Милан Асадуров
Който следва пътя (6)

5. Тереса Людовика

Другата причина се казваше Тереса Людовика. Тя беше последната (пета и незаконна) дъщеря на един от най-забележителните монарси на Жечпосполита Ян III Собиески, който щеше да умре след няколко месеца. Навремето баща й я беше омъжил за дребен полски шляхтич и я беше скрил на брега на Висла в подножието на замъка Вавел, само на няколко крачки от университета. Прекрасната Тереса Людовика беше хазайка на младия студент от френската провинция.

По него време Хък беше влюбен в една състудентка, която вместо очи имаше двата прекрасни сини режещи диаманта, от които му се подкосяваха краката. Тя обаче се държеше надменно и не му даде възможност дори да я доближи. Всеки път, когато се разминаваха по коридорите, режещите диаманти просто го пронизваха. Ала Хък имаше чувството, че очите й проникват в душата му, а огненият й поглед изгаря тялото му. И той тутакси пожелаваше да й бъде роб до сетния си дъх. Дълго време обаче не му позволяваха дори да бъде роб. Накрая той не издържа и смени робовладелеца. Хък уж на шега започна да утешава наранената си душа с прекрасната хазайка и се влюби.

Уютната къща на речния бряг предразполагаше към духовна близост. Любовта им пламна някак неусетно и за двамата, докато наемателят усъвършенстваше френския език на хазайката, за да понамали малко наема. Макар Тереса Людовика да бе двайсетина години по-възрастна (по това време Хък се правеше на 25-годишен), се оказа, че двамата харесват едни и същи поеми за смели и галантни рицари, обичат една и съща барокова музика, пият вино от едни и същи изби и дори любимите им ястия от френската кухня съвпадат. И, най-важното, беше им приятно да са заедно — толкова приятно, че двамата направо грейваха, когато се видят, та чак прислужниците взеха да ги говорят. Така Хък напълно забрави за своята състудентка. Нещата не се промениха дори когато тя показа, че вече е благосклонна да му обърне внимание. Много по-зрялата хазайката беше станала пълен господар на чувствата му.

Скоро Хък установи, че Тереса Людовика е по-възрастният и малко по-уравновесен негов женски духовен близнак. Близо една до друга, душите им звънтяха като родопски чанове, запокитени в безмълвните поли на Пиренеите. Когато разговаряше с нея, Хък все едно говореше със себе си. Той можеше с часове да я гледа как се храни, как свири на клавесин, как се разхожда край Висла. А зелените й очите и красивата й усмивка направо го подлудяваха. Ненапразно, когато след няколко века проглуши ушите на Джеръм Селинджър с описанията на Тереса Людовика, големият майстор не издържа и написа „Идеален ден за лов на рибка-бананка“, „По-горе билото, майстори!“ и останалите страхотни разкази в сборника „Устата ми хубава, очите ми зелени“.

От унеса му го извади Ана-Мария.

— Много си се размечтал, съпруже мой! — скара му се лъвицата уж на шега, но в гласа й се долавяше някакво напрежение. — Почивате ли си, скъпи мои? Сигурно моят свекър ви е разтърсил душите до краен предел. Борбата с него наистина беше епична, докато го обуздая. Той много държеше бързо да ви доведе тук. Надявам се, че сега ще разберем защо беше толкова настоятелен.

Думите й прозвучаха като любезна покана за чай към стария Хогбен, защото той най-сетне благоволи лично да се появи в двора на Ягелонския университет. Беше си придал вид на достолепен източен владетел. Само студените му безизразни очи разваляха сполучливата дегизировка. Последва кратък екзерсис, на който Хък и дракона станаха неми свидетели. Внезапно лъвицата прие котешкия си облик от Алдебаран. Двамата противници вихрено се завъртяха в кръг. Лъвицата очевидно беше по-пъргава. Тя успя първа да заеме бойна стойка, хвърли се с лъвски скок върху плячката си, премина през стария сатир, тупна на земята и отново прие женския си облик.

Пат. Схватка не можеше да има. Противниците бяха в паралелни пространства. Сили щяха да премерят само умовете и магиите им.

— Много бих желал да покажа на моята прелестна снаха една малко известна страна от живота на любимия ми син през XVII век — мазно рече старият Хогбен. — Ще позволите ли, прелъстителна госпожо?

И без да дочака отговора на риторичния си въпрос, баща му започна представлението.

Хък и Тереса Людовика вечеряха в нейния дом в двата края на дълга маса. Те естествено разговаряха на френски и леко преиграваха във флирта, както беше обичаят на повечето европейски аристократи през тази епоха.

— Боже, колко сте хубава днес! Променили сте прическата си? Дори светлината я харесва. Как си играят бликовете с косите ви! Не мога да откъсна очи от вас! Защо сте се родили толкова рано, приятелко? Защо не ме почакахте?

— Не аз съм се родила рано, приятелю мой — съвсем леко поруменяха бузите на Тереса Людовика от комплимента, — а вие се появихте в Краков твърде късно… Твърде, твърде късно…

— Никога не е късно…

— Късно е, приятелю. Много е късно — поклати глава Тереса Людовика и горчиво се усмихна. — Аз съм омъжена и по Божия закон принадлежа на друг.

— Само по закон. Но аз знам, че ме обичате.

