Милан Асадуров
Който следва пътя (3)

2. Горската Диана

Уж беше сутрин, а притъмня съвсем като през „Нощта на дългите ножове“. И замириса на смърт. Когато приближиха езерцето, Хък се убеди, че това не беше тяхната гора. С дракона и близнаците я бяха пребродили от край до край и познаваха едва ли не всеки храст и всяко стръкче тревичка в нея. А сега срещаха непознати, криви, та чак изкорубени до неузнаваемост дървета и някои напълно непознати по тия краища видове. Мярнаха дори мъхестошишарен бор и индийската смокиня — банян, — в която навремето Робинзон Крузо си построи къщата на необитаемия остров. А може би не гората, а времето не беше същото? Да не би пък, помисли си Хък, тяхната гора да е изглеждала така преди стотици години?

— Виж какво намерих, Хък! — подаде му драконът едно вълшебно цвете-книга. — Ана-Мария сигурно и представа си няма, че някой под носа й развъжда контрабандно нашата стока! Ама че нагъл тип! Само на миля от дома ни!

Хък любопитно изгледа находката на холографното чудовище и щом позна книгата, смело помириса цветето.

На северния бряг на езерото, точно под отвесните скали, на които днес е кацнало селцето Неми, са се намирали свещената дъбрава и светилището на Немийската или Горската Диана… В свещената горичка растяло дърво, около което по всяко време на деня, а вероятно и до късна нощ, бродела мрачна фигура. С гол меч в ръка, човекът неспирно и напрегнато се озъртал, сякаш всеки миг очаквал да го нападне враг. Той бил жрец и убиец, а онзи, от когото се пазел, щял рано или късно да го убие и да заеме неговото място. Такъв бил законът на светилището. Кандидатът за жрец получавал тази длъжност само след като убие предшественика си и я запазвал, докато някой по-силен и по-хитър съперник не го заколи. Този висящ на косъм пост му носел титлата цар, но едва ли друга коронована глава е спала по-неспокойно или пък е била спохождана от толкова зловещи сънища. Защото година след година, лете и зиме, в хубаво и в лошо време жрецът трябвало да бди за своя единствен пост и винаги, когато успявал да открадне по мъничко неспокоен сън, го правел с риск за живота си. Най-малкото невнимание, най-лекото отпускане на мускулите или спадане на бойното майсторство го поставяли в опасност. Посивелите коси можели да подпишат смъртната му присъда… Едва ли суровата и зловеща фигура е подхождала на мечтателната синева на италианското небе, на шарената сянка в лятната гора и сияещите на слънчевата светлина вълни. По-скоро си представяме сцената, както би я видял окъснял пътник в една от онези диви есенни нощи, когато мъртвите листа са нападали като дебел килим, а ветровете сякаш пеят погребална песен за умиращата година. Мрачна картина с тъжен погребален съпровод — гората, настръхнала, черна и назъбена на фона на надвисналото и бурно небе, стенанието на вятъра в клоните, шумоленето на сбръчканите листа под краката, плискането на студената вода о брега. А на преден план, ту в полусветлината на отиващия си ден, ту в мрака броди мрачна фигура и на рамото й проблясва стомана винаги, когато току-що изгрялата луна се покаже от скупчените облаци и надникне към него през сплетените клони.

Хък се огледа. Мрачната фигура с меча никаква не се виждаше. Пред тях беше пусто. Йерен мина в ариергарда. Беше се излегнал лекомислено край един пън и вече не им обръщаше внимание. Явно беше изпълнил мисията си.

След краткия антракт бе настъпило второ действие. Ама че работа? Защо в текста на „Златната клонка“ имаше пропуски? Това бащина покана за дворцов преврат ли беше? Или височайшият му родител бе решил театрално да се самоубие, като използва сина си за маша? Хък най-много мразеше баща му нагло да го употребява като инструмент в интригите си. А го беше правил поне стотина пъти през последното хилядолетие.

— Хък, горски цар ли ще ставаш! — извади го драконът от унеса му и иронично подметна: — Е, по-добре цар на село, отколкото роб в града.

Чак сега Хък забеляза, че едната от главите на ухиленото чудовище си бе навряла носа в цветето иззад гърба му.

