Милан Асадуров
Който следва пътя (13)

12. Цветя с бодли

На пода в килията, направо върху сламата, сгърчен, лежеше слаб, изпит, дрипав, полугол мъж с огромни изгарящи очи. Клетникът си говореше сам:

Че грешник съм, съвсем не крия;

но Бог не иска да умра,

а пример взел от по-добрия,

поуката да разбера:

не е смъртта ни цел добра,

живот е Бог и иска само

да води съвестта-зора

към разкаяние голямо.

Драконът потрепери от страх и плахо попита:

— Хък, къде сме?

— В Бастилията.

— А този нещастник кой е?

— Първият велик поет на Франция. — Хък се поклони на затворника. — Франсоа Вийон.

— Приятел ли ти е? — попита драконът и почувства неустоима нужда и той да се поклони.

— Три години учихме заедно в Парижкия университет. Той стана магистър по литература преди мен. Магистратурата му даваше право да се глави за писар, но…

— Този клетник е магистър по литература? — искрено се учуди и още повече се натъжи драконът. — А какво прави в затвора?

Поетът-магистър изобщо не им обръщаше внимание. Както се полага на всички велики поети, той живееше в свой свят:

Край извора от жажда ще загина;

до огъня треперя вкочанен;

в родината си сякаш съм в чужбина;

като във пещ пламтя и съм студен;

съвсем съм гол и царски пременен;

усмихнат плача, чакам без отрада;

посрещам мъката като награда;

могъщ и слаб в един и същи час,

от радостта не чувствувам наслада,

добре приет и нежелан съм аз.

— Май за пети път попада в затвора, ама този път яко е загазил. Канят се да го бесят.

— Че защо ще бесят такъв добър човек?! — възнегодува драконът.

— Гледал как искат да убият на улицата папския нотариус.

— Боже, в какво време живеем! — завайка се холографното чудовище.

— Ние не живеем в неговото време, Трифоне. Само минаваме оттук.

В този миг стана малко чудо. Чувствителната душа на поета ги усети, с лекота преодоля всички закони на физиката, намери пътя към тяхното пространство и се промуши в него. Хък я посрещна с радост:

— Какви амбиции у тебе има? Ти тридесет години си живял…

— Така е то: след есен идва зима.

— Очаквах да те видя поумнял, а в безразсъдство си затънал цял.

— Немирникът немирен си остава.

— Учи.

— Това не ме задоволява. Изучих всичко — нищо пак не знам!

— Пропадаш ти!

— Борбата не престава!

— Ще млъкна.

— Аз пък ще се справя сам.

— Оплаквам твойта скръб непрежалима; беднякът, като теб затънал в кал, надежда и кураж отгде ще взима? Затуй светът душата е създал. Но ти си твърдоглав, не си успял да вникнеш в туй, което тя ти дава, повярвай ми!

— Като умра, тогава!

— Не искаш ли утеха да ти дам?

— Речта ти никого не убеждава!

— Ще млъкна.

— Аз пък ще се справя сам.

— Отде е злото ти?

— Под власт незрима планети ме държат. Сатурн е сбрал беди за мен.

— Познавам двама-трима такива хора — ти си полудял! Спомни си — Соломон, премъдър крал, твърди:

„Мъдрецът, който търси слава, пред астрологията устоява.“

— Не съм съгласен с този крал голям, властта на звездния покров е здрава.

— Ще млъкна.

— Аз пък ще се справя сам.

— В живота влюбен ли си?

— До забрава.

— И все пак…

— Е?

— Покай се!

— Късно става.

— Избягвай тази паплач празноглава. Отдай се на наука — тя е храм…

— Нима?

— О, тя помага, утешава…

— Друг път.

— Не трябва да се закъснява! Ще млъкна.

— Аз пък ще се справя сам.

И душата си тръгна, а пролуката между пространствата се затвори.

— Хък какво беше това? — объркан, попита драконът.

— Спор между душата и тялото на Вийон.

— Нямаш ли връзки в кралския двор? Хайде да вървим да спасяваме този свят човек! — взе да ръчка Хък в ребрата драконът. — Ана-Мария никога няма да ни прости, ако позволим да обесят първия велик поет на Франция!

— Няма страшно, момчето ми. Аз навремето го спасих и сега пак ще го направя, ако се наложи. Защо мислиш, че лъвицата ме обича толкова! — засмя се Хък.

И, докато говореха за нея, Ана-Мария се появи като по поръчка, ала този път не им обърна никакво внимание. Хищникът от системата на Алдебаран се беше превърнал в домашна котка. Тя се втурна към сгърчения клетник на пода, седна до него, положи главата му с пламтящите очи в скута си и взе да го гали по сплетените на фъндъци коси. А той сякаш я усети и промълви:

О, хора, що след нас сте се родили,

не ни упреквайте със думи зли —

ако към нас добро сте проявили,

над вас самите Бог ще се смили.

Студената английска изрядност и с години култивираната сдържаност, придобити от общуването с изящната словесност, изведнъж се сринаха и Ана-Мария се разрева. А поетът сякаш взе да я утешава от името на всички, поели по пътя на своята Голгота:

Говорим ви като на братя мили, не ни презирайте,

че сме били осъдени. Души с

различни сили се раждат. Има и

цветя с бодли. Простете ни,

дано ни съжали Марииният син;

да не избяга благословията му и

пред прага на ада нека тя ни утеши.

Не е виновен мъртвият бродяга,

молете се за нашите души!

Ана-Мария се разрида неудържимо, магията, която я защитаваше, се разпадна, чу се лек пукот, появи се кълбо дим и лъвицата изчезна. Старият Хогбен я завлече някъде.