Милан Асадуров
Който следва пътя (22)

21. Изкуството да побеждаваш

За първи път Хък се изправяше сам срещу баща си в студената семейна война. Тя се точеше вече второ хилядолетие. А през последните стотина години от време на време ставаше гореща. Напоследък обаче старият Хогбен надмина себе си. Първо, ловко елиминира чичото на Хък и близнаците. Таоа трябваше неотклонно да бъде до Лио и Лия, ако не искаше лъвчето и принцесата да пострадат заради избухливия нрав на своенравния им дядо. Следващата жертва на стария Хогбен стана лъвицата. С помощта на гадния разяждащ тумор той успя да извади и снаха си от играта. А за капак накрая се оказа, че дори до голяма степен безполезното в семейната крамола холографно чудовище отдавна е негова „къртица“. Последната надежда на Хък беше природената му сестра Шуин, която беше мъртва от години.

След четиринайсет века целомъдрен живот преди двайсетина години според стария Хогбен сестра му Шуин имаше нахалството да се влюби без благословията му. После сякаш напук „Непорочното венчелистче“ взе, че се ожени за бедняка Фред Лю — най-добрият човек, когото Хък познаваше. Накрая, подложена от баща си на унизителен психически и сексуален тормоз, само година след сватбата клетата Шуин се самоуби. Хък моли на колене баща си да я възкреси, ала старият Хогбен категорично отказваше да стори това височайше благодеяние, докато съпругът на Шуин е жив.

След Апокалипсиса във Втората Библиотека Хък буквално прерови Лоното на живота. Там баща му за последно си беше играл с бъдещето на Шуин. За съжаление така и не успя да открие стъкленицата на сестра си. А тя съдържаше генетичен материал, който можеше да я върне на белия свят. Сега беше тръгнал към столицата на третата от южните китайски династии Лян с надеждата, че по време на раждането на Шуин баща му може да е скътал там някоя резервна стъкленица с окованата душа на сестра му. Старият Хогбен обичаше да се подсигурява в интригите си, ако нещо се обърка.

Хък помнеше добре, че на местния владетел от династията Лян му оставаха няколко години живот. Сетне великият Ян Дзиен, с посмъртното императорско име Суй Вен Ди, с меч в ръка щеше да прекрати четиривековните раздори, да обедини Китай под скиптъра си и да направи от него една от най-могъщите страни в света. Дотогава обаче шишкавият чичко с островърхата шапка на няколко етажа, напомняща пагода, и рехавата брадичка тип катинарче, на когото неблагодарната история беше отредила да стане последният представител на местната династия Лян, имаше още малко време и той активно го използваше да се забавлява. През целия VI век местният бокс офис се оглавяваше от суперхита „Момчето Лян Шанбо и момичето Джу Интай“. Хък знаеше сюжета на китайския вариант на „Ромео и Жулиета“ почти наизуст, защото беше по-стар с хиляда години от шекспировия като повечето изобретения на китайците.

За да бъде допусната в училище, единствената дъщеря на семейство Джу, будно и интелигентно момиче на име Джу Интай трябва да се облече като момче. По пътя към училището тя се среща с бъдещия си съученик Лян Шанбо. Двамата заедно започват обучението си в Ханджоу. И през следващите три години стават най-добри приятели. След края на обучението Джу Интай се завръща в родния си край. Две години по-късно Лян Шанбо посещава дома на Джу Интай и като вижда, че тя е момиче, веднага пожелава да се ожени за нея. Но по волята на родителите си Джу Интай вече е омъжена за наследника на заможното семейство Ма. Когато научава това, Лян Шанбо се разболява и не след дълго умира. Една година след смъртта на Лян Шанбо, на път към родния си край Джу Интай посещава гроба на любимия си. Изведнъж излиза силен вятър, гробът се разтваря и Джу Интай се хвърля в него, за да умре заедно с любимия си Лян Шанбо. И става чудо. Двамата се превръщат в пеперуди, излитат от гроба и остават заедно завинаги.

В интерес на истината трябва да признаем, че двама прекрасни танцьори представяха този драматичен за местното патриархално общество сюжет пред последния представител на династията Лян с малко авангардна за VI век хореография, но въпреки това от няколко години той всеки следобед ги гледаше с нестихващ интерес. И макар трогателната история да му беше до болка позната, Хък също не можеше да откъсне очи от тях. Искрящо белите дълги до земята костюми и ефирните пъстри наметала почти скриваха гъвкавите тела на танцьорите, а силният сценичен грим прикриваше чертите на лицата им. И въпреки това у тях имаше нещо толкова познато, че сърцето на Хък чак се сви от изненадата. Не знаеше дали да вярва на очите си. Конфликтът с баща му толкова беше деформирал възприятията му, та в първия миг му мина през ума, че пак се е напъхал в някоя интрига на стария Хогбен. Защото несъмнено пред последния представител на династията Лян танцуваха сестра му Шуин и зет му Фред Лю. При това, за разлика от владетеля и неговите придворни, танцьорите забелязаха необичайното европейско присъствие в дъното на залата, което стърчеше с цяла глава над публиката пред него.