В Немийското светилище растяло дърво, от което не бивало да се чупи дори клонче. Това било разрешено само на избягал роб, стига, разбира се, да успее да го направи. И онзи, който смогвал да откъсне клонче от дървото, добивал право да се срещне в единоборство с жреца и ако го убие, да властвува вместо него с титлата Горски цар…

— Искам да гледам свободен бой! — изрева драконът. — Супер турнир! До последната капка кръв. Хогбен срещу Хогбен! Бой до смърт за царската корона! Победителят взема всичко! Включително и принцесата!

— Млъкни, глупако! Не дърпай дявола за опашката! — сряза го Хък.

Ентусиазмът на чудовището секна и то гузно се заозърта. На Хък му стана жал за него.

— Помниш ли легендата за младия девствен и красив гръцки герой Иполит?…

— Дето римляните му викат Вирбий — прекъсна го драконът.

— … който научил изкуството на лова от… — опита се да продължи Хък.

— … който научил изкуството на лова от кентавъра Хирон — взе патетично да рецитира драконът като зубрач на училищно тържество — и прекарвал цялото си свободно време в зелената гора на лов за диви зверове заедно с девствената богиня на лова Артемида — гръцката Диана.

Когато навремето любовта към Церберина го връхлетя като гръм от ясно небе и за дълго време го остави бездиханен, за да вземе акъла на любимата, драконът научи наизуст всички древногръцки митове и сега при всеки удобен случай демонстрираше енциклопедичните си познания в тази област.

— Помни го кучето му с куче! — не се стърпя да го докачи Хък, но на тази тема драконът не можеше да бъде прекъснат.

— Горд с нейната божествена компания — малко по-изразително продължи чудовището, защото вече ставаше дума за по-интимни неща, — Иполит презрял любовта на жените и това му донесло нещастие. Защото засегнатата Афродита вдъхнала на мащехата му Федра любов към него, а когато той не отвърнал на порочните й намеци, тя го наклеветила пред баща му Тезей.

Една бреза, огряна от луната, хвърляше стройна сянка досущ като гордата осанка на Джеймс Фрейзър и Хък неволно й се поклони. После кротко рече на двуглавото чудовище:

— Опичай си ума, драконче! Трябва да намерим дървото.

— Дървото на Диана ли? — грейна Тифон Велики.

— Да-да. Дървото на Горската Диана. Браво, момчето ми!

— На онази Диана, дето била царица на Горския цар, нали? — неуморно продължаваше холографното чудовище, надуло се тщеславно, че може да се мери със създателя си.

— Да, но…

— Знам-знам! — прекъсна го драконът. — Тук митът става малко перверзен, защото ако охраняваното с цената на живота дърво е въплъщение на Диана, жрецът може да й се покланял не просто като пред богиня, но и да я прегръщал като съпруга — изпъшка драконът, като се сети, че неговата съпруга е толкова далеч, чак в Библиотеката. — Даже в епохата на Плиний един благороден римлянин именно така се обръщал към прекрасната бреза не в тази, а в друга свещена горичка на Диана по Албанските хълмове. (По него време край Рим не можело да се разминеш от свещени горички! — добави от себе си драконът.) Той прегръщал и целувал брезата, лежал в нейната сянка и обливал с вино ствола й. Този римлянин е приемал дървото за богиня… И кой знае какви други мръсотии е правел с брезичката мръсникът! — отново преиначи мита вече с язвителен тон двуглавото чудовище с благородното намерение да го обогати със спомените си за безбройните „медицински“ филми, които минаха през холографните му глави, докато седеше вързан за захранването си в Кавказките планини и несъзнателно разкодираше спътниковите порно канали.

— Изключи мръсното си подсъзнание, Трифоне, и търси дървото! — заплаши го с пръст Хък. — А знаят ли умните ти главички, че обичаят да се встъпва в брак с дървета и досега се практикува от много мъже и жени в Индия и други източни страни.

— Това го твърди твоят приятел Фрейзър, който като всеки истински англичанин е доста по-перверзен от мен! — не си остави магарето в калта холографното чудовище. — Но най-перверзна е оная източногерманка, дето навремето се омъжи за Берлинската стена. Тя… — тъкмо се накани да разнищи извратената източногерманка по Фройд, Юнг и техните последователи драконът, когато възкликна: — Ха, гледай, Хък, какво пише тук!

