Милан Асадуров
Който следва пътя (4)

3. Съкровището на Кид

Сигурно отстрани кавалкадата ни изглежда доста страховито, помисли си Хък. Всъщност снежните човеци не бяха чак такива караконджули. В тъмното обаче зверските физиономии и бабаитската походка на някои от тия рошави, но иначе кротки създания биха накарали мнозина с по-слаби сърца да се подмокрят. Странниците между дърветата крачеха под призрачната луна в пълна тишина като тълпа обречени сенки от миналото. Гората беше онемяла и опустяла. И луната не беше помръднала на небето вече два часа.

Да, помисли си Хък, въпреки илюзията те не се движеха в просеката между дърветата, а във времето! Затова нямаше пладне, а сутринта преваля направо в нощ. Затова луната не мърдаше от мястото си. И затова наоколо нямаше жива душа. И листата на дърветата дори не потрепваха. Кавалкадата от призраци пътуваше назад във времето. Постановката беше толкова умела, че дори холографното чудовище си бе глътнало езиците и обречено крачеше с наведени глави като осъден на смърт по пътя към бесилото. Този път баща му беше надминал себе си.

Мислите на Хък изглежда стигнаха до режисьора, защото внезапно гората свърши и под изящните звуци на „Лунна светлина“ от Клод Дебюси тълпата от марионетки се озова на брега на притихнал океан, разсечен по средата от сияйна лунна пътека. Хък тутакси позна любимото си островче в залива Махоун, на четири мили срещу град Честър в канадската провинция Нова Скотия и само на някакви си 630 мили североизточно от Ню Йорк — градът, където на 23 май 1701 г. англичаните мърцина изядоха главата на капитан Кид.

— Хък, къде сме? — сепна се драконът.

— На Оук Айланд.

— Това островът на онзи пират ли е? — оживи се холографното чудовище и окончателно излезе от унеса си.

— Да. На капитан Кид.

— Значи сме на Острова на съкровищата! — гордо възвести новината на статистите Тифон Велики.

— Не. Островът на съкровищата е друг — опита се да охлади ентусиазма му Хък.

— Глупости! — не се хвана на въдицата драконът. — На Острова на съкровищата всъщност няма никакви съкровища, а на този има!

— Така е — призна си Хък. — Но ние сме тръгнали да търсим близнаците, а не съкровища.

— Едното не пречи на другото — дълбокомислено отсече двуглавият дракон. — И двете са ценни и любими… неща на драконите.

Докато си говореха, двамата охлаждаха уморените си крака в прибоя на брега на океана, защото и пътуването във времето може да предизвика мускулна треска, но снежните човеци неуморно продължиха към червения дъб с подкастрения клон, на който висеше стар корабен скрипец. Там, без да спират, те просто се вляха в призрачната бригада от свои събратя, които мълчаливо отводняваха дълбоката шахта на Златния кладенец, където пиратът Кид беше скрил своите несметни богатства.

Сигурно беше нощта на пети срещу шести април 1804 г., помисли си Хък. Предишния ден след много копане на 27-ия метър съдбата най-сетне им се усмихна. Попаднаха на плосък камък с издълбана криптограма и решиха, че съкровището е наблизо. Следващата платформа в Златния кладенец се оказа от смърчови колове — новост, която съвсем им замая главите! Понеже се беше стъмнило, успяха само да опипат дъното с коловете и стана ясно, че са стигнали до нова преграда. Капнали от умора, заспаха и сънуваха какво има под нея. През нощта в шахтата обаче започна да се просмуква вода и на сутринта с ужас откриха, че кладенецът е наводнен до десетия метър.

— Хък, тия сомнамбули какво правят? — полюбопитства драконът, щом се приближиха до снежните човеци, дето се суетяха около водните помпи.

— Отводняват шахтата на Златния кладенец.

— На кой кладенец? — направи се, че не е чул драконът, та Хък да повтори думата „златния“, която галеше ушите му.

— Ама напразно се бъхтят. Водата, дето пълни кладенеца… — Хък внимателно избягна думата „златния“, за да не разсейва чудовището. — Та тази вода идва от залива.

— И баща ти да не би да смята, че с тия помпи може да източи океана?!

— Затова казвам, че се бъхтят напразно.

— Идиоти! — беше лаконичният коментар на дракона.

— След 56 години ще намеря сейфа със съкровището, но няма да посмея да го отворя — рече повече на себе си Хък.

— Каквооо?! — втрещи се драконът, сякаш някой беше отмъкнал под носа му бащиното наследство.

— Понеже ще стане ясно кой е писал пиесите на Шекспир, разбираш ли? — умислен рече Хък. После уточни: — Вътре бяха оригиналите на някои драми и на всичките комедии.

— А ти откъде знаеш? Нали не си отварял сейфа? — обиди се холографният дракон, че толкова наивно се опитват да го подхлъзнат.

