Милан Асадуров
Който следва пътя (24)

23. Маймунарникът на Хогбен

Вървяха вече цял час, когато дъбравата рязко свърши в подножието на величествена канара, която се стори позната на Хък и някак декоративна. Щом я наближиха, той я позна. Баща му пак му се подиграваше. Тя беше точно копие на пещерата на Али Баба и четирийсетте разбойници, която Хък построи през 1943 г. в студиото на Universal заедно с Ръсел Госман и Айра Уеб за филма на Артър Лубин. Той се усмихна горчиво. Е, все пак имаше малка разлика. Някъде под носовете на дракона, така че щом се измъкнеха от дъбравата веднага да се навре в очите му, на мръсносивата скала се мъдреше графит на едър, яркочервен кукиш. Баща му явно им беше приготвил тържествено посрещане, но каруцарското му чувство за хумор отново му беше изневерило.

— Ха! Я гледай, Хък! Какъв кукиш е цъфнал тука! — смая се холографният дракон, вземайки злощастния опит на стария Хогбен да се пошегува за природно творение.

Докато Хък му направи знак да млъкне, гласът на дракона очевидно задейства някаква магия, защото в горската дъбрава лумна аудио-визуален спектакъл. Под гръмките божествени звуци на „Танц със саби“ на Арам Хачатурян стърчащият среден пръст на стария Хогбен се отдели от скалата и след кратки колебания се превърна в сочен виенски кренвирш. И четирите очи на вечно гладния Трифончо светнаха и заблещукаха като звездички на коледна елха. Накрая за ужас на дракона кукишът-кренвирш се преобрази в цифрата „1“ от шрифта Futura Black. Сетне някъде от небитието зад скалата изплуваха две светещи нули — по форма досущ като ония пластмасовите, които по времето на социализма висяха по вратите на служебните тоалетни в административните сгради из целия соцлагер. След няколко пируета пред очите на слисания дракон, който още се чудеше къде изчезна кренвиршът, нулите от тоалетните залепнаха за единицата и той възкликна:

— Сто! Сто какво, бе?… Сто кренвирша?!

— Млъкни, холографно изчадие! — сряза го Хък.

И имаше право, защото спектакълът изобщо нямаше намерение да свършва. Последната нула съвсем не по Кафка, а по перверзния вкус на баща му, претърпя доста гнусна половинминутна метаморфоза, докато накрая се превъплъти в гадната премляскваща уста на Джокера от „Батман“. Само дето устните и езикът не бяха на Джак Никълсън, а на стария Хогбен. Сетне, когато след адажиото тромпетите и тимпанът отново мощно се включиха в „Танц със саби“ и накараха листата на дърветата да треперят като сластни богомолки, завладени от всепоглъщаща любовна страст, от скалата изскочиха два нови, ярки неонови надписа. Червеният гласеше „Downing Street“, а синият електрик — „Password“. Първият някак естествено, с английска изисканост се залепи зад десетката, а вторият застана под него и взе да премигва в синхрон с облещените зъркели на дракона.

След няколко секунди двуглавото чудовище се окопити и като пренебрегна надменно адреса на резиденцията на английския министър-председател, риторично попита:

— Хък, тази парола за входа на пещерата ли е?

И, докато замисленият Хък се усети, Тифон Великолепни изрева:

— Сезам, отвори се!

— Грешка! — мълниеносно изстреля отговора старият Хогбен с приповдигнатия глас на служителка от информационния отдел на някое летище или жп гара. — Имате право на още два опита!

Хък замахна гневно с ръка и безмълвно, но нагледно показа на дракона как ще му отреже и двете глави. После с нервни жестове изигра пантомимата „Млъкни, защото лошо ти се пише!“ В това време неоновите надписи на скалата за пореден път се преобразиха. Първо, „Downing Street“ стана „Baker Street“, а сетне невидима ръка властно зачеркна нулата и над нея запулсира седмица.

Хък размърда паметта си. На „Baker Street“ в Лондон вече нямаше № 17? Този номер отдавна се бе слял с няколко съседни в нов, по-голям парцел. Там сега се издигаше лъскава, бяла, седеметажна сграда от бетон и стъкло, в която даваха апартаменти под наем. По едно време и Хък държеше един от тях, а когато се появеше в него, баща му нагло и настойчиво ухажваше Ана-Мария. Тук имаше нещо гнило. Старият Хогбен май доста нескопосно се опитваше да го подхлъзне.

