Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (8)

8

Брук тъкмо бе приключила с преглеждането на последната сметка, която беше получила от „Грей & Далас“, правната кантора, която използваха за трудовите въпроси на компанията, когато секретарката й се обади по интеркома.

— Кийт е тук.

— Благодаря, Линдзи. Нека влезе.

Брук остави сметката на бюрото си, потръпвайки при мисълта за сумата. За съжаление, това беше необходим разход, тъй като в момента Правният отдел на компанията се състоеше от нея, един юридически сътрудник и нейната асистентка. Тъй като бяха затрупани с работа, Брук и Иън бяха решили, че повечето трудови въпроси ще бъдат прехвърляни на външна кантора.

Вратата се отвори и Кийт, вицепрезидентът по охраната, влезе в офиса й с папка в ръка. По-рано сутринта й се беше обадил за да й каже, че иска да обсъдят един поверителен въпрос. Което обикновено означаваше, че някой в един от ресторантите е забъркал каша.

Дано само отново не става дума за кражба на кредитни карти, помисли си Брук. Или пък някой предизвикващ главоболия проблем, като онзи път, когато мениджърът на един от ресторантите се бе обадил да я пита дали може да уволни помощник-готвача, защото научил, че мъжът бил съден за убийство.

— Леле. Как разбра? — попитала го бе Брук.

— Той се пошегува с един от сервитьорите как си бил развил готварските умения в затвора. Сервитьорът го попита за какво е лежал и той каза: „Убийство“.

— Обзалагам се, че това бързо-бързо е сложило край на разговора. И да, можеш да го уволниш — казала бе Брук. — Очевидно е излъгал в молбата си за кандидатстване за работа. — Всички служители на „Стърлинг“, независимо от позицията, бяха длъжни да отговорят на въпроса дали са били осъждани за престъпление, включващо „насилие, измама или кражба“. Убийството определено попадаше в тази категория.

Десет минути по-късно мениджърът й се беше обадил отново.

— Ъм… ами ако всъщност не е излъгал? Току-що проверих молбата му и се оказа, че е отговорил с „да“ на въпроса дали е бил осъждан.

Брук бе замълчала за миг.

— Какво е отговорил на следващия въпрос, където питаме за какво престъпление е бил осъден?

— Ъ… „непредумишлено убийство“.

— Разбирам. Знаеш ли, Кори, идеята може да ти се стори щура, но защо не започнеш да четеш молбите им мъничко по-внимателно, преди да решиш да наемеш някого?

— Моля те, не ме уволнявай.

Брук беше отпуснала глава на бюрото си в пристъп на безсилно отчаяние.

Беше се справила обаче, така както щеше да се справи и с проблема, който бе довел Кийт от охраната при нея.

— По телефона звучеше доста сериозно — отбеляза, докато той се настаняваше на един стол срещу бюрото й. — Трябва ли да се притеснявам?

— Не. Но имам чувството, че ще се ядосаш. Аз определено съм.

Това въведение изобщо не й хареса.

— Казвай.

Кийт кръстоса крака.

— Онзи ден получих обаждане от „Ситибанк“ за да ми съобщят, че е имало пробив в базата данни на служебните ни кредитни карти.

Определено започваше добре, ако целта беше да я ядоса. Всички корпоративни служители на „Стърлинг“, както и мениджърите, заместник-мениджърите, главните готвачи, помощник-готвачите и сомелиерите, работещи в ресторантите и спортните арени, обслужвани от компанията, получаваха кредитна карта от „Ситибанк“ за всякакви разходи, свързани с бизнеса.

— Някой е направил допълнителни разходи по картата?

Кийт поклати глава.

— Не става въпрос за кражба. Някой като че ли е вдигнал мерника на Иън. Влязъл е в сметката му и е променил описанията на всичките му разходи.

Брук наклони объркано глава.

— Само описанията? Защо му е на някой да го прави?

Кийт извади един лист от папката си и го плъзна по бюрото.

— Това може би ще ти отговори на въпроса.

Брук взе листа, върху който имаше таблица, която й беше позната. Винаги когато някой служител на „Стърлинг“ платеше нещо с картата си, трябваше да въведе кратко описание в базата данни на банката, като например „Вечеря с адвокатите на «Ел Ей Арена»“. Брук плъзна поглед по разходите на Иън за месец май, без да забележи нищо необичайно, докато не стигна до вписванията за командировката, която беше направил до Лос Анджелис за да потърси място за ресторанта, който обмисляха да открият там сега, когато компанията вече имаше присъствие в Лос Анджелис благодарение на Отдела за спорт и развлечения.

Нямаше как да пропусне направените поправки.

Вечеря в Лос Анджелис с някои от приятелите ми педали.

Забих един тип с впит панталон и го черпих питие, преди да го заведа в женчовския ми апартамент в хотела.

Такси до срещата на „Анонимни гълтачи на сперма“.

И така нататък.

Спокойно можеше да се каже, че Брук беше оставила „ядосана“ зад гърба си. „Ядосана“ бе, когато някой оставеше изпражненията на кучето си на тротоара пред блока й и тя стъпеше в тях с осемсантиметровите си токчета, докато се качваше в таксито. Ала да проникнеш в сметките на компанията и да вкараш хомофобски обиди по адрес на шефа й? Това беше в съвсем друга категория.

