Крис Холм
Порода убиец (26)

26.

Лиън Лиънуд нямаше представа дали е улучил Пъркхайзър. Знаеше, че е свалил трима от охраната — не само онези на сцената, но и край нея, които имаха видимост към него и поради това бяха най-сериозна заплаха, — и през подскачащата маса разноцветни балони виждаше няколко трупа, проснати на сцената, но не беше сигурен дали целта му е сред тях. Което означаваше, че трябва да провери.

Оставаха му два пълнителя. Шейсет патрона, плюс девет в резервния пистолет, който беше мушнал под колана на кръста си — малък 25-и калибър с осем патрона, който вършеше работа отблизо, но беше безполезен при престрелка. Изведнъж си даде сметка, че труповете всъщност не са достатъчно. В този момент изглеждаше доста вероятно да има патова ситуация — и май беше неизбежна.

Изхвърли празния пълнител и зареди нов, после превключи на полуавтоматична стрелба. Шейсет патрона щяха да стигнат за повече време, ако ги изстрелва един по един, отколкото ако засипе залата с тях еднократно, напосоки.

Балоните стигаха почти до кръста — или щяха да стигат, ако ги бяха оставили на място, но хората ги удряха с ръце, за да ги махнат от пътя си. Подскачаха около Лиънуд, докато той напредваше към сцената, и го прикриваха доста добре. Навсякъде наоколо чуваше шумолене на плат, тежко дишане. Не обръщаше внимание на тези, които бягаха от него. Някои обаче, от объркване или нарочно, го приближаваха или се движеха между него и сцената. Заради балоните не виждаше дали са обикновени посетители, или са от охраната, и заради това предпочиташе да играе на сигурно — нямаше време да проверява. Или убива, или го хващат.

И така — с разтуптяно сърце и покрито с пареща пот смръщено чело — Лиънуд реши, че просто трябва да убива наред.

Майкъл Хендрикс нямаше понятие какво става. Последния път, когато мисия се бе объркала толкова светкавично, бе загубил колегите си, годеницата си, целия си проклет живот.

Отпусна се изтощен и окървавен под балоните, опита да възстанови дишането си. Дясното рамо го болеше кошмарно, лявата му ръка кървеше. Лицето му пареше от удара в масата. Опита да сглоби случилото се в едно цяло, но парчетата като че ли не съвпадаха. Беше готов да удари Лиънуд и някой го блъсна, нападна го. Това миришеше на капан — ако беше така обаче, кой бе стрелял в тавана?

И нямаше никаква представа как да тълкува падането на балоните.

Какво означаваше всичко това? Нападателят му не бе помръднал, след като го удари с чашата, но това не означаваше, че ще остане на пода. От мястото си не го виждаше, заради балоните. Знаеше, че трябва да го довърши — „да премахне заплахата“, казано на жаргона на военните от предишния му живот. Но Лиънуд все още беше опасен. И тук скоро щеше да гъмжи от местни полицаи и федерални, ако вече не гъмжеше. Един бог знаеше дали Пъркхайзър диша, или не.

Чу две бързи пуквания — мощни, но приглушени. Вероятно автомат със заглушител. Стори му се, че ги чува някъде към сцената, пред себе си. Това означаваше, че Лиънуд действа, че опитва да довърши започнатото.

„Пъркхайзър — помисли си Хендрикс — трябва да е още жив“.

Този факт не би трябвало да е от значение за него. Ако беше и наполовина хладнокръвен, колкото си мислеше, че е, не би имал значение. Дори и да попречеше на Лиънуд да убие Пъркхайзър, шансовете да види и цент от обещаните му шест милиона се бяха изпарили. Щеше да има късмет, ако успее да се махне от „Пендълтън“ без белезници… а не в чувал за трупове.

Но беше дал дума. И така, изтощен и целият в кръв, Хендрикс се надигна. Стисна зъби, пое рязко дъх, улови дясната си китка с лявата ръка и я дръпна, за да намести рамото си. Едва запази съзнание — усилието и последвалата остра болка бяха кошмарни.

След като отново успя да стъпи на краката си — и след като се увери, че няма да падне, — взе ножа си от пода и тръгна между балоните към приглушените изстрели на Лиънуд.

Съзнанието на Ерик Пъркхайзър се беше изпарило от ужас. Устните му се движеха в безмълвна молитва. По сцената бяха нападали надупчени тела. Лицето на добродушния местен политик беше замръзнало в полуусмивка, кръвта му, топла и лепкава, беше по ръцете и дрехите на Пъркхайзър. Половината физиономия на тъмнокожия гард с военна подстрижка липсваше. Собственикът на казиното, който приличаше на невестулка, беше сравнително невредим, защото се бе прикрил зад първата вълна покосени. Шефът на игралната зала също беше оцелял, макар че от раната на бедрото му шуртеше кръв с всеки удар на сърцето му и едва ли щеше да оцелее дълго.

