Милан Асадуров
Който следва пътя (5)

4. Съновиденията на поета и хана

— Хък, не намираш ли, че баща ти не проявява голямо въображение в аудио-визуалните ефекти?

— Млъкни, Трифоне! Остави ме да разбера къде сме и по кое време!

— Ако съдим по гадната миризма и тъпите надписи по стените, май този път са ни запокитили в Парижките катакомби — дълбокомислено рече драконът. — А ако вярвам на сърцето си (а аз нямам никакво основание да не му вярвам!), годината трябва да е 1836-а, защото вече трийсет години като някой граф Монте Кристо съм затворник в една пещера вдън горите тилилейски, пардон чеченски, изоставен от недобросъвестния си родител и захвърлен на произвола на съдбата…

— Ще престанеш ли най-сетне! — изрева Хък. — Писна ми от теб! Децата ми са отвлечени от откачения им дядо! Жена ми усеща смъртта да се отърква в нея! А ти ми се правиш на изоставено дете! Да, оставих те за малко сам, защото трябваше да ходя да воювам за свободата на Полша! — почти проплака Хък. — Но преди това изключих захранването ти и ако ти не се беше изхитрил по някакъв начин сам да го включиш, изобщо нямаше да усетиш кога са минали стотина години.

— Сто и деветдесет! — строго рече драконът. — Добре, засега ти прощавам. Но да знаеш, че внимателно следя поведението ти.

— Престани!

— Добре де… А какво ще правим тук, в тия скапани катакомби?

— Ще преведем и ще отпечатаме „Кратко изложение на Истории“ от Рашидеддин.

— Тоя пък кой е?! — възнегодува драконът. — Да не е оня Рашид, дето ми открадна шишчетата, които бях задигнал от пазара в Грозни през 1996 година?!

— Трифоне! Забрави ли коя година сме?! Млъкни и ме остави малко да помисля!

— Ще те оставя, ако преди това намериш нещо за ядене! — нацупи се вечно гладното холографно чудовище.

Хък невинно му подаде един умрял плъх, който преди малко беше настъпил.

— Пфу! — изпъшка едната глава на дракона, а другата, отвратена, се изплю и Трифон повече не обели дума за храна, но побърза да се заяде за друго: — А има ли „Обширно изложение на Истории“ от Рашидеддин?

— Не съм чувал…

— И какво толкова пише в това „Кратко изложение на Истории“?

— На изток от Чжунду Кублай хан издигнал дворец по план, който видял насън и съхранил в паметта си.

— И какво от това? Някакъв загубен хан построил на някакво още по-загубено място, дето ако го назовеш, ще ти се изкълчи езикът, някакъв загубен дворец, който му се присънил. С две думи — загубена работа!

— Боже, та ти си превъплътената мечта на баща ми! — наистина се ядоса Хък. — Ето в това той жадува да превърне всички хора! Във вечно гладни тъпанари, които мечтаят да се наплюскат, да се оригнат, да се чифтосат и да заспят.

Драконът го гледаше със зяпнали уста:

— Аз само се пошегувах, бе, Хък! — изхлипа той.

Сбръчкал вежди, неговият създател го изгледа укоризнено. После му дожаля за дракона и горчиво се усмихна:

— Това наше приключение взе да ме изнервя — призна си той.

— И изобщо не съм гладен, Хък! — трогна се от безмерната му милост чудовището. — Та ние само преди два часа закусвахме! Я кажи защо е толкова важно, че онзи хан е сънувал двореца преди да го построи?

— Защото след повече от петстотин години, в една прекрасна лятна нощ на английския поет Самюъл Тейлър Колридж му се присънила поема за същия мистериозен дворец на изток от Чжунду, който Кублай хан първо видял в съня си. А Колридж изобщо нямал представа, че това творение е вдъхновено от съновидение!

— Искаш да кажеш, че единият сънувал сън за съня на другия, ама двамата изобщо не се познавали! Така ли? — искрено се удиви чудовището.

— Този път улучи в десетката!

— Я повтори пак къде бил дворецът, та да го запомня!

— На изток от Чжунду. И други като тебе си изкълчват езика на персийското Чжунду, затова на Запад Чжунду е по-известен като Ксанаду.

— Така кажи, бе, човек! Ксанаду е много по-лесно за произнасяне. А хубава ли е поемата за двореца на изток от Ксанаду, Хък? — полюбопитства драконът.

— Не само моят велик приятел Борхес, но и мнозина мастити критици и до ден-днешен смятат съхранените стихове от съня на Колридж за най-съвършения образец на музиката на английския език.

— Не е ли малко странно да си говорите за поезия в тази клоака, момчета? — сепна ги ироничният глас на лъвицата и двамата подскочиха от изненада. — Само проверявам дали мога да се появявам, когато поискам, на сцената и кога уважаемият ми свекър ще ме усети. Засега моите магии изглежда работят по-добре от неговите.

Хък и драконът я гледаха като влюбени ученици. В потискащо гадния и мръсен тунел под Париж прекрасната зеленоока лъвица изглеждаше свежа, уверена и силна жена, готова на всичко да защити трите си деца и съпруга си.

