Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (17)

17

Кейд седеше в заведението за хамбургери от десет минути, когато Зак се появи.

— Съжалявам, че закъснях. — Беше запъхтян, сякаш беше тичал. — Имаше някакъв проблем със Синята линия и влакчето се забави сума време.

— Синята линия? — попита Кейд.

Та тя няма спирка близо до ресторанта.

Зак кимна.

— Трябваше да я взема до центъра, а после се прехвърлих на Кафявата линия. Умирам от глад.

Той грабна менюто и се зачете.

Кейд се почувства като истински задник, когато научи, че Зак бе трябвало да смени две линии на метрото за да се срещне с него. Беше избрал това място, предполагайки, че заведение, в което се предлагаха двайсет различни вида хамбургери, няма как да не е сбъдната мечта за един тийнейджър. И дори не си беше направил труда да го попита в кой квартал живее… най-вече защото не искаше да научава никакви подробности за останалата част от семейството му.

Толкова много неща не знаеше за брат си. И бързо започваше да си дава сметка, че ако иска да има някаква връзка с него, щеше да е невъзможно да избягва темата за Ноа Гарити до безкрай.

— Трябваше да ми кажеш, Зак. Можехме да изберем някое място по-близо до вас.

Зак сви рамене.

— Не искам да ти тежа или нещо такова.

Това ли си беше помислил? Кейд го погледна право в очите за да е сигурен, че са наясно за едно.

— Не ми тежиш. Искам да бъдеш тук. И следващия път ти ще избереш ресторанта.

Зак се усмихна широко и цялото му лице грейна, чул, че отново ще се видят.

— Супер. Би било готино.

Доволен, че се бяха разбрали за това, Кейд взе менюто.

— Е, хареса ли си нещо?

— Къде ти. Половината неща дори не съм ги чувал. — Зак зачете на глас от менюто. — „Печено зелено чили, пържено фермерско яйце, сирене «Сонома Джак» и пушен бекон“. Или пък този? „Прясно козе сирене, маринован червен лук и сос за барбекю с боровинки“. Пише, че всичко това е върху бургер с бизонско месо.

В този момент се появи сервитьорката.

— Готови ли сте да поръчате? — Тя се обърна първо към Зак, който се размърда неловко на мястото си.

— Ами предполагам, че ще си взема… — Той не довърши, загледан колебливо в менюто.

Макар и със закъснение, Кейд осъзна, че това място вероятно бе прекалено скъпарско за едно шестнайсетгодишно момче. Какво ли знаеше? Не беше прекарвал време с тийнейджъри, откакто самият той беше такъв.

— Докато той мисли, аз бих искал номер осем. С чедър и кетчуп и горчица вместо майонеза. Най-обикновен чийзбургер.

С облекчено изражение, Зак подаде менюто си на сервитьорката.

— И аз искам същото. И шоколадов шейк.

След като момичето си тръгна, Кейд загледа как Зак разви сламката си и изпи почти половината вода с лед от чашата пред себе си.

— Това е като неловка първа среща, нали?

— Кое? — Зак махна между тях. — О, това ли? Ами май да.

— Само дето е с мъж, наполовина на моите години, който ми е роднина.

— Това определено би било неловко.

Двамата се усмихнаха и част от напрежението се разсея. Кейд повика на помощ адвокатския си инстинкт — страшно го биваше да кара свидетелите да се почувстват комфортно и да се разприказват. С тази мисъл, той започна с едно от малкото неща, които знаеше за Зак.

— Е, очевидно обичаш футбола?

Зак се заигра с опаковката на сламката.

— Аха. Тази година ще бъда в отбора.

— На каква позиция?

В главата му отекна глас от миналото. На каква позиция играеш?

Определено трябваше да измисли как да го заглуши.

— Уайдрисийвър — отвърна Зак. — Това лято доста тренирах. Треньорът все повтаря, че силната ми част са ръцете, не краката. Въпреки това ми се иска да съм малко по-бърз.