На една млада и стройна брезичка някой роб на баща му (а може би лично старият Хогбен, пришпорен от нагона?!) беше изрязал с джобно ножче досущ като на пейка в съветски парк за отдих и култура: „Ана-Мария“ и едно сърце, прободено от стрела.

— Мръсник! — мрачно рече Хък, като на свой ред си представи какви перверзии е вършил с клетата брезичка баща му. — Този път няма да ти се размине!

От години баща му не криеше, а напротив нагло демонстрираше своите сексуални попълзновения пред снаха си. Веднъж дори направи опит да я изнасили.

— Той иска да те ядоса, Хък! — най-неочаквано прояви здрав разум драконът. — Не се поддавай на провокациите му!

Явно продължителното общуване на холографното чудовище с лъвицата от Алдебаран беше пораздухало вятъра и понаместило чекмеджетата в главите му. Хък го погледна удивен. Драконът възмъжаваше.

— Като си толкова умен, я надигни чутурите си и ги използвай по предназначение да откриеш къде негодникът е скрил Златната клонка! — благо рече Хък, горд с творението си.

Драконът извиси могъщото си холографно тяло, протегна глави и изпъшка:

— Уф! Ама Златната клонка е пиринчена, бе, Хък! Даже не е варак! — установиха рентгеновите му очи от пръв поглед. — Баща ти е голям скръндза!

— Пинтия си е бил открай време. Нищо. Откъсни я!

— Аз да не съм освободен роб, бе, Хък! — поколеба се чудовището. — Да не вземе…

— Няма нищо страшно, щом е пиринчена, умнико!

— Вярно бе! — усети се холографното чудовище и тутакси гордо му връчи бронзовото копие, на което най-нагло се мъдреше надпис „Златна клонка“, та случайно познавачите да не вземат пренебрежително да подминат фалшификата и да развалят сценария.

— Е, купихме си билет за мача. Сега остана да разберем къде ще се състои — рече Хък и се озърна.

Като по поръчка иззад дърветата на сцената мълчаливо се появи нова тълпа снежни човеци. Похотливите южноамерикански оуахита много се зарадваха на Хък, защото навремето ги беше научил да ядат паниран телешки език насред джунглата. Калифорнийският им събрат Бигфут обаче го изгледа изпод вежди, сякаш казваше: „Виж ме!“. Хък иронично се усмихна на режисьорското решение. Бигфут носеше на лицето си маската, с която през 1967 г. Хък беше изиграл неговата роля в документалния филм на Роджър Патерсън, дето трябваше да докаже на света, че въпросният Бигфут съществува. Истинското име на Бигфут беше Саскуоч. То пак означаваше Голям крак, ама на местното наречие. Проблемът беше, че Саскуоч страдаше от ужасна сценична треска. Камерата направо го парализираше и той категорично отказваше да се снима. Това не беше обикновен каприз на холивудска звезда, а генетична заложба. По-късно никой така и не успя да заснеме истинския Саскуоч даже в родната му Калифорния под носа на Холивуд. Тогава, по време на снимките през 1967 г. по поречието на Блъф Крийк в резервата Сикс Ривърс, Бигфут и неговият дубльор се сприятелиха и затова сега Хък му кимна почтително. Не така обаче посрещна митичната холивудска звезда холографното чудовище. То не прояви и капка почтителност:

— А бе, Хък, какво става тук?! От тия снежни човеци днес няма отърваване! Ама че праволинеен гадняр се извъди баща ти! Тази навалица от снежни човеци вече ме потиска!

В небето блесна светкавица и гробната тишина в гората се разцепи от силна гръмотевица. Божественият гняв ги застигаше.

— Мери си приказките, Трифоне, да не се налага да събирам холографните ти карантии из горските дебри! По-кротко я карай! Ще дойде време да отмъстим за Ана-Мария. Да вървим!

И двамата тръгнаха подир тълпата от снежни човеци от двете Америки. Вървяха в индианска нишка, лениво следвани от Йерен. Скоро към тях се присъединиха още две васитри и едно диди. В злокобната нощ стълпотворението от актьори в поддържащите роли се увеличаваше.