— Таоа ми каза…

Чудовището млъкна. Единственият авторитет на този свят, който той безпрекословно признаваше, като изключим Ана-Мария, беше братът на стария Хогбен и чичо на Хък — шаманът Пакеекее. Ненапразно него всички уважително го наричаха Таоа, което означаваше едновременно лечител, съдия, магьосник и учител. По едно време обаче драконът се усети, че нещо не е наред:

— А съкровището? Какво стана със съкровището?

— Ами това беше съкровището! — иронично се усмихна Хък.

— Глупости! Хората няма да ровят в продължение на триста години в земята и дори да се опитват да изчерпят с помпи океана за някакви ръкописи на някакъв англичанин, за когото даже не е сигурно дали изобщо е съществувал! Не ти вярвам! Казвай какво стана със съкровището!

— Всъщност имаше още два сандъка. Единият беше на баща ми, а другият се оказа чист камуфлаж за заблуда на мародерите. — Като истински артист Хък направи драматична пауза. — Той беше пълен с жълтици… — Трифон засия, но Хък сякаш го цапна с мокър парцал:

— През 1860 г. ги подхвърлих на търсачите на съкровището, за да спрат да копаят — небрежно подметна той и обърна гръб на дракона, за да не гледа потреса му.

Прибоят се беше усилил и бе изхвърлил на брега трупът на огромно животно.

— Това пък какво е? — изчезна усмивката на Хък и той отиде да разгледа останките на пясъка.

Драконът дотърча, застана до него и оклюма:

— Баща ти май не си поплюва, а, Хък? Ето че падна и първата жертва. Кой е този змей? Велик герой ли беше? Познаваш ли го?

— Това е Нхахатик IX — езерното чудовище от Острова на гърмящата змия. Беше ми приятел.

— И защо го е убил старият негодник? От злоба ли?

Или заради някоя мадама?

— Не го е убил. Нхахатик IX умря от естествена смърт в езерото Оканаган на 2 септември 1914 г. На другия ден откраднах останките му от залата за вивисекции в градската морга и го погребах както подобава, сиреч по местните индиански обичаи. Сега поради някаква все още незнайна причина баща ми ми напомня това.

Внезапно Хък изсвири пронизително с пръсти и нададе бойния вик на индианците скитсуиш. Драконът подскочи, а няколко снежни човеци за миг спряха да се суетят около водните помпи и извърнаха глави към него. Хък им направи знак да дойдат насам. Щом съзряха трупа на Нхахатик IX, снежните човеци мълчаливо нарамиха останките и последваха Хък към секвоята в центъра на острова.

Хък разчерта с един кол достатъчно голям правоъгълник, та да побере тленните останки на неговия приятел, прати половината гробари да намерят лопати, а по-едрите снежни човеци с по-дългите нокти започнаха да ровят с ръце. Хък и драконът неволно взеха да пресмятат наум колко ли ще се проточи тази зловеща идилия по Дюрер, защото братовчедът на Неси Нхахатик IX си беше едричък дори и мъртъв, но един познат глас ги извади от унеса и мигом реши главоблъсканицата:

— Извинявам се, но какво става тук, момчета?

Ана-Мария внезапно изникна край тях с лопата в ръка.

— А ти откъде се взе? — уплаши се за нея Хък.

— Както си работих в градината, усетих смъртта да се прокрадва край мен. Замириса ми на смърт в собствената ми градина. Смъртта направо се отърка в мен. И после инстинктивно се озовах при вас. Къде сме и какво правите тук? — делово попита лъвицата.

Хък и драконът отговориха един през друг:

— В сценария на баща ми.

— По дирите на едно съкровище.

Лъвицата поклати прекрасната си зеленоока глава, повдигна вежди и като пренебрегна деловия си партньор, се обърна към съпруга си с леден тон:

— Да не би свекърът ми да е отвлякъл близнаците?

— Изглежда не харесва как ги възпитаваме. По-лошото е, че е сътворил нови магии с генетични предпочитания, така че ти изобщо да не усещаш машинациите му.

— Само ние с Хък ги усещаме — гордо се похвали холографното чудовище.

— Скъпото ми момче, надявам се, че при тези обстоятелства ще се държиш добре! — нервно го скастри лъвицата. — По-добре млъкни и остави родителите ти да се разберат! — После се обърна към Хък: — Не допусках, че може да стигне до там. Искрено се надявам генномодифицираните му магии да не са съвършени, щом съм тук.

— А как се озова при нас?

— Още не знам как го направих. Струва ми се, че усетих смъртта и реагирах инстинктивно. Но следващия път няма да ме завари неподготвена. Бъди сигурен!

Докато зеленооката лъвица обещаваше черни дни за стария Хогбен се чу гръм. Ана-Мария изчезна, а Хък и драконът се озоваха в катакомбите на Париж.