Докато Хък разнищваше съшитата с бели конци енигма на баща си, нещастният дракон се пулеше, нервно ръкомахаше и така се надуваше, че всеки момент щеше да се пръсне от яд, дето не му разрешаваха да възвести очевидния (според него) отговор.

— Не, полуначетено холографно невежество, твърде преждевременно напуснало Магнаурската школа! Моят приятел Шерлок Холмс живееше поне двайсет пресечки по-нататък на „Baker Street“ 221B. Не смей да гъкнеш даже! — просъска Хък в ухото на онази клета холографна глава, която за лош късмет се беше оказала по-близо до него.

Драконът се сви като детска играчка, на която са изпуснали въздуха. Хък напрегна волята си, надникна в мръсното подсъзнание на баща си и тутакси мярна сянката на щандартенфюрера от SS Макс фон Щирлиц. Яснооо…

— Седемнайсет мига от пролетта! — прозвуча уверено гласът му.

Надигна се тътен. Скалата се разклати и взе яростно да вибрира сякаш самата Годзила се опитваше да избие отвътре портата към леговището на стария Хогбен. Земята се разтресе. Чак дърветата се поотдръпнаха уплашени. Но проклетата врата не се отваряше. Ама и съобщение за грешка нямаше. Всички очи на дракона бяха вперени гузно в своя създател в очакване да стане чудо.

Помощта дойде от координационния център. ВИП се мярна за миг в съзнанието на Хък и му обърна внимание, че просто се е изгубил в превода. Тогава Хък Хогбен рече официално, но прочувствено, с дълбокия тембър на Юрий Борисович Левитан, с който дикторът навремето съобщи по радиото на съветския народ, че Хитлер вероломно е нападнал тяхната родина:

— Семнадцать мгновений весны!

Тътенът секна. Величественият „Танц със саби“ рязко прекъсна. С проскърцване скалата плавно се разцепи. Бавно и величествено отворът се разшири. И Кърт Вонегът сякаш им намигна отнякъде, защото блесна светещ надпис „Добре дошли в Маймунарника“, тържествено зазвуча „Леката кавалерия“ на Супе, а отвътре любопитно нададоха глави Йоркширският полтъргайст и Снежният човек. Сетне зад тях със стегната походка изникна стройната фигура (от плът и кръв?) на щандартенфюрер Щирлиц в парадна униформа. Офицерът елегантно заобиколи надничащите стражи, кимна отмерено с глава към гостите, при което вратът му тихо изпука, и с премерен, почтителен жест ги покани да влязат в новата резиденция на стария Хогбен. От домакина нямаше и помен. Затова пък лудницата беше пълна. Първите няколко минути в Маймунарника холографният дракон не можеше да си поеме дъх:

— Ха, гледай ги само! Божичко! Леле-мале! Не може да бъде! Пфу! А стига, бе!!!

Всъщност леговището, в който бяха попаднали, по-скоро напомняше на гигантски аквариум. От двете страни алеята, по която пристъпиха под звуците на песента „Aquarius“ от филма „Коса“ на Милош Форман, следвани от Снежния човек, беше оградена с дебели стъклени стени. Зад тях сред гъста моравосиня бълбукаща течност множество пъстроцветни облачета като живи скрийнсейвъри игриво извайваха истински фигури от висшия пилотаж. Само от време на време сред облачетата бавно се провираше туловището на някое живо същество. Хък мярна белия кит Моби Дик, безименния му братовчед, дето навремето глътна пророка Йона, величествения Кракен и досадния Гигантски калмар, който толкова тормозеше капитан Немо. Следваха ги Неси, Огопого от езерото Оканаган, комшията му Манипого от Манитоба, Чамп и Беси от Южния залив, конгоанският бронтозавър Мокеле мбембе и японската Иси от езерото Икеда. Кавалкадата завършваха патагонското чудовище Науелито и Стуршоюет, който като шведски поданик гледаше надменно настрани, сякаш искаше да каже, че няма нищо общо с този плуващ зверилник. Но не най-шантавите водни твари на Земята бяха предизвикали удивлението на двуглавото чудовище. То май изобщо не ги забеляза. Втрещените му очи се блещеха вперени във върволицата от странни сухоземни създания, които се шляеха между стъклените стени като тийнейджъри по главната улица на провинциален град в тиха августовска привечер.

