Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (13)

13

От очите на Форд течаха сълзи. Смееше се толкова бурно, че едва успяваше да говори.

— „Брук Паркър сподели линк. «Десет правила за неангажиращ секс» — каза той, повтаряйки съобщението, което беше видял във фейсбук предишната вечер, заедно с останалите й петстотин двайсет и осем «приятели»“.

— Да, да. Страаааашно смешно.

— Всъщност би трябвало да ти благодаря за съветите. Защото досега прекарвах само седемдесет процента от времето във връзките си гол. Изглежда, че ще трябва да започна да се разхождам повече по гол задник, когато съм с дамите си.

Брук размаха един пържен картоф.

— Просто за да знам, още колко дълго смяташ да продължаваш да се правиш на клоун?

Вече бяха преполовили обяда си, а нямаше никакви признаци, че той възнамерява да престане скоро.

— О, ще слушаш за това до дълбоки старини — увери я Форд и отново я започна: — Брук Паркър иска всички да знаят, че никога не бива да вземате вана с един мъж, освен ако не сте готова да вземете и фамилията му. Само душове, момичета!

— Страшно оригинално. Вземам вана, вземам името му. Харесва ми как го навърза. — Брук сложи още малко горчица върху сандвича си. — Нали ти е ясно, че не съм написала тъпите правила?

— Не, ти просто ги препоръча на цял свят.

Да, това й беше болезнено ясно.

— Вече ти казах, че натиснах „откажи“.

— Което означава, че си го качила на стената си, без да напишеш коментар — информира я той с огромно закъснение. — Трябвало е да отидеш на стената си и да го изхвърлиш.

— Благодаря ти, господин Техническа поддръжка. Вече го знам. — Снощи, веднага след като бе слязла от асансьора, тя бе изтрила статията. За съжаление, не беше достатъчно скоро и фейсбук профилът й кипеше от активност цяла нощ и цяла сутрин. — Даваш ли си сметка, че от снощи насам получих двеста трийсет и седем покани за приятелство? До една — от мъже. — Защото похотливите задници на нейната страница, естествено, бяха „харесали“ статуса й, което означаваше, че всички похотливи задници на техните страници можеха да видят оригиналния линк и искаха и те да се пробват. — През последните осемнайсет часа ме поканиха на повече срещи, отколкото през последните осемнайсет години.

— Не мога да си представя защо.

Форд отново се разсмя и тя го стрелна с поглед.

— Изобщо не е смешно.

— О, смешно е и още как. — Той се усмихна, виждайки яростния й поглед. — Ако отворя на телефона си няколко снимки на Раян Гослинг гол до кръста, ще се почувстваш ли по-добре?

Брук се замисли.

— Възможно е.

— Това трябваше да бъде сарказъм. — Форд взе чийзбургера си. — Защо всъщност си чела правила за неангажиращ секс?

— Исках да потърся съвет от теб, но ти не си вдигна телефона, така че реших да убия няколко минути в интернет преди един конферентен разговор.

— Съвет за какво? — Форд я изгледа хитро, събирайки две и две. — Я чакай малко… Брук Паркър, да не би да правиш секс с някого?

— Малко по-силно, Форд. Не съм сигурна, че хората в дъното на бара те чуха. — За щастие, мястото беше препълнено и шумно, а половината от посетителите вече бяха почерпени, още преди началото на големия мач. Брук понижи глас.

— И не, не правя секс с никого.

— А. Има обаче някой, с когото искаш да правиш секс.

— Да кажем, че обмислям възможността.

— Наистина ли? — Форд изглеждаше заинтригуван. — Разказвай. Кой е той?

— Някой, когото срещнах в работата — отвърна Брук. — Покани ме на вечеря днес. Не съм приела. Все още.

— Но ще го направиш?

Тя се усмихна престорено срамежливо.

— Може би. След като го накарам да почака още — погледна си часовника — два часа и шест минути.

Форд придоби озадачено изражение.

— Защо два часа и шест минути? Не разбирам.

— Извинявай. То е една шега между нас двамата.

Брук замълча, изненадана от собствените си думи, а веждите на Форд подскочиха. В продължение на двайсет години те бяха двамата, между които имаше шеги.

