Милан Асадуров
Който следва пътя (14)

13. Погледни в себе си

— Хък, имам чувството, че колкото по-назад във времето отиваме, толкова по-бавно тече това пусто време — замислено рече драконът.

Двамата се катереха отдавна към върха на планината и вече бяха доста изморени, а дори не бяха преполовили пътя.

— Правилно ти е чувството, Трифоне — съгласи се Хък. — В тия векове времето наистина тече бавно и величествено като река Ганг не само в Индия, но и по целия свят.

— И не стига, че пустото време тече по-бавно, ами и тоя пусти баир край няма! Не мислиш ли, че по този начин изобщо няма да можем да помогнем на лъвицата?

— Не, момчето ми. Инстинктът ми подсказва, че спасението на Ана-Мария минава през будистката обител там горе. Ненапразно баща ми се опита по всякакъв начин да ни тласне към Далай-лама, при когото навремето проспах цели двайсет и пет години от живота си в търсене на душевно равновесие. За първи път, откакто двамата с теб тръгнахме назад във времето, отиваме не там, където иска баща ми, а там, където искаме ние. В Юмбу Лакан.

— Хък, ти сигурен ли си, че онова там, дето се мержелее на върха, не е Шангри-Ла? — плахо попита запъхтяното чудовище.

— Не е, момчето ми. Разбирам желанието ти да влезеш в историята като откривател на митичната Шангри-Ла, но това не е Шангри-Ла, дето Джеймс Хилтън си я измисли през 1933 г. Този наистина древен дворцов комплекс на върха се нарича Юмбу Лакан, което ще рече Дворецът на майката и сина, и е построен преди 14 века от този момент назад.

— Фююю! — подсвирна драконът. — Че то се пада два века преди Христа!

— Браво! Как ти сече пипето! Страшен математик си!

По склона не се виеше никаква пътека, защото в двореца, който вече се бе превърнал в будистка обител, рядко идваха гости и двамата скитници във времето трябваше да се катерят по стръмния сипей буквално като планински кози.

— Дворец казваш. А да не би този дворец да излъчва сияние, разбулващо нощта, което кара Луната да изглежда като мътно петно в небето? — дяволито попита поуспокоеният дракон.

— Не.

— Да не би покривите на двореца да са покрити с плочи от чисто злато и от тях да висят орнаменти от перли и диаманти? — настоя по-смело холографното чудовище.

— Не.

— А сигурен ли си — не се предаде драконът, — че разтопен корал с танцуващи богини не декорира външните стени, изумруди и сапфири не оформят портите, златни навеси не засенчват прозорците, а колоните не са направени от корал, перли и черно-бял мрамор?

— Сигурен съм, Трифоне! — усмихна се Хък, щом забеляза, че партньорът му взе да си възвръща куража. — И Шамбала не е! Добре знам какво има горе, на върха, момчето ми. Там, в Двореца на майката и сина, съм се учил да бъда Сянка.

— Хм… — драконът се поспря. — Да си Сянка означава по собствена, а не по чужда воля потайно да се разхождаш напред-назад във времето и, когато ти решиш, да натриваш нечий нос. Например бащиния! Така ли?

— Да. И аз можех да се превръщам в Сянка и го правех — прокрадна се гордост в гласа на Хък. — Дори отворих очите на Уолтър Б. Гибсън как се става Сянка през 30-те години на XX век и после той изкара много пари от това си „умение“ в Холивуд. Даже моят приятел Алек Болдуин намаза от цялата работа. И всичко вървеше по мед и масло, докато баща ми не измисли магия, с която да управлява Сенките като марионетки.

— Ама Ана-Мария измисли контрамагия.

— Така е. Но ефективността й изглежда все още е ниска, защото действа за кратко време и властта на баща ми се възстановява с пълна сила.

— А този мъдър лама, при когото отиваме, не може ли да ни научи как да пратим баща ти за зелен хайвер?

— Съмнявам се, защото баща ми е много силен, но ще го питаме.

Двамата продължиха мълчаливо да се катерят по стръмния каменист склон на планината, чиито очертания напомняха на сърна. А те трябваше да стигнат чак до „рогцата“ й. Там, на самия връх, като непристъпна крепост се издигаха каменните кули на Двореца на майката и сина.

— Като стана дума за баща ми, веднъж бях свидетел как магьосникът Юнгтон извърши церемонията дъбтабс, за да умилостиви Шинджед — Богът на смъртта. Този ритуал трябва да се изпълнява от будистите на всеки дванайсет години, иначе божеството ще посича поне едно съзнателно същество всеки ден, за да задоволи глада си. Целта на ритуала е Шинджед да бъде поставен под контрола на ламата-магьосник и да се измъкне от него клетвено обещание, че се отказва да посича човешки същества за дванайсет години. За разлика от Юнгтон, който успя, аз се провалих, когато опитах да приложа този ритуал върху баща ми.

Главите на дракона оклюмаха от мрачния спомен, но каменистият сипей не му даваше и секунда време да унива. Ех, как му се искаше да е лек като перце.

— А как се става Сянка, Хък? — подозрително огледа стръмния планински склон драконът, но той беше гол и пуст, докъде му стигаха очите.

— С много упражнения, момчето ми. С много упражнения! — подчерта Хък. — Ученикът стои с кръстосани крака на голяма и дебела възглавница. Вдишва бавно и продължително все едно иска да напълни тялото си с въздух. След това, задържайки дъха си, той скача нагоре като краката му са кръстосани, без да използва ръцете си и пада обратно на възглавницата, като остава в същата позиция. И повтаря това упражнение поне един милион пъти в продължение на много месеци. Някои лами успяват да скочат доста високо по този начин, като си помагат с мисловна концентрация. Телата на учениците, които се обучават на тази техника с години, стават изключително леки, почти без тегло. Казват, че тези мъже могат да стоят на някой ечемичен клас, без да огънат стъблото му, или да седят върху купчина жито, без да го разместят. Науката нарича умението да овладееш и преодоляваш гравитацията левитация.

— Това ми се вижда малко сложно, Хък — отчая се драконът от перспективата да скача милион пъти с кръстосани крака. — Я по-добре ме научи да ходя по вода!

За радост на дракона Хък се спря за малко на склона.

— Знаеш ли, веднъж Буда пътешествал с няколко ученици и срещнал измършавял йога, който бил абсолютно сам насред гората. Учителят спрял и го запитал колко дълго човекът е живял там, практикувайки аскетизъм.

— Двайсет и пет години — отвърнал йогата.

— А каква способност придоби при това дълго и трудно усилие? — попитал Буда.

— Мога да прекося река, вървейки по водата — гордо отговорил йогата.

— Горкичкият ми… — казал Буда със съжалителен тон. — Наистина ли си изгубил толкова много години за такъв нищожен резултат? Защо, след като лодкарят ще те преведе на отсрещния бряг срещу една дребна монета?

— Хък, какъв е смисълът тогава да се катерим цял ден по този баир?

— Питай баща ми.

Драконът провеси носове.

— Шегувам се! Лъвицата, естествено! Нея сме тръгнали да спасяваме. И близнаците. Забрави ли?

След час смъртно уморените пътници най-сетне стигнаха до портите на Двореца на майката и сина. Те, разбира се, бяха залостени. Хък похлопа. След малко отвътре се чу гъгнещият глас на човек, който с години не е обелвал и дума:

— Какво искаш?

— Искам… — понечи да обясни Хък.

Погледни в себе си!

И планината отново забременя от безмълвие.

— Хък, сега какво ще правим? — изхлипа драконът.