Тя отмести таблицата настрани.

— Знаем ли кой го е направил?

— Не, макар че поне знаем как го е направил — отвърна Кийт. — Веднага щом го видях, говорих с мениджърите за всички наскорошни уволнения, за всеки, негодувал против Иън или компанията изобщо. Никой от тях не се сети за нещо специално. После обаче ни хрумна, че единствено Иън и секретарката му би трябвало да имат достъп до файла с неговите разходи.

— Не мога да повярвам, че Лиз би направила нещо подобно — каза Брук. Асистентката на Иън работеше за него от години.

— Не и нарочно. Оказа се обаче, че така и не е сменила паролата от онази, която дадохме на всички служители, след като обновихме софтуера на всички компютри. През цялото това време е използвала „Стърлинг123“.

Брук въздъхна. И си отбеляза наум да изпрати мемо до всички служители с нареждане незабавно да си сменят паролите.

— В такъв случай би могъл да бъде всеки.

— В общи линии, да — съгласи се Кийт. — С колегите от „Ситибанк“ си сътрудничим и те ми дадоха списък с датите и часовете на промените, както и IP адреса на компютъра, от който са били направени. Успях да установя, че въпросният задник го е извършил от компютър в Чикаго.

— Това включва около осемдесет процента от всички настоящи и бивши служители на „Стърлинг“.

— За съжаление е така. И тъй като нашите възможности се простират дотук, се обърнах към ФБР. — Кийт направи физиономия. — Агентът, с когото разговарях, каза, че понеже не липсват средства и тъй като, строго погледнато, този тип не е проникнал незаконно в системата на банката (използвал е истинската парола и потребителско име на някой друг), случаят бил с „нисък приоритет“. Когато го притиснах да ми каже точно колко нисък, той ми отговори, че щял да се свърже с мен допълнително. Честно казано, ще се учудя, ако някога отново ми се обади.

В който случай задникът, направил това, щеше да се отърве безнаказано и да продължи да работи за компанията. За щастие, Брук познаваше човек, който притежаваше властта да не го допусне.

Човек, който по една случайност й дължеше услуга.

— Благодаря ти, Кийт — каза тя. — Аз ще се заема от тук нататък.

* * *

Няколко минути по-късно Брук почука на вратата на Иън.

— Имаш ли секунда? — попита, когато той вдигна поглед от бюрото си.

Иън й махна да влезе.

— Разбира се. Заповядай. По дяволите — каза при вида на сериозното й изражение, след като тя затвори вратата зад себе си. — Не ми казвай, че имаме още един убиец.

Брук се усмихна на шегата му. Поне сега можеха да се смеят за това. За разлика от тази нова ситуация. Тя се настани срещу него и му каза без заобикалки:

— Някой е проникнал в базата данни на „Ситибанк“ и е променил част от твоите разходи. По-точно — разходите от последното ти пътуване до Лос Анджелис.

Иън я погледна объркано.

— Описанията? Че защо му е да го прави?

— От злоба. Все още не знаем дали е настоящ, или бивш служител. За сметка на това установихме, че се е възползвал от факта, че Лиз не е сменила паролата си. — Тя сложи таблицата от Кийт на бюрото. — Мисля, че трябва да го видиш.

Иън взе листа, очевидно все така недоумяващ, и плъзна поглед по него. След миг стисна устни. Дочете до докрай и остави таблицата пред себе си.

— „Гълтач на сперма“. Не го бях чувал от гимназията насам.

— Имаме IP адреса на човека, който го е направил, но Кийт успял единствено да стесни кръга до рамките на Чикаго. От ФБР смятат, че е „случай с нисък приоритет“, но аз имам контакт, който може да ни помогне.

— Не за първи път чувам обиди по свой адрес, Брук. Направи каквото можеш, но не е нужно да го превръщаш във федерален случай. Да, да, нарочно го казах.

— Възможно е извършителят все още да работи при нас, Иън. Не ми харесва идеята да имаме служител, достатъчно злонамерен за да влезе в личната база данни на изпълнителния директор просто за да напише такова нещо. Независимо дали от ФБР ще го арестуват, или не, искам човекът, отговорен за това, да изхвърчи от компанията. — Брук замълча и следвайки неговия пример, добави с по-шеговит тон: — Пък и нали затова ми плащаш толкова пари, забрави ли?

Иън потърка челюстта си.

— Ако си спомням правилно, плащам ти толкова пари, защото последния път, когато дойде време да ти повиша заплатата, ти ми тръсна доклад, дълъг шестнайсет страници и пълен с таблици и диаграми със заплатите на всички съпоставими позиции на главен юрист.

Е, да. Макар че, в нейна защита, Иън беше настоял шеговито да му „докаже“ колко струва. Така че тя бе направила именно това… което включваше изготвянето на таблици и диаграми.

— Значи, си съгласен да действам?

— Имаш благословията ми да откриеш този задник и да се разправиш с него така, както само ти можеш.

След като разрешиха този въпрос, Брук стана и се отправи към вратата. Тъкмо излизаше от офиса, когато Иън добави:

— Само още нещо, Брук. — Той задържа погледа й и кимна с признателност. — Благодаря ти.