— Пробвал ли си свръхскоростни упражнения — попита Кейд.

Зак поклати глава.

— Какво е това?

— Тренировка, която намалява съпротивлението, когато спринтираш, и ти позволява да бягаш по-бързо от обикновено. Обвий кърпа около кръста си и накарай някой съотборник да се опита да те задържи, когато тръгнеш. Той я пуска след няколко крачки, а ти получаваш порив на скорост по-бързо, отколкото би могло да го направи тялото ти обикновено. Освен това можеш да спринтираш по нанадолнище.

Известно време говориха за футбол и въпросите на Зак най-сетне събудиха любопитството на Кейд.

— Ноа е бил уайдаут в гимназията. Сигурен съм, че ти дава доста съвети, нали?

— О, да. Просто се опитвам да измисля нещо и сам. — В този миг сервитьорката му донесе шоколадовия шейк и той изглеждаше доволен от прекъсването. Отпи голяма глътка и се усмихна. — Страшен е.

Прокурорският инстинкт на Кейд се събуди, доловил, че нещо не беше както трябва.

— Може ли да те попитам нещо, Зак? Искаш ли да играеш футбол? — Много лесно можеше да си представи как Ноа, изглеждащ наистина готин с кожено яке и цигара в уста, се опитва отново да изживее славните дни от своето минало, карайки сина си (онзи, когото признаваше за свой син) да започне да спортува.

Зак се отпусна, сякаш се беше приготвил да посрещне друг въпрос.

— И още как — заяви той категорично. — Обожавам усещането, когато си облека екипа, прилива на адреналин в съблекалнята, а после, когато направя първата стъпка на терена — миризмата на току-що окосена трева, пот и…

— Бензин — довърши Кейд.

— Точно така. — Зак го изгледа заинтригувано. — Може ли и аз да те попитам нещо? Как се почувства, когато ти казаха, че никога вече няма да можеш да играеш?

Бяха му задавали този въпрос безброй пъти и той обикновено замазваше истината или им излизаше с някакъв коментар за това, че е добре да се оттеглиш, когато си на върха. Оценяваше интереса на хората и разбираше любопитството им, но не виждаше причина целият свят да научи, че това бе един от най-ужасните мигове в живота му.

Ала незнайно защо, със Зак обичайният отговор му се струваше като измъкване.

— Действително се виждах като професионалист — каза той. — Представял си го бях безброй пъти, откакто бях на десет години. Трудно ми беше да преглътна, че тази мечта ми беше отнета.

— И какво направи?

Кейд сви рамене.

— Прекарах следващите три месеца в самосъжаление, пропусках лекции, пиех и общо взето, се държах като истински задник. — Той млъкна, спомнил си на кого говори. — Не съм сигурен дали трябва да ти казвам такива неща.

— На шестнайсет години съм. И преди съм чувал думата „задник“.

— Имах предвид това с пропускането на лекции и напиването в колежа — поясни Кейд. — Тези истории определено не са съвети. Недей да правиш същото, което правех аз, когато пораснеш.

— Леле. Току-що прозвуча досущ като баща ми. Направо е плашещо.

— Е, да, когато баща ти ти казва да не правиш нещата като него, това определено е добър съвет — сухо отбеляза Кейд.

Зак замълча за миг.

— Наистина го мразиш, нали?

Казани така направо и изневиделица, думите хванаха Кейд неподготвен.

— По-скоро се опитвам да не мисля за него, Зак. И искам да си остане така.

Зак кимна, а по лицето му се изписа разочарование.

— Не мога да кажа, че те виня. Вероятно на твое място бих се чувствал по същия начин.

Имаше обаче нещо, което Кейд искаше да знае. Заради Зак.

— За теб обаче е добър баща, нали?

Зак се поколеба.