Сцената изчезна, сякаш токът спря и 3D-прожекцията на филма в стила cinéma vérité прекъсна.

— Да продължавам ли, мила снахо? Или сценката беше достатъчно красноречива да разкрие моралния облик на изпечения любовчия, за когото си се омъжила?

— Скъпи ми съпруже, защо никога не си споменавал за тази жена? — не обърна внимание на стария Хогбен лъвицата. — Ти си ми разказвал на дълго и на широко за двеста и четири свои любовници, но никога не си отронвал и дума за нея!

— Защото никога не съм я докосвал. Тя никога не ми е била любовница. Само веднъж несръчно я погалих по косите и… веднъж ръцете ни случайно се срещнаха, докато и подавах чаша вино, но от този досег сякаш ток премина през мен. Едва не припаднах. От тогава започнах да се влача по корем подир нея като отритнато пале и да скимтя за ласка, но тя така и не ме дари с нея.

— Как се казва тази жена, която никога не си докосвал, но споменът за нея предизвиква късо съединение в душата ти, съпруже мой? — изкриви се от мъка лицето на зеленооката лъвица.

— Тереса Людовика.

Режисьорът не издържа и докато драконът още пресмяташе на колко години от живота на неговия създател се пада по една любовница, Старият Хогбен отново пусна филма.

— Изпитвам неистово желание да ви докосна, приятелко! — очите на Хък излъчваха пареща болка.

— Надявах се никога да не го кажете — трепна Тереса Людовика и лицето й се сгърчи от налегналата я тъга. — Не ме гледайте така! Не мога да го понеса.

— Защо никога не я целунах даже?! — помисли си Хък.

— Защото много си я обичал… — прочете мислите му лъвицата, която отдавна се беше настанила в главата на объркания си съпруг.

— Толкова ли е греховно да изпитвам потребност от чисто човешка близост, приятелко? Нима любовта може да бъде грях! Та нали Бог ни е създал да даряваме с любов света около нас?

— Да, но в този живот аз принадлежа на друг. И съм се зарекла никога да не му изневеря! — появи се влага в очите на Тереса Людовика. — В следващия живот бъдете така добър да се появите навреме, приятелю! Аз ще ви чакам. Обещавам.

— Къде ще ме чакате, приятелко? Светът е голям, но обещавам да го пребродя…

И кой знае докъде щеше да стигне този път интригата на стария Хогбен, ако холографното чудовище не беше прекъснало откровенията на героите тъкмо преди публиката да се разплаче. То беше издебнало врага в гръб и скочи върху него. Разбира се, и този път от нападението нищо не излезе. Драконът премина през стария Хогбен и се просна по корем на плочките в двора на Ягелонския университет. Чудовището тутакси пъргаво скочи, ала по лицата му беше изписано изумление и то не беше от лошото падане.

— Хък, какво стана с Тереса Людовика след това? — едната глава на дракона внимателно следеше Хък, а другата бе вперила безумен поглед в Ана-Мария.

— Скоро след този разговор баща й почина и в суматохата около погребението на полския крал внезапно тя изчезна. Сякаш се изпари. Цяла година я търсих. Къде ли не. Обиколих всички манастири, посетих и най-далечните й роднини. Но от нея нямаше и помен — в гласа на Хък имаше много мъка. — След години, когато синът й порасна, отново тръгнахме да я дирим, но така и не попаднахме дори на най-малката следа.

— Никакъв шанс не сте имали да я намерите. Баща ти я запокитил вдън земя или по-точно вдън небе! — възкликна драконът, потресен от драмата на създателя си.

Настана мъртва тишина. Толкова мъртва, че можеше да се реже с нож и пак нищо нямаше да я накърни. Най-сетне Хък събра кураж и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… искам да кажа — драматично позабави отговора чудовището, в търсене на по-голям ефект, — че докато преминавах през него…, не знам как стана, ама прочетох мислите на многоуважаемия ти баща. И според тези злобни мисли на гадния перверзник — взе да се извисява гласът на възмутеното чудовище, което бе толкова потресено от наглостта на стария Хогбен, че изведнъж демонстрира небивала храброст — навремето той запокитил прекрасната Тереса Людовика в безкрайната рижокафеникава полупустиня на една равна като тепсия планета от системата на Алдебаран, където — гласът на дракона се извиси до фалцет — в най-лошия случай щяла да се прероди в ужасно страхлив и лъжлив хуманоид, който по цял ден играе на карти, а при повечко късмет след време можела да се превърне в патологично честна и смела зеленоока лъвица — професионален ловец на лъжци — добави от себе си драконът.

— Ти знаеше ли? — рязко извърна глава Хък към Ана-Мария и тутакси си спомни как навремето зеленооката, рижа, изящна, гъвкава, 120-килограмова лъвица внезапно се материализира върху предната броня на танка му в Нагорни Карабах, готова в първия миг да му прегризе гърлото за стар, забравен дълг, а в следващия миг му предложи да се оженят.

— Не. Но винаги съм подозирала, че любовта ми към теб има много по-дълбоки корени — благо рече Ана-Мария. — Благодаря ти, момчето ми! — обърна се тя към холографното чудовище, прикани го с пръст да се наведе и ритуално разцелува една след друга и двете му глави.

В това време драматургът побърза да изчезне, възмутен от пълния провал на грижливо подготвеното представление още на премиерата.