Милан Асадуров
Който следва пътя (8)

7. De l’infinito universo et Mondi

— Закъде пътува милейди? — любезно се обърна Хък към спътничката им в претъпкания дилижанс.

Голямата транспортна новост в Англия през XVI век жално проскърцваше и толкова застрашително се клатеше на завоите, че пътниците в дилижанса едва не падаха един връз друг. Добре че нагъчканите в тясното пространство не усещаха холографното чудовище, защото тогава вътре щеше да стане нетърпимо като в сталинска душегубка. А в това време горкият дракон се пръскаше от яд, че не може да се намеси в разговора с нафуканата англичанка.

— Как закъде? За Оксфорд, разбира се! Господинът да не е сбъркал дилижанса? — след минута отвърна строгата дама, като използва един по-дълъг равен участък от пътя, за да отговори с подобаващо достойнство при тези необичайни обстоятелства.

Човек предполага, а старият Хогбен разполага. Уж тръгнаха за Келстън в графство Съмърсет, а ето че баща му ги запокити в Оксфорд. Никак не беше удобно Хък да пита дамата коя е годината. Този въпрос щеше да прозвучи твърде скандално дори в английски дилижанс. Едно е риторично да се поинтересуваш накъде се е запътила някоя дама, а друго е да не знаеш през коя година си я заговорил.

Хък се замисли каква важна случка бе преживял в Оксфорд към края на XVI век и реши да провери догадката си по заобиколен път:

— Да не би дълбокоуважаемата милейди да се кани да посети лекцията на онзи ужасен италианец — Филипо или май се казваше Джордано Бруно от Нола в Lincoln College?

— Опазил ме бог! Не ми говорете за този нечестивец! Съпругът ми е ректор на Lincoln College, та отивам за официалния прием! — изпъчи се гордо ректоршата.

Значи годината беше 1583-та. Джордано Бруно дойде в Оксфорд през пролетта. Хък надникна през остъклената врата на дилижанса. Ама английската пролет беше такава, че ако човек не знаеше, че е настъпила, се чудеше лято ли е, зима ли е или вече е дошла есента. Почти винаги валеше, както сега.

Старият Хогбен пришпори конете и бързо-бързо пристигнаха в Оксфорд. Оказа се, че аудиторията изобщо не може да побере всички желаещи да чуят какво има да им каже най-големият еретик на своето време. Затова преди лекцията Бруно от Нола щеше да се срещне с любопитното множество във вътрешния двор на Lincoln College. Само трябваше да изчакат дъждът да понамалее.

Хък и драконът хапнаха в съседната гостилница и взеха акъла на кръчмаря, защото той не виждаше холографното чудовище и си помисли, че Хък сам погълна огромната кама̀ра храна. Все пак накрая остана доволен, защото Хък му внуши, че му оставя солиден бакшиш.

Когато се върнаха в двора на Lincoln College, дъждът беше спрял и трима английски джентълмени от висшите научни среди в Оксфорд разговаряха с госта от Нола пред тълпа от студенти, църковни дейци и преподаватели.

— Възможно ли е Вселената да е безкрайна, г-н Бруно?

— А възможно ли е Вселената да е крайна, сър?

— Мислите ли, че тази безкрайност може да се докаже, господине?

— А вие как ще докажете, че Вселената е крайна, сър?

— Докъде се простира Вселената, господине?

— А как изглежда нейният край, сър?…

Настана суматоха. Университетските мъдреци взеха да се надвикват. В двора на престижния оксфордски колеж се вдигна невъобразим шум. Зрителите от по-задните редове вече нищо не чуваха. Квестори се опитаха да успокоят страстите. По някое време гласът на оратора отново проби шумотевицата.

— … В безкрайното пространство може да има безкрайни светове, подобни на нашия, или с други думи, Вселената съдържа много тела, подобни на нашето слънце, които наричаме звезди…

Този път реакцията на ортодоксалните църковни дейци беше убийствена — те освиркаха Ноланеца с пръсти.

— … На нас ни се струва, че нашата Земя се намира в центъра на Вселената и тя, и само тя, е неподвижна, а всичко останало се върти около нея. Но същото им се струва и на онези, които живеят на Луната, и на другите земи около другите звезди и слънца, които се намират в същото това пространство. Затова трябва да приемем, че има още безброй слънца, много от които ние виждаме като малки тела; някои от тях може да ни се струват малки звезди, макар те в действителност да са много по-големи от онези, които ни се струват големи. Около тези слънца могат да се въртят земи, които имат по-голяма или по-малка маса от нашата Земя…

Публиката отново избухна от възмущение.

— Хък, тези хора май не вярват, че Земята е кръгла и се върти.

— Не забравяй, че сме в XVII век, Трифоне! Повечето хора все още са доста ограничени. А колкото по-ограничен е един човек, толкова по-убеден е, че той и само той е пъпът на света и всичко се върти около него. Мнозина тук са готови да се закълнат, че Земята е плоска като тепсия и като стигнеш до нейния край, ако не внимаваш, ще паднеш от ръба в Нищото.

— … Нищото не е нещо, което е просто нищо…

При тези думи на италианеца тълпата побесня.

— … Сред безбройните звезди съществуват много други луни, много други земни кълба, много други светове, подобни на нашия, и на техните жители им се струва, че нашата Земя се върти около тях, точно както на нас ни се струва, че техните светове се въртят около нашата Земя…

Множеството на двора се взриви.

— Не това, че Земята се върти, а твърдението, че Вселената е пълна с извънземни, ще му изяде главата след седемнайсет години — обясни Хък на дракона, защо публиката вилнее. — Тъкмо заради тези думи глупаците ще го изгорят на кладата.

— Хък, да взема да им се покажа, че най-сетне да млъкнат тия глупаци! Нищо не чувам от тях! — намръщи се натъженото чудовище. — А италианецът говори толкова сладко за безкрайността, та даже спомена и Нищото.

— Ти не си извънземен, Трифоне. Къде се пъхаш между шамарите?

— Да извикаме тогава Ана-Мария! — не се предаде драконът.

— Тя по̀ може да мине за гост от друга планета, ама както стана ясно наскоро и лъвицата само се е маскирала като извънземна. Тия мъже тук са сериозни учени — насмешливо посочи Хък старците, дето се бяха хванали за косите — и сигурно бързо ще я разобличат.

… Всяка от тези звезди или тези светове се върти около собствен център и той изглежда на обитателите им твърд и устойчив, около който се въртят всички звезди, като около център на Вселената. Така че няма само един свят, само една Земя, само едно Слънце; има толкова светове колкото светила виждаме около нас…

Тълпата на двора взе да скандира:

— Атеист! Еретик! Богохулник!

— … Противоречи на разума и никой бистър ум не може да си представи, че всички тези безброй светове, които са точно толкова великолепни като нашия или дори още по-прекрасни, са лишени от обитатели, подобни на нас или още по-добри…

Следващите думи бяха заглушени от мощен възглас: „Ууууу!“ и скандирания: „Еретик!“ Последното, което чуха, беше:

— … които изглеждат също като нас, имат същите преимущества, сили и действия като нашите…

После от небето рукна дъжд като из ведро и разгневената тълпа се разпръсна. Хък и драконът тъкмо се наканиха да влязат в Lincoln College, за да чуят лекцията на големия философ, ала старият Хогбен имаше други планове и ги запрати на някакво угощение. Драконът се зарадва, макар че бяха яли на корем преди по-малко от час.