— Не знам как да ти го кажа… — Наведе поглед към масата за миг, а после отново вдигна очи. — Ами да. Той е страхотен баща. Каза ми, че наистина е уседнал, след като се запознал с майка ми, и за мен винаги е бил нормален баща. Искам да кажа, не е съвършен и през последната година здравата ме изтормози да си повиша оценките по английски, но ми е баща, нали знаеш?

Кейд извърна поглед, спирайки очи върху една малка пукнатина в стената. Не, не знаеше.

Сервитьорката се появи, носейки две чинии.

— Два най-обикновени чийзбургера.

— Слава богу — каза Кейд, благодарен за прекъсването. За миг нещата бяха станали доста напрегнати.

Сервитьорката се усмихна.

— Наистина сте гладни, а? — Тя отметна къдравата си кестенява коса над раменете, оглеждайки одобрително Кейд. — Мога ли да ви предложа още нещо?

Кейд имаше чувството, че не говори само за менюто. Пък и беше привлекателна, в това нямаше съмнение. И все пак…

— Мисля, че засега си имаме всичко — отвърна той.

— Ако се сетите за нещо, просто ми кажете. — Тя се отдалечи, поклащайки съблазнително стегнатото си младо дупе, облечено в къса черна пола.

Зак зяпна ококорен след нея, с бутилката кетчуп във въздуха.

Кейд се пресегна и нехайно я взе от ръката му, сипвайки си малко кетчуп в чинията за пържените си картофи.

— Много е мила… — Зак примига, идвайки на себе си от замайването си. — Хей, така и не довърши историята си. Каза, че след като си бил контузен, си прекарал три месеца адски ядосан. Какво стана след това?

— Най-сетне ми омръзна да бъда ядосан — отвърна Кейд. — Един ден през пролетта след контузията обядвах с група от бившите си съотборници и те обсъждаха подготовката за следващия сезон. В този момент си дадох сметка, че бих могъл или да се окайвам до края на живота си, че не съм част от всичко това, или да си изготвя нов план. Юридическият факултет ми се стори добра идея.

Зак го изгледа недоверчиво.

— Да, но я стига. Не ми казвай, че не ти липсва миризмата на трева и бензин, и пот.

Кейд се усмихна.

— Сега онова, което ме подтиква напред, е миризмата на съдебната зала. Мирисът на кожени куфарчета и кафе, и правосъдие. Нищо не може да се сравнява с това, Зак.

Този път Зак го изгледа наистина недоверчиво.

— Щом казваш.

Кейд се засмя, обзет от внезапно желание да му приложи на шега някоя спортна хватка.

— Е, добре. Дотук бях с даването на показания. Сега е твой ред. Какъв е този проблем, който имаш с часовете по английски?

Зак се изчерви до корените на светлокестенявата си коса.

— Нищо. Просто ми беше трудно да се съсредоточа в час, това е всичко.

— Защо само в часовете по английски?

Зак сви рамене.

— Е, нали се сещаш, различна среда, различни хора…

А.

— Различни хора. Разбирам. — Кейд се облегна в стола, настанявайки се по-удобно. — Съдейки по това, че лицето ти придоби цвета на бутилката с кетчуп, предполагам, че си имаме работа с едно от двете: секси учителка или симпатична съученичка. Кое е?

— Симпатична съученичка.

— Окей, можем да направим нещо от това. Как се казва?

— Пейдж Чопра. Има дълга тъмна коса и светлозелени очи и е страшно умна. Като нищо е най-умното момиче в класа.

— Зелени очи и наистина умна, а? — повтори Кейд. Звучеше така, сякаш двамата с брат му имаха еднакъв вкус не само за чийзбургери и курабии с М & М. Той облегна ръце на масата, готов да измисли план.

Малкият му брат щеше да получи своето момиче.

— Окей, кажи ми какъв е проблемът. — Той махна към Зак. — Ти си привлекателен, играеш футбол. Момичетата си падат по такива неща.