— Интересно.

— Не е нищо особено — побърза да каже Брук. — Просто вечеря.

— Ясно. — Форд отпи от диетичната си кола и я погледна многозначително.

— Наистина, Форд. Това е просто вечеря. — В отговор той просто кимна с все същото самодоволно изражение. — Понякога изобщо не те харесвам.

Той се засмя — слушаше го от години насам.

— И аз те обичам, Паркър.

* * *

— Бързаш ли за някъде?

Кейд погледна към Вон, който го беше хванал да си проверява часовника.

— Просто се чудя дали да си взема още една бира сега, или да изчакам до следващия ининг.

— Добро оправдание. Само дето, откакто дойдохме, за втори път си поглеждаш часовника.

— За трети — обади се Хъксли от мястото до Вон. — Погледна го и докато ти купуваше хотдог.

Кейд измърмори под носа си. Проклети агенти на ФБР — нищо не им убягва.

— Сигурно е адски уморително да притежавате подобна забележителна наблюдателност, която никога не можете да изключите.

Вон се ухили.

— Да. Но освен това тя ни прави невероятно готини.

— И на мен не ми пречи — съгласи се Хъксли.

Още мърморене под носа.

Е, да, Кейд беше малко раздразнителен. Оставаха само двайсет минути (не че ги броеше) до изтичането на предложението му за вечеря с Брук, а не беше чул нищичко от нея. Наистина ли не проявяваше интерес? Отказваше да го повярва. Въпреки всичките саркастични забележки, между тях имаше химия — той го усещаше, усещаше го и тя.

Времето много скоро щеше да покаже дали е прав за това.

Професионалните им отношения бяха приключили. Случаят със Сандерсън, хакерът в нейната компания — всичко това беше разрешено. Нямаха причина да се виждат отново, освен ако просто не го искаха. Той беше дал да се разбере, че проявява интерес, и сега тя беше на ход.

Кейд забеляза, че Хъксли и Вон го гледат очаквателно.

— Направих едно предложение, което скоро изтича. Просто чакам да чуя отговора на другата страна — обясни той.

Това като че ли задоволи Вон. Под всичките си шеги, той бе точно толкова отдаден на работата си, колкото и Кейд на своята.

— Предполагам, че няма кой знае какво да направиш, освен да се отпуснеш и да се наслаждаваш на мача.

Той махна към зеленото игрище, ширнало се пред тях и заобиколено от характерните, покрити с бръшлян стени на „Ригли Фийлд“. Двайсет и седем градуса и ясно небе — съвършен ден за бейзбол… Макар че днес, когато един срещу друг се изправяха два отбора от Чикаго, стадионът щеше да е пълен, независимо от времето.

Кейд бе успял да се сдобие с билети още преди месеци и Вон беше прав — най-добре бе да забрави за Брук и да се наслади на следобеда. Предстоеше им страхотно мъжко забавление: бейзбол в слънчев ден, студена бира и хотдози. С тази мисъл той повика продавача на бира и купи по още една и за тримата. Хъксли и Вон не бяха дежурни и не носеха оръжия (правилата на ФБР забраняваха на агентите да консумират алкохол, когато са въоръжени), което означаваше, че могат да се отпуснат и да се насладят на едно от любимите американски развлечения.

Инингът беше наистина вълнуващ — с един хит и двоен хоумрън, от които публиката направо полудя. Кейд беше на крака и викаше възторжено заедно с останалите, държейки бирата си с една ръка и пляскайки тържествуващо длани с Хъксли и Вон, и напълно непознатите хора от реда пред тях, когато телефонът му избръмча в предния джоб на спортните му бермуди.

Извади го и видя, че има ново съобщение от Брук Паркър. Една-едничка дума.

Да.

Погледна часа на изпращане и видя, че го беше пуснала точно минута преди предложението му за вечеря да изтече. Не беше сигурен дали от това му се прииска да се разсмее с глас, или да удуши телефона си… а може би и двете. Едно обаче знаеше.

Тази жена го подлудяваше.

Застанал до него, Вон го потупа по рамото.

