Милан Асадуров
Който следва пътя (20)

19. Вълкодавът на Хогбен

Сънува странен сън. Беше холографен дракон, а баща му страстно се изживяваше като собственик на зоологическа градина на остров Джърси. Хък беше изтънял като вейка, защото получаваше храна само ако докладваше как си прекарва времето, с кого се среща и какво приказва лъвицата, когато собственикът не беше край нея. С пръчка в ръка старият Хогбен му внушаваше бащински, че е таен агент под прикритие, но всъщност го беше превърнал в доста долнопробен доносник. Хък потрепери от погнуса и се събуди.

Слава Богу, бяха го развързали. Какво означаваше този гаден сън? Неговият дракон беше твърде простодушен, за да се подвизава дълго време като съзнателен доносник, без да се издаде. По-вероятно беше баща му да е имплантирал трайно в холографното чудовище някаква проследяваща магия. И бедният Трифон изобщо да не подозираше, че е станал маша на тиранина. Ето защо, откакто започна тази одисея във времето, баща му постоянно беше една крачка пред него. Но Хък не можеше да сподели дори иносказателно откритието си с неволния изменник, защото щеше жестоко да накърни честта и достойнството му. Трябваше деликатно да провери истинността на тази хипотеза, без да оставя след себе си и най-малкия знак, че е разгадал коварния маньовър на вманиачения си родител. Само така щеше да запази предимството, че е открил „къртицата“.

Хък стана, взе душ като редуваше вряла с ледена вода, и изяде за закуска пропуснатата вечеря — пилешки крилца с мед, джинджифил и чили. Церберина беше добра ученичка. Тя майсторски беше постигнала крехкия баланс между подправките. После Хък демонстративно се разкърши като след тежка болест и заяви, че излиза да се поразходи в планината. Драконът и Церберина закимаха разбиращо.

Англия го посрещна с традиционния дъжд. Белият кон си седеше все така издълбан на склона на хълма край Уфингтън. Дори вече бяха успели да почистят сто и десетметровия геоглиф от червената боя, с която някакви вандали бяха наплескали натрошената креда в дълбоките траншеи.

Бързо откри и дома на пенсионирания ветеринарен лекар Олаф Суорбрик. Веднага след публикацията, която събуди интереса на Хък, глобалната мрежа го беше направила звезда и за тукашното общество. Както се полага на всеки, който обича животните, най-видният местен ветеринар се оказа възрастен, безкрайно любезен и добродушен, позакръглен чичко с много живи очи. Хък за миг се натъжи, защото много му напомняше на покойния му приятел Питър Устинов. А благата усмивка и духовитите подмятания на Питър толкова му липсваха. Прекрасното усещане, че втренченият поглед на стария Хогбен не лази по гърба му, бързо отвя тъгата и Хък се захвана бодро за работа, вживявайки се в новата си роля:

— Кореспондент съм на Грузинската национална телевизия, мистър Суорбрик. Казвам се Майкъл Устинов. Моите продуценти искат да направя филм за вас и вашата революционна теория, която оборва досегашните ни представи за Белия кон от Уфингтън.

— Млади момко, имате ли нещо общо с покойния велик актьор сър Питър Устинов, който беше два класа преди мене в началното училище? — благо полюбопитства главният ветеринарен консултант на графство Оксфордшир.

— Да, мистър Суорбрик. Дядо ми му беше четвърти братовчед — нагло излъга Хък и побърза да мине на въпроса: — Драги господине, четох вашата великолепна статия във Veterinary Record но ми се ще да науча направо от извора защо смятате, че Белият кон от Уфингтън не е кон, а куче.

— Работата е много проста, драги момко. Ако не сте Пикасо, а ветеринар и цял ден си имате работа с животни, никак не е трудно да прозрете, че това създание на хълма, което сигурно е на три хиляди години, анатомически въобще не може да бъде кон. Тялото му е прекалено слабо и издължено, а опашката му е твърде дълга. Никой кон няма толкова дълга опашка. Аз мисля, че древните хора реалистично са изобразили на хълма ловна хрътка, преследваща дивеч. Ако съм прав, трябва да прекръстим този геоглиф на Вълкодава от Уфингтън — благо заключи много виделия и патил ветеринар.

— А защо смятате, че си имаме работа с изображение на ирландски вълкодав, а не например на кавказки вълкодав? Защото в Грузия вече има такава теория — защити легендата си на кореспондент Хък.