— Не и това момиче — отвърна Зак, ровичкайки из пържените си картофи. — Почти съм сигурен, че ме мисли за тъп спортист.

— И защо да мисли така?

— Защото, когато тя е наблизо, аз действително се държа като тъп спортист. — Зак разпери отчаяно ръце. — Нищо не мога да направя, тя ме кара да се чувствам нервен. Миналата година седеше до мен по английски и всеки път, когато учителят ме вдигнеше да отговоря, усещах как Пейдж ме гледа и ми се искаше да кажа нещо дълбокомислено. И всеки път си глътвах езика. И тъй като участието в час е четиресет процента от оценката, а аз едва успявах да навържа някое изречение, получих C^[1]. Никога досега не съм получавал C. — Зак поклати глава и продължи: — Мислех си, че ще я забравя през ваканцията, особено с… — Той се поколеба и посочи към Кейд. — Е, нали се сещаш, като те намеря и всичко останало. Обаче баща й държи магазина за сладолед в квартала и тя работи в него през лятото, така че непрекъснато ходя там, купувам си цял куп сладолед и се мъча да измисля какво да кажа. Обаче след дванайсет фунийки с по две топки, така и не съм стигнал по-далеч от „Здравей, Пейдж“. — Той прокара ръка през косата си. — Ама че съм се забъркал, мой човек. Ама че съм се забъркал.

Кейд седеше срещу брат си, мъчейки се да потисне усмивката си. През целия си живот никога не бе хлътвал по някого толкова, колкото Зак очевидно беше хлътнал по Пейдж Чопра. Излизал бе с доста момичета и жени, ала дори като тийнейджър беше по-сдържан в емоциите си.

Зак го чакаше да каже нещо.

— Гледаш ме странно. То е, защото съм адски жалък, нали? Искам да кажа, ти си Кейд Морган. Сигурно никога не ти се налага да се тревожиш за момичета, нали?

— Не си жалък. Всъщност мъничко ти завиждам.

— Защото съм се забъркал така? — попита Зак сухо.

— Не. Защото не се страхуваш да го направиш.

— Е, не е, като да съм взел съзнателно решение. Бих предпочел да съм готин и да спечеля момичето.

— Искаш да си готин? Опитай да говориш с нея.

Зак въздъхна.

— Не може ли просто да й пусна есемес?

— Не. — Кейд размаха пръст във въздуха за да подчертае думите си. — Никакви есемеси. Ако двама души се харесват, би трябвало да могат да седнат и да си поговорят, така както правят нормалните възрастни, когато искат да се опознаят.

Зак повдигна вежди.

— Човече… то е просто есемес.

Как ли пък не.

— И все пак ще трябва да измислиш начин да си поговориш с това момиче. Така че, ако тя те кара да се чувстваш толкова нервен, значи, имаш нужда от боен план. Започни разговора с нещо, което тя харесва. Нещо, което й е интересно.

Зак се замисли.

— Мисля, че обича поезия. Веднъж я чух да говори с господин Стивънс след часа за това, как самата тя била написала няколко стихотворения.

Кейд плесна с ръце. Бинго.

— Съвършено. Ако ти е трудно да говориш с нея, намери друг начин да й покажеш чувствата си. Може да й подариш книга с поезия.

— Аз съм шестнайсетгодишен уайдрисийвър. Разбирам от тъчдауни и пасове. Не от стихотворения.

— Ще ти се наложи да го направиш, ако искаш Пейдж Чопра да те хареса. Звучи ми така, сякаш трябва да положиш малко повече усилия. — Кейд се ухили, когато Зак извъртя демонстративно очи. — И карай по-простичко, здравеняко. Пробвай с Т. С. Елиът. — Той се изсмя, виждайки изненаданото изражение на Зак. — Не е нужно да изглеждаш толкова шокиран. Изкарах един курс по поезия в колежа. Чул бях, че преподавателят пише A на всеки, който се появи в час. — Освен това бе чул от един съотборник, че мадамите в този курс били секси и артистични, и им действало адски възбуждащо, когато някой мъж разкриел „чувствителната си страна“, обсъждайки стихове (все неща, които до едно бяха верни), но това бе история за друг ден.