— Е? — Повиши глас за да надвика тълпата, и посочи телефона на Кейд. — Добри новини, а?

Кейд прибра апарата в джоба си.

— Тя каза „да“.

Вон примигна — очевидно беше очаквал друг отговор… а после разпери ръце. Нямаше представа за какво говорят, но в този момент всичко беше повод за празнуване.

— Тя каза „да“! Ура! — Сграбчи Хъксли и посочи Кейд, надвиквайки тълпата: — Тя каза „да“.

— Супер. — Хъксли се чукна с Кейд с бирата си. — Кой каза „да“?

— Брук Паркър. Тази вечер ще излезем заедно.

— Майната ти. — Вон изглеждаше наистина впечатлен. — Знаех си. Падна си по нея от мига, в който ти заяви да си завреш заплахите за обвинение във възпрепятстване на правосъдието в задника.

— Какво да ти кажа, падам си по тихите, срамежливи момичета.

— Кога се случи всичко това? — попита Вон.

— Миналия петък се срещнахме на питие за да обсъдим един криминален случай, свързан със „Стърлинг“. Нещата се развиха от там.

— Така значи? — Вон го изгледа лукаво. — И колко далеч стигнаха?

— Все още не се чувствам комфортно да говорим за Брук по този начин — намеси се Хъксли.

Кейд потисна усмивката си, благодарен за смяната на темата. По някаква причина не искаше да обсъжда Брук „по мъжки“.

— Хъксли е прав. Опитай се да покажеш малко класа, Вон.

Вон го погледна изпитателно. Бяха приятели от седем години и се познаваха много добре.

— Харесваш я.

Кейд отпи нехайно от бирата си.

— Нека просто гледаме мача.

— Избягване на въпроса — промърмори Хъксли на Вон. — Мисля, че получихме своя отговор, агент Робъртс.

— И още как, агент Хъксли — съгласи се Вон.

Кейд поклати глава.

Наистина трябваше да си намери приятели, които да не са от ФБР.

* * *

В ложата на „Стърлинг“ Брук се усмихна, когато отговорът на Кейд дойде няколко минути след нейното съобщение.

Крайно време беше.

Да не бях близо до крайния срок, написа бързо тя. Не беше нарочно.

Друг път „Не беше нарочно“. Ще те взема в 7.

7:30, отговори тя незабавно.

Естествено, че ще кажеш 7:30.

Брук се засмя — почти можеше да го чуе.

Трябва ми малко време за да се преоблека след Къбс/Сокс, обясни тя. А сега стига си ме отвличал — опитвам се да гледам мач.

Последва пауза, а после:

Къде си седнала?

Брук поклати глава. Типично мъжка реакция — искаше да знае колко хубаво е мястото й.

Ложите, написа тя. Вдясно от първа база.

Тъкмо беше натиснала бутона за изпращане, когато гласът на Форд се разнесе над рамото й.

— Какво толкова тайно пишеше? — Седнал на мястото до нея, той се опита да види телефона й. — Може би пращаш мръсни съобщения на тайнствения си мъж? Напомни ми отново, това кое от правилата за неангажиращ секс беше? Номер пет?

— Още ли продължаваш с тези правила?

— Просто си връщам. Ти колко пъти ми се подиграва, задето онзи път в колежа се напих и се обадих на теб, вместо на Кара Патерсън?

Зад тях Чарли се разсмя гръмогласно.

— Човече, обожавам тази история.

Брук допря телефона до ухото си и изимитира Форд, завалящ пиянски думите:

— Хей, бейби… съквартирантите ми се изнесоха. Цялото място е на мое разположение. Що не се донесеш тук и ще си направим ягодови маргарити?

Форд махна с ръка, когато те се разсмяха.

— Телевизорът беше пуснат, когато се обадих… мисля, че тъкмо течеше реклама за „Чилис“… Тогава идеята ми се стори добра. — Той посочи към Брук. — А ти не помогна особено.

Брук си придаде невинен вид.

— Защо? Защото се престорих на Кара и ти казах, че идвам веднага?

— Не, защото се престори на Кара и ми каза, че искаш да изсипеш маргаритата върху тялото ми и да я оближеш до последната капка.