— Какво сте ме зяпнали така? Скъпи, защо не споделиш с обичния ни син каква е причината Колридж да публикува само фрагменти от поемата? — саркастично попита може би най-страстната почитателка на поезията на Земята. — Синът ни вече е голямо момче и му е време да гледа филми за възрастни.

Хък се усмихна и, без да сваля очи от своята лъвица, взе да обяснява:

— Колридж всъщност публикува петдесет и няколко неравносрични стиха с изящна мелодичност за двореца на внука на Чингис хан. Но ми разказа, че в съня му стиховете били над триста! На сутринта той понечил да седне да ги запише, но не бил сам в леглото. А прелъстителната дама се събудила и докато я любел пет шести от стиховете изфирясали от главата му. Така е, когато човек си има работа с прелъстителни дами!

Хък поривисто грабна лъвицата и я целуна страстно в устата.

— Хей, по-полека! Чак плъховете ще се пукнат от смях, като ви гледат какви ги вършите! — завистливо ревна холографното чудовище.

— Добре, момчета! Сега ви оставям! — енергично рече лъвицата, когато Хък събра сили да се откъсне от нея. — Не трябва да прекалявам с магиите, че любимият ми свекър може да заподозре нещо. До скоро.

В мига, в който лъвицата изчезна, изчезнаха и катакомбите, но не и клоаките. В следващите няколко часа старият Хогбен ги наказа за нездравия им интерес към изящната словесност. Те газиха из калта в Европа с войниците на Наполеон, биха се с руснаците, освобождаваха Варшавското херцогство, после пак го загубиха. Но всичко, както му е редът, когато старият Хогбен командва парада, се случваше в обратен ред и следствието предхождаше причината на забързан каданс. Починаха си малко на кораба на Крузенщерн. Тежката морска служба все пак беше по-лека от войната. Там, на кораба „Надежда“, лъвицата ги намери отново.

— Стана по-трудно, скъпи. Баща ти ме усети и се опитва да ми попречи да ви придружавам и да се грижа за вас. Няколко пъти успя да ме върне от средата на пътя, но съумях да вникна в магиите му. Трябва да призная, че е сръчен. Наложи се да се потрудя. Все пак не мога да си позволя да те оставя без надзор на Нуку Хива! — закани му се тя с пръст. — Че току-виж си се хвърлил в обятията на Нуикаумеаматератавахине! Ако не ме лъже паметта, така се казваше омайната полинезийка от арабски произход, дето навремето ти бе взела ума?

— Хък, нима сега ще срещнем прекрасната Айша и ще гледаме най-великото шоу на всички времена „Хайредин побеждава ламята и спечелва сърцето на Айша ибна Абу Насър Ал-муминин“? — блеснаха очите на дракона.

Лъвицата помръкна. Споменът за Хубавата Елена, заради която навремето едва не избухна война на остров Нуку Хива, още беше жив:

— Не съм очаквала тъкмо ти да ми забиеш нож в гърба, синко!

— Ама аз не исках да кажа това! — завайка се холографното чудовище.

— Ясно! Работата се оказа по-сериозна, отколкото си мислех. Очевидно и някои други се нуждаят от надзор на Нуку Хива! — Сарказмът на лъвицата направо заискри и тя решително се изправи. — Наистина ще трябва да взема нещата в свои ръце!

Последва най-ужасният половин час в живота на Хък и дракона. Катафалката на времето полетя като бясна, теглена в различни посоки от два пощурели коня, които отгоре на всичко се блъскаха и се ритаха по кокалчетата. Те преминаха като фурии през Нуку Хива, препиха с кава, преядоха с пои-пои, зяпаха как туземците се любят и се млатят с кокосови орехи. И те ядоха много бой. После вихрено прекосиха чеченските чукари, където едва успяха да прочетат съобщението, че спектакълът_„Хайредин побеждава ламята и спечелва сърцето на Айша ибна Абу Насър Ал-муминин“_ се отлага поради заболяване на актрисата. Даваха „кучешката“ вахта на кораба на капитан Кук. Помагаха на туземците на някакъв остров да сготвят обяда си в един голям казан. Оказа се, че специалитетът на деня е самият капитан Кук. Пак ядоха бой, защото отказаха да ядат човешко месо. Взеха три копейки на заем от Мендел Цукерман и после цял живот му ги връщаха, но така и не можаха да си изплатят заема. Сетне Хък първо възкръсна, а после умря за трети път, защото времето течеше обратно. Този път смъртта му беше нелепа. Хък се натресе на едно огледало в балната зала на дома Карлайл, докато свиреше на цигулка, възкачен върху току-що изобретените от него ролкови кънки. Най-накрая изглежда лъвицата успя да надделее над стария Хогбен, защото лудият обратен ход на времето се забави и се озоваха в двора на Collegium maius — най-старата сграда на Ягелонския университет в Краков. Годината трябва да беше 1696-а, защото по това време Хък учеше там, така че обстановката му беше позната и много скъпа, но по друга причина.