържал парите, а братовчедът — хероина.

Невинният вид на Франклин се оказал полезен. Собствената му банда не подозирала нищо за участието му в грабежа — предполагали, че е дело на някой съперник. Фамилията обаче хванала някой да продава хероин на нейна територия без разрешение и проследили стоката до братовчеда на Франклин, който — след известно убеждаване — съобщил, че планът за грабежа бил дело на Франклин. Братовчедът вече бил заровен в старото сметище Пуенте Хил. Смъртта на Франклин трябвало да бъде по-зрелищна — послание към останалите Пророци, че опити на техни хора да вредят на фамилията няма да бъдат толерирани.

Докато гледаше, Енгелман си даде сметка, че очите на Франклин не отговарят на детския му вид. Бяха коварни и подозрителни — присвиваха се при вида на всеки пешеходец, стрелкаха се по посока на всеки шум, който се разнасяше в нощта. Беше от тези, които очакват насилие — които виждат следи от насилие навсякъде, защото то се спотайва в сърцата им.

„Не се безпокой, млади момко — помисли Енгелман, — насилието ще те стигне много скоро“. Обаче, с малко късмет, до момчето най-напред щеше да стигне неговият обект.

И докато тази мисъл танцуваше в ума му, момчето изостави поста си. Бездомникът в края на парка се раздвижи.