— Ще си помисля. — Зак отпи от шейка си. — Ами ти? Знам, че не си женен? Срещаш ли се с някоя?

Пред очите на Кейд изплува образът на Брук, заспала в леглото му. А после бе изместен от друг, в който тя му казваше „пусни ми есемес“, застанала на прага му.

— Нищо сериозно.

— Наистина ли? Защото доста се замисли.

Ако още някой изкоментираше тези негови „паузи“…

— Яж си обяда — каза Кейд.

Зак се ухили и му сервира собствените му думи:

— Ако ти е трудно да говориш с нея, намери друг начин да й покажеш чувствата си.

— Прекрасно знам как да говоря с нея.

— В такъв случай може би не казваш правилните неща.

— Може ли да сменим темата? — Кейд прокара ръка през косата си. — Ти си на шестнайсет. Вярвай ми, връзките стават много по-сложни, когато пораснеш.

— Това да не е приятелство с екстри?

— Не си ли още малък за да знаеш за приятелството с екстри?

— Не съм казал, че самият аз имам такова. Ала колкото и да е смайващо, да, чувал съм за случаи, в които възрастни правят секс, без да заживеят щастливо до края на дните си.

Кейд се опита да измисли как най-добре да опише положението с Брук.

— Има една жена. Отношенията ни са приятелски. Имаше и екстри.

— Харесваш ли я?

Кейд махна с бургера си.

— Естествено, че я харесвам. Тя е най-интелигентната и остроумна жена, която съм срещал някога. И секси.

— Да, разбирам защо си толкова объркан — каза Зак. — Интелигентна, остроумна и секси. Звучи ми като адски сложна ситуация.

Е, добре де. В едни млади, още непреситени от живота уши сигурно наистина звучеше странно. Кейд се опита да намери друг подход за да обясни.

— С нея сме на едно и също мнение. Искаме нещата да си останат неангажиращи.

— Хей, ти си интелигентен тип, очевидно знаеш какво правиш. Обаче неангажиращо или не, ако това момиче наистина е толкова страхотно, вероятно би трябвало да последваш собствения си съвет.

— И какъв е той?

— Дай си малко повече зор. — С тези думи Зак отхапа голям залък от чийзбургера си.

Кейд се замисли. Да си даде малко повече зор? О, моля ти се. Ако бе започнал да се чуди дали не би искал да се опита да промени мнението на Брук за това, че просто се забавляват (а той очевидно не се чудеше нищо такова, тъй като никой мъж с всичкия си не се опитва да промени връзка, в която двамата „просто се забавляват“), може би тогава би се замислил как да си „даде повече зор“.

Той изсумтя презрително.

— Ти си просто тийнейджър. Какво ли разбираш?

— Аз съм много мъдър за годините си — заяви Зак с пълна с хамбургер уста.

Кейд се разсмя и в гърдите му се разля топло чувство. Задник или не, Ноа Гарити бе успял да направи поне едно добро нещо за него.

Беше му дал това.

* * *

Брук примига, давайки си сметка, че от няколко минути се взира през прозореца на кабинета си.

Седеше на бюрото си с химикалка в ръка и уж преглеждаше преработените трудови договори, които външните юристи на „Стърлинг“ й бяха изпратили. Все още й оставаха шест договора, а й беше трудно да се съсредоточи. Нещо наистина необичайно за нея.

Беше около обяд и през прозореца виждаше как по Мичиган авеню се разхождат двойки, уловени за ръка, и жени с големи чанти, наслаждавайки се на почивен ден, изпълнен с пазаруване. Не помнеше кога за последен път самата тя бе направила същото. Обикновено беше толкова заета, че си набелязваше някой магазин и свършваше онова, за което бе дошла, за възможно най-кратко време.