Самият Ерик също имаше драскотини от хвърчащи трески, но някак беше избегнал куршумите — вероятно защото, въпреки уверенията на Хендрикс и Енгелман, беше нащрек още много преди да застане на сцената. Стараеше се да се прикрива зад други хора и залегна още при първия признак, че нещо се случва — когато Енгелман и Хендрикс се сбиха. Едва в паузата, след като Лиънуд изстреля първия пълнител, Пъркхайзър си даде сметка, че е оцелял при първата атака — и когато тишината отново беше нарушена от изстрели, осъзна, че трябва да изчезва.

Въпреки всичко не можеше да застави недоволните си крайници да го слушат, докато морето от балони не засипа пода и сцената наоколо и не видя мрачната, решителна фигура на Лиън Лиънуд, която приближаваше бавно, но неотклонно. Някъде в далечината изкрещя полицай и на блещукането на повреденото осветление отгоре Пъркхайзър видя въоръжени агенти да заемат позиции от двете страни на голямата врата. Обаче проявяваха прекалена предпазливост — не искаха да подплашат стрелеца, когото не виждаха. Тоест нямаше да го спасят навреме.

Ерик Пъркхайзър започна да пълзи.

Пълзеше към изхода към служебния коридор. Пригладената с брилянтин коса на Лиънуд беше като плавник на акула, който се показваше над балоните. От време на време Лиънуд спираше и отекваше единичен изстрел, за да накара поредната злочеста душа да замлъкне.

Пъркхайзър стигна до вратата към коридора и се изплаши. До нея имаше правоъгълен панел от черна пластмаса, с червена лампичка, която светеше. Ключалка с карта за достъп. Пъркхайзър нямаше такава карта, не можеше да отвори тази врата.

В някой от труповете обаче би трябвало да има.

Собственикът на казиното несъмнено имаше карта, но докато го търсеше с очи, той се плъзна от далечния край на сцената и изчезна под балоните, оставяйки зад себе си кървава диря.

Оставаха шефът на игралната зала и мъртвият гард. Шефът на залата беше в средата на сцената, може би на четири метра от него, облегнат на завесата отзад. Мъртвият гард беше по-близо, но в предния край на сцената, откъм Лиънуд.

Все още по корем, Пъркхайзър размаха безумно ръце, за да привлече вниманието на шефа.

— Ей! — прошепна, не много силно, защото не смееше. — Насам!

Главата на шефа се люшна на една страна и погледът му срещна погледа на Пъркхайзър.

— Можеш ли да се движиш? С картата ти за достъп ще успеем да се измъкнем!

Шефът на игралната зала пусна раната на крака си и вдигна пръст пред устата си.

— Шшшш… — каза. Без натиск, от крака му бликна кръв. Клепачите му потръпнаха — и всичко свърши.

Писък. Пукане. Пъркхайзър вдигна поглед и осъзна, че стрелецът вече е стигнал до сцената. Пропълзя до трупа на шефа. Започна трескаво да опипва джобовете на сакото му. Провери външните, вътрешните, горното джобче — нищо. Във вътрешния джоб имаше само пакет цигари и запалка.

Добре де, ако не беше в сакото му, трябваше да е в панталоните.

Бутна трупа на една страна, за да провери джобовете на панталоните. Видя я — закопчана за гайка на колана. Изтегляща се корда, на която висеше картата.

Грабна я. Надеждите му помръкнаха.

Беше повредена — пробита от куршум.

Измъкна я от колана на трупа, с халката и кордата. Все пак имаше шанс да свърши работа.

Хукна към вратата на сцената.

Балоните отпред се разхвърчаха и се появи Лиънуд. Пригладената му преди малко коса сега беше разрошена — мазна рамка на лъщящото от пот лице.

Пъркхайзър посегна към вратата. Лиънуд се качи на сцената. Единият се движеше панически, като животно в капан, другият — с мрачна увереност. Не изпитваше злоба към Пъркхайзър — поне не тази, която изпитваше към света. Знаеше, че този нещастник трябва да умре и че той е този, който ще го убие. И не бързаше. Дори не насочи оръжието си, за да го заплаши, да го накара да спре. Просто приближаваше.

Пъркхайзър размаха повредената карта пред сензора, с другата си ръка улови дръжката на вратата, за да може да отвори веднага, щом ключалката щракне.

Не се случи нищо.

Опита пак, по-нервно. Индикаторът продължаваше да свети в червено. Трети път, много старателно. Отново нищо. Допря картата до сензора, но без резултат. Картата беше унищожена.

Натисна вратата с всички сили. Краката му изневериха и той се плъзна надолу по хладната стоманена повърхност. Видя неясно сиво каре, плат, който изглеждаше болнаво зелен под прожекторите на сцената, после сянката на Лиънуд падна върху него.

Пъркхайзър затвори очи. До слепоочието му се опря гореща стомана, опърли кожата му, но той въпреки това не помръдна.

— Ей, наистина ми скъса нервите, мамка му — каза Лиънуд.

От устата на Пъркхайзър се разнесе истеричен смях — не беше в състояние да измисли по-добра предсмъртна реакция от тази. Напика се. Разтресе се от страх, какъвто не бе изпитвал никога. Удари го като гърч.

Дулото натисна слепоочието му по-силно, защото Лиънуд напрегна мускули за изстрела.

От гърлото на Пъркхайзър се извиси вой.

И отекна женски глас:

— Лиън, на твое място не бих го направила.