Срещата зад кулисите беше много сърдечна и… физически осезаема. Слава Богу, бяха в едно и също пространство и можеха истински да се прегърнат и разцелуват. Оказа се, че малко преди Апокалипсиса баща им е възкресил Шуин и й разрешил да се събере с Фред при условие че опърничавата му дъщеря и омразният й съпруг тутакси изчезнат от полезрението му и не се мяркат пред очите му до сетния дъх на Фред. Тогава Шуин инстинктивно избрала да се скрият в епохата на нейното детство и двамата създали балетния спектакъл „Момчето Лян Шанбо и момичето Джу Интай“ да се препитават. Фред и Шуин най-после бяха истински щастливи и единствената им болка беше, че още си нямаха деца.

Разказът на Хък беше малко по-дълъг и не завършваше щастливо. Когато Хък стигна до отвлечените близнаци, очите на Шуин се навлажниха, а туморът, дето ръфаше отвътре като озверяла от глад хиена лъвицата, я разрида. Тя беше готова да хукне и да издере очите на тираничния си баща. Фред и Хък едва я успокоиха. После съпругът й напомни, че имат договор с владетеля за три хиляди спектакъла и на практика са роби на продуцента си поне още десет години. Трябваше да намерят начин да се откупят, ако искат пак да се върнат тук.

— Ще излезем в отпуск — заяви Шуин.

— В Китай отпуски няма — поклати глава Фред.

— Пък аз мислех, че в Япония няма отпуски — замислено рече Хък. — Все с нещо ще можем да го купим. От какво се интересува тукашното величие?

— Само от две неща: балет и война — вдигна рамене Фред.

— Чел ли е „Изкуството да побеждаваш“ от Сун Дзъ? — попита Хък.

— Съмнявам се — обади се Шуин. — Мрази да чете.

— Питай го тогава иска ли един знаменит воин от далечна страна на Запад да го научи да воюва? — предложи Хък. — Макар че, като знам какво ще стане след няколко години, се съмнявам дали има смисъл.

Последният представител на династията Лян прояви жив интерес как танцуват и как се бият колегите му далеч на Запад. Той гледаше захласнато Шуин, но накрая все пак успя да се съсредоточи и зададе правилните въпроси:

— На какво се основава военното изкуство на Запад според почитаемия висок гост?

Хък се поклони по японски, но Фред Лю го сръга и той веднага влезе в тон с южнокитайския етикет.

— Цялото военно дело се основава на заблудата. Затова, когато си силен, престори се на слаб, когато си боеспособен, симулирай пасивност. Когато си наблизо, направи да изглежда, че си надалеч, когато си далеч — че си близо. Подхвърли на врага примамка, за да го подлъжеш, престори се на объркан и го нападни. Трябва да използваш без отлагане преимуществата, с които разполагаш, и по този начин да контролираш баланса на силите.

Последният представител на династията Лян беше очарован:

— А как вашите генерали придобиват предимство пред врага, когато не танцуват?

Хък отново се поклони с балетна стъпка:

— Врагът не трябва да знае къде възнамеряваш да му дадеш бой. Защото ако не знае това, той трябва да се готви за бой на много места. А когато се готви за бой на много места, тези, с които ще трябва да се биеш на всяко едно от тях, ще бъдат малко.

Последният представител на династията Лян беше възхитен:

— А как постъпвате, когато врагът ви превъзхожда по численост на трупата?

Хък се хвана за кръста, но все пак успя отново да се поклони:

— Разгневи неговия генерал и го объркай. Престори се, че изпитваш чувство на малоценност и насърчавай неговото високомерие… Нападни го, където не е подготвен, удари го, когато не очаква.

Последният представител на династията Лян потръпна от удоволствие:

— А учението за Пътя помага ли на вашите генерали във военното и в танцовото дело?

Този път Хък по технически причини ограничи любезностите до едно кимване:

— Владеещите изкуството да побеждават са се отдали на учението за Пътя и спазват законите и затова могат да разработят стратегията на победата.

Последният представител на династията Лян взе да губи интерес и зададе следващия въпрос почти механично:

— В такъв случай по какви признаци може да се предскаже кой артист ще победи?

Вместо да кима, Хък вдигна ръце и взе да свива с десния си палец един по един пръстите на лявата ръка:

— Има пет обстоятелства, при които може да се предскаже победа: Ще победи този, който знае кога може да се сражава и кога не може да победи. Ще победи този, който знае как да използва и големите, и малките сили. Ще победи този, чийто сили са обединени около една цел. Ще победи този, който е благоразумен и изчаква в засада врага, който не е предпазлив. Ще победи този, чийто генерали са способни и в работата на които не се бърка суверенът.

Последният от династията Лян за миг се оживи:

— Какви слабости трябва да имат артистите, тоест генералите…, така де генералите на артистите?

Вече не се налагаше Хък да бъде любезен. Последният представител на династията Лян май изобщо не го слушаше, захласнат по новата балетна трупа, която грациозно нахлу в залата. Хък все пак му отговори:

— Има пет черти на характера, които са опасни за всеки генерал. Ако е безразсъден, може да бъде убит. Ако е страхлив, може да бъде пленен. Ако е избухлив, може да го излъжат и да стане за смях. Ако има прекалено ранимо чувство за чест, може да бъде злепоставен. Ако е милостив, може да бъде измъчван.

Последният Лян явно пропусна финалната реплика на новоизлюпения фон Клаузевиц, защото прояви милост и пусна подопечните си артисти в безпрецедентен двуседмичен отпуск. Тази негова милозливост буквално му изяде главата след няколко години, защото великият Ян Дзиен, обединителят на Китай, който не се интересуваше от балет, му я отсече, без да му мигне окото.