Зад Мичиган авеню се простираше плажът на езерото, пълен с хора, наслаждаващи се на слънцето и вълните.

Може би прекалено бързо си беше тръгнала от апартамента на Кейд.

Брук пропъди тази мисъл толкова бързо, колкото тя се появи в главата й. Договорите върху бюрото й нямаше да се прегледат сами. Освен това нещата между тях с Кейд бяха неангажиращи — което означаваше да не остава у тях „просто ей така“, независимо дали имаше работа, или не. Бяха правили секс — като много други хора. Е, да, беше наистина горещ секс, пък и се бяха посмели заедно, ала това не означаваше, че иска да избира пердета заедно с него. А като се имаше предвид отлично отработената му програма с денвърския омлет, бе повече от очевидно, че тя не бе първата жена, прекарала нощта у тях. Нито пък щеше да е последната.

Тази мисъл… като че ли я жегна.

Вземи се в ръце, Паркър.

Положението бе точно такова, каквото го искаше, напомни си. Само тя и работата й, заедно в неделния следобед. Да си мечтае за Кейд, загледана с копнеж към плажа, беше безсмислено.

Дори и ако беше забавно да си го представя загорял и гол до кръста.

Брук помисли още мъничко за това.

О, по дяволите. Една фантазия нямаше да я убие.

Тя лежи на плажа, без следа от мобилен телефон, лаптоп или айпад наоколо (да, това определено беше фантазия), и слуша шума на вълните, плискащи се спокойно край брега. Кейд, загорял и гол до кръста, седи до нея и я маже с лосион против слънце.

Брук затвори очи. Почти усещаше силните му ръце, милващи кожата й… а после лекото закачливо докосване на пръстите му, отмятащи косата от раменете й, докато той се навежда, а гласът му — дрезгав и топъл в ухото й, й казва…

— Брук.

Тя отвори рязко очи. Ама че работа… наистина го чуваше. Обърна се бавно в стола и за свое изумление видя Кейд да стои на прага на офиса й.

На това му се казваше ярка фантазия.

— Може би не е лоша идея да започнеш да заключваш входната врата на офиса, когато работиш тук сама — каза той, без никакъв поздрав, разпореждайки се с нея още от първата дума.

Определено беше истинският Кейд.

Брук не обърна внимание на забележката му, тъй като в момента имаше по-важен въпрос.

— Какво правиш тук?

Той се размърда неловко на прага, сякаш сам не беше сигурен.

— Ако се налага да работиш в неделя, най-малкото, което би могла да направиш, е да хапнеш нещо повече от енергийно блокче — заяви рязко и вдигна бяла хартиена торбичка.

Брук зяпна изненадано.

— Донесъл си ми обяд?

— Бях наблизо.

Тя погледна етикета на плика.

— Това заведение е на двайсет минути от тук.

— Бях там, а сега съм тук — отвърна той подразнено. — Честна дума, жено, невъзможно е да те нахрани човек. — Приближи се и остави торбичката върху бюрото й. — Чийзбургер с лют кетчуп и пържени сладки картофи… избрано специално за едно люто и сладко момиче, което познавам… и зелена кисела краставичка с копър заради очите ти. Това е. — Той скръсти ръце на гърдите си.

Брук го погледна изпитателно.

— Изглеждаш ужасно опак в момента.

— Така и се чувствам.

— Защо?

— Не знам — изсумтя той. — Просто… изяж си Брук-бургера. Стига си задавала толкова въпроси. Понякога един мъж просто иска да купи обяд на едно момиче. Някакви възражения? Много добре. Приятна неделя, госпожице Паркър.

И той излезе от офиса й, изчезвайки толкова бързо, колкото се беше появил.

Брук се взря във вратата и примига.

Нямаше представа какво беше това.