„Ха, гледай ги само!“ беше коментарът на двуглавия дракон за хипопотама Бегемот и най-вече за трите въоръжени до зъби, едрогърди валкирии в кожени бодита, които водеха на каишка досущ като хвърчило един Василиск. Трифон го зяпна в захлас, забравил за вкаменяващия му поглед. Летящият змей Василиск приличаше в телосложение досущ на дракона, само дето беше с една-единствена (ама горда!) петльова глава. Затова пък на челото му като природно клеймо се мъдреше корона, за която Тифон Великолепни тутакси му завидя.

Възклицанието „Божичко!“, придружено с шумно изпъшкване, се отнасяше за Голем. Изумените очи на дракона се впиха в глухия безформен изкуствен нещастник, всяка клетка, от чието тяло плачеше за рециклиране. Той така го порази с грозотата си, че взе да му изглежда красив. Така, загледан в Голем, драконът подмина с пренебрежение летящата конкуренция в лицето на Грифона, птицата Рух и птицата Феникс. Той обаче кимна с голямо уважение на Птицата, която предизвикваше дъжд, захласна се по разголените гърди на Симурга (все пак и тя беше безсмъртна като Хък), но надменно извърна глава при вида на харпията Елопа, като пътьом подметна, че въпросната добре позната особа била „долнопробна порнозвезда от обществото на летящите твари“.

В това време Хък внимателно се оглеждаше за опасност. ВИП и Фред Лю бяха успели да прихванат „къртичите“ способности на холографното чудовище и чрез него контролираха обстановката около тях. Според координациония център пряка опасност в момента нямаше. Просто парадът на въображаемите същества продължаваше.

Хък тайно се надяваше в навалицата да мерне някъде сянката на своя приятел Борхес, но в краката им се моташе само Снежният човек. Според ВИП това беше пресилено твърдение, защото той вървеше по петите им или да ги следи, или да ги пази. Други създания със съмнително поведение наоколо нямаше.

Докато Хък контактуваше с координационния център, драконът изтърси забележката за нравствеността на харпията и намекът го свари неподготвен. С малко закъснение го напуши смях. На устата му беше да попита приятеля си откъде знае такива пикантни подробности за Елопа, когато явно обсебеното от манията да критикува холографно чудовище обяви, че Еднорогът, Кентавърът, Минотавърът, сатирите, нимфите, феите, сирените, елфите, троловете и джиновете тук изглеждат направо скучни до мозъка на костите си на фона на Катоблепа от покрайнините на Етиопия, който все гледаше надолу, и изобщо не могат да се сравняват с Животното, което си представяше Кафка — онова с голямата опашка. Слава Богу, че в този миг се разминаха с Мандрагората, дето от кръста надолу беше жена, а от кръста нагоре — растение, та гледката разсея двуглавия дракон и той възкликна: „Леле мале!“

Ала въображаемите същества нямаха край. Главите на Трифон се разлюляха като черковни камбани, щом съзряха Слона, който предсказа раждането на Буда. Великанът ги впечатли, не защото беше чисто бял, а най-вече заради шестте бивни, които съответстваха на шестте измерения на Нищото. По-любопитната глава на дракона дискретно се наведе да провери дали няма някои по-специални излишества и между краката на слона, но бързо се отдръпна, пламнала от срам, без да сподели с другата какво е видяла, и близо половин минута цъка с език.

При вида на Трикракото магаре с шестте очи, деветте усти, двете уши и единия рог Трифон обаче не издържа и гръмко обяви: „Не може да бъде!“. Пред това наистина надарено животно най-обикновеният двуглав холографен дракон изглеждаше направо гол охлюв. На Уробора, дето приличаше на затворен кръг, обаче и двете глави на дракона тутакси единодушно вдигнаха негативна оценка. Едната го награди с „Пфу!“, а другата, отвратена, се изплю. Причината беше, че и Уроборът като Трифон имаше две глави. И едната си беше там, където трябва, ама другата се мъдреше на не много прилично място под опашката.

Отвращението на мъжкаря, който ненавижда силните жени, достигна апогея си, щом Трифон съгледа божествената Химера: „А стига, бе!!!“ Отпред тя беше лъв, по средата — коза, а отзад — змия или с други думи — съвършена еманация на властната, заядлива и лукава жена. И тогава най-сетне съдбата се смили над ошашавеното чудовище и внезапно го връхлетя прословутата любов от пръв поглед. Юоркий — прелестната полужена-полуптица — направо го остави без дъх и Трифон изпъшка.