— Не съм много вещ по въпроса за потеклото на кавказкия вълкодав, мистър Устинов, но ви уверявам, че ирландският вълкодав е познат по нашите земи от трийсет и два века. Чували ли сте за Tuatha De Danann или Народа на богинята Дану?

— Не. Съжалявам — за втори път излъга Хък.

— Според ирландските саги този народ слязъл на Земята от огромен облак и завладял острова преди на него да се появят келтите. И воините от народа на богинята Дану винаги били съпровождани от огромни зловещи брадати хрътки, които били толкова силни, че лесно сваляли конници от седлата. Вълкодавите били верни приятели и на келтите. Те пък ги използвали за лов на вълци, лосове и елени. По-късно, в римско време, предприемчиви търговци специално доставяли „чудовищните кучета от остров Ерин“ в столицата на империята. Там, където зрелищата били издигнати в култ, на арените в Цирк Фламиний, в Циркус Максимус и в Колизеума устройвали схватки на лъвове с вълкодави. И трябва да ви уверя, че лъвовете рядко побеждавали. Едва по-късно, в англосаксонските времена тази порода започнала да губи ловния си инстинкт и постепенно се превърнала в домашно куче. Днес този кротък гигант не става даже за охрана, защото не лае и не предупреждава за врагове. Също като мен! — дяволито се усмихна ветеринарят. — Надявам се, че съм задоволил любопитството ви, мистър Устинов?

На Хък му идеше да потъне в земята, дето излъга този добродушен мъдрец, че ще прави филм за него. Докато се сбогуваше любезно с благия си домакин, Хък мислено се закле, че ако всичко свърши благополучно, един ден непременно ще се върне при г-н Олаф Суорбрик с камера и микрофон.

Много неща си дойдоха на мястото след разговора с начетения английски ветеринар. На Хък му стана ясно защо извънземната Ана-Мария толкова обичаше този геоглиф. Просветна му и какво се беше случило навремето с холографния дракон.

Когато тръгна да се прави на демиург в чеченските планини преди двеста години, намерението му беше да материализира персонаж за поддържащата роля в спектакъла „Хайредин побеждава ламята и спечелва сърцето на Айша ибна Абу Насър Ал-муминин“. За драматичен ефект му трябваше някое свръхестествено същество като Пегас или Еднорог. Накрая реши да използва за прототип Белия кон от Уфингтън, на който, дето се казва, познаваше и зъбките, защото навремето редовно го почистваше от обраслата го трева по нареждане на Алфред Велики.

В това време баща му се беше набъркал, неканен, в процеса, като си е мислил, че синът му се е захванал да пресъздава неговия любим Вълкодав от Уфингтън. Защото старият Хогбен добре е знаел какво изобразява геоглифът от праисторическите времена. Нищо чудно първообразът му да е бил някой негов личен звяр. Затова старият Хогбен тутакси бе пожелал да превърне копието на любимия си зъл вълкодав в модерна скрита камера с вграден микрофон.

Работата обаче се беше объркала съвсем, когато се бе намесил и духът на местния шаман от чеченските планини. Той явно беше възприел намеренията на фамилията Хогбен — баща и син — като оскърбителни своеволия на британски нашественици и гавра с местните традиции. Шаманът на своя глава беше решил, че на неговата територия в местните чукари може да се пръкне само триглав дракон от кавказки произход и нищо друго.

Противоречивите магии, страсти и заклинания очевидно бяха объркали напълно нанотехнологията. Затова никой не можа да предвиди крайния резултат от генезиса. И на бял свят най-неочаквано се появи капризен, любознателен, тщеславен, добродушен и вечно гладен, двуглав холографен дракон — неволен и доста своенравен шпионин на стария Хогбен.

— Бързо се върна, Хък! — посрещна го шумно грейналият от радост дракон, щом го съгледа да слиза по пътеката в Плодовитата пустота. — Как мина разходката?

— Много приятно беше. И най-вече дойдох малко на себе си! — усмихна се Хък, когато почувства отново втораченият поглед на баща му да полазва по гърба му.

Май не си внушаваше? Сигурно отдавна беше свикнал с отровата и затова досега не я забелязваше. Така правеха едно време римските императори. Те редовно приемаха отрова в малки дози, за да свиква организмът им с нея, та да не станат жертва на заговора, когато им я поднесат с усмивка в обичайното количество.

— Размислих, Трифоне — добави Хък. — Баща ми е прав. Още много трябва да се учим. Иди се сбогувай с Церберина. Тръгваме за Константинопол. Ще следваме в Магнаурската школа.