— Което обяснява защо по-късно с Тък те намерихме отрязал се, на пода в кухнята, чисто гол и стиснал купа с ягоди в ръка — обади се Чарли.

— Не мисля, че по онова време дори имахме блендер — добави Тъкър замислен.

— Не, нямахме. Нещо, което осъзнах чак след като вече бях гол и чаках Кара да се появи. — Форд хвърли гаден поглед към Брук.

— Горкичкият — отвърна тя. — Гол и мръзнещ на пода в кухнята, без нищичко, освен купа ягоди и удавените си в текила еротични сънища. Истинска трагедия.

Форд обви ръка около рамото й.

— И ето защо, Паркър, историята с фейсбук никога няма да умре. Никога.

В този миг телефонът на Брук избръмча с ново съобщение.

— Тайнственият мъж отново се обажда — каза Форд, докато Брук посягаше към апарата.

Прочете съобщението и се сепна.

Надявам се, че типът с раираната риза знае, че имаш планове за тази вечер.

— Той е тук — каза на глас.

— Кой е тук? Тайнственият ти мъж? — попита Форд.

— Вижда ни. — Брук се приведе напред и надникна над перилата на терасата към множеството под тях. В долната част на стадиона имаше многохилядно множество.

Телефонът й се обади и тя видя, че е Кейд.

— Твое дясно — разнесе се дрезгавият му глас в ухото й, когато тя вдигна. — Е, кой е той?

— Просто приятел. — Брук се изправи и се облегна на перилата, обхождайки местата под себе си с поглед.

— След линията на първата база. Не, не чак толкова близо до дъгаута.

Брук погледна още по-надясно. Все още нямаше и следа от него.

— Това ти доставя удоволствие, нали?

— И още как. Топло. Топло… Оглеждай се за ослепително бялата риза с къси ръкави на Хъксли.

Това би трябвало да помогне, като се имаше предвид, че повечето от зрителите носеха тениски на един от двата отбора. Най-сетне Брук ги забеляза няколко реда по-назад: първо Хъксли (леле, ризата му наистина беше адски бяла), после Вон (който й помаха) и накрая Кейд.

Беше прекалено далеч за да види очите му, но въпреки това почувства погледа му върху себе си. В началото й беше малко странно да го види облечен в простичка сива тениска и широки шорти до коленете, вместо обичайния официален костюм.

Значи, така изглеждаше могъщият Кейд Морган, когато не беше в ролята на корав прокурор.

Не беше зле.

— Ако беше с тениска на „Сокс“, щях да бъда принуден да отменя вечерята — разнесе се гласът му ухото й, говорейки за тениската на „Къбс“, с която Брук беше облечена.

Тя се усмихна. Забавно съвпадение, че бяха на един и същи мач в първия й почивен ден от цяла вечност насам. Може би беше знак.

— Как са местата ви там долу?

Кейд и двамата агенти седяха под слънцето на долната трибуна, близо до първа база.

— Биват. Но съм готов да се обзаложа, че не са толкова добри, колкото твоите там горе.

Е, да. Не че искаше да се хвали или нещо такова, ала ложата беше страхотна. Осем места, гледащи към хоумплейта, с врата, отвеждаща в частно помещение с климатик, дивани, плазмен телевизор и кухня, заредена с вино, бира, скъп алкохол и изобилие от храна — от хамбургери и хотдози до телешко филе и скариди, всичко това — любезно осигурено от „Стърлинг Ресторантс“.

— Макар че, като го спомена сега, мъничко се притеснявам за Хъксли — добави Кейд. — Горкичкият сигурно ще получи ужасно слънчево изгаряне тук долу. Като се има предвид, че е най-белият мъж в Америка.

Брук видя как Хъксли, очевидно чул думите на Кейд, го изгледа и каза нещо.

— Е, определено не искам агент Хъксли да страда — отвърна тя. — Особено, при положение че при нас има няколко свободни места.

— Това покана ли беше?

— Май така излиза.

— Отлично. — Кейд понижи глас за да добави още нещо, преди да затвори: — И кажи на приятеля си с раираната риза, че ми е седнал на мястото.