Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (23)

23

В понеделник Кейд седеше начело на масата в „бойната стая“, както наричаха помещението, където се подготвяха за делата си, и ръководеше екипа, докато заедно преглеждаха огромното количество с доказателства, които бяха събрали по случая „Сандерсън“.

Бойната стая изпълняваше двойна функция: място, където екипът да се събере, тъй като никой от прокурорите нямаше кабинет, в който десет души да могат да се разположат удобно, както и нещо като склад, където да държат кутиите с доказателства.

Процесът щеше да започне скоро и Кейд искаше да е сигурен, че всичко е подредено и описано както трябва. Така че беше свикал екипа, който двамата с Камерън бяха събрали: Райлин, която щеше да води делото заедно с него, двама по-младши колеги от Отдела за специални обвинения и двама юридически сътрудници. Хъксли и Вон също бяха тук, както и още двама агенти на ФБР, които бяха участвали в процеса на събирането на множеството записани в разследването разговори. Те всички се бяха настанили около масата, въоръжени с лаптопи или айпади, и преглеждаха доказателствата.

— И разполагаме с всички банкови преводи и наличности в сметките на „Даймънд Стратиджик Дивелъпмънт“? — попита Кейд Вон и Хъксли, говорейки за дружеството фантом, което сенатор Сандерсън бе създал за да скрие средствата, натрупани от подкупи.

Хъксли кимна.

— Кутии двайсет и три до двайсет и осем.

Докато юридическите сътрудници го отбелязваха в базата данни, Кейд продължи към следващата точка.

— Какво е положението с аудиозаписите?

— Всички са тук — отвърна Вон. — Единственото, което липсва, е видео записът от срещата на Сандерсън и Торино в „Соня“. Оригиналът е в криминалната лаборатория — все още не са имали възможност да го прехвърлят на DVD. Ще им се обадя другата седмица, ако все още не сме го получили.

— Записът е у тях от четири седмици. Кажи им, че искам копие до петък или ще отида в лабораторията на ФБР и сам ще си го направя.

— Почти съм сигурен, че това ще наруши хронологията на доказателствения материал — изтъкна Вон, който никога не пропускаше възможност да се направи на многознайко.

— Тревожите се за хронологията на доказателствения материал? — пошегува се Райлин. — Ама че сте праволинейни.

Продължиха така цял следобед; всички бяха в отлично настроение, въпреки че преглеждането на доказателствата несъмнено бе една от най-скучните части от работата на прокурорите и специалните агенти. В шест часа най-сетне приключиха за деня.

Хъксли отпусна чело върху масата.

— Това беше убийствено скучно.

Вон полупростена в знак на съгласие.

— Имам нужда от питие.

Кейд беше напълно солидарен и с двамата, така че тримата мъже отидоха в една ирландска кръчма недалеч от федералната сграда. След като си поръчаха вечеря и питиета, Кейд си провери набързо телефона.

Естествено, Вон, със своята супер наблюдателност, нямаше как да не изкоментира.

— Пак ли имаш предложение, което изтича скоро?

— Разкарай се.

Вон се ухили.

— Страшно си потаен за ситуацията с Брук. Намирам го за адски интригуващо, а ти, Хъкс?

Никакъв отговор.

— Хъкс? — Вон погледна надясно и видя, че Хъксли чете нещо на своя телефон.

С усмивка, която не можеше да бъде сбъркана, другият агент прибра телефона в джоба на безукорния си костюм на „Ралф Лорън“ и чак тогава си даде сметка, че Кейд и Вон го гледат.

— Извинявайте. За какво говорехме?

— Просто тормозех Кейд във връзка с една секси юристка. Обаче забрави за това. — Вон го посочи подозрително. — Какво става тук? Какво беше това с телефона и тази потайна усмивчица? — Той се вгледа изпитателно в партньора си. — Не ми казвай, че тази вечер имаш гореща среща.

— Окей, няма да ти кажа. — Хъксли отпи от бирата си, оставяйки ги нарочно в неведение.

— Я го виж ти. С кого? — попита Кейд.

— Адисън.

— Адисън? Коя… — На Вон му отне секунда, а после зяпна удивен. — Агент Симс? Кога се случи това?

Хъксли разклати чашата си с лукаво изражение.

— Нещата отиваха натам от известно време. Ала минахме на по-висока предавка след фалшивата ни среща в „Соня“.

Вон разпери отчаяно ръце.

— Първо Морган, а сега и ти. Освен това Маккол се жени следващия месец, а Палъс чака дете. Доброволно. Аз ли съм единственият, който не се е озовал в нечие легло след някоя операция на ФБР?

Хъксли се престори, че се замисля над думите му.

— Може би трябва да си вземеш малко отпуск. Да се опиташ да откриеш защо мъжката ти магия не действа.

— Мъжката ми магия си е съвсем добре — увери го Вон.

Кейд беше заинтригуван.

— Сериозно ли е?

Хъксли се усмихна.

— Да. Така мисля.

Вон изсумтя пренебрежително.

— Я стига. Излизате от колко, един месец?

Хъксли сви рамене.

— Харесвам я. Тя ме харесва. Не е толкова сложно.

Кейд и Вон се спогледаха. Аха.

— Аматьор — заяви Вон със заговорническа усмивка.

— Аматьор, а? Няма да забравя да попитам Адисън дали е съгласна с тази преценка.

И ако се съдеше по самоуверената му усмивка, агент Сет Хъксли изобщо не се тревожеше какъв ще бъде отговорът.

* * *

— Наистина ме впечатляваш, нали го знаеш?

Кейд сведе поглед към Брук, която бе сложила глава на гърдите му, сгушена в чаршафите на леглото.

— Благодаря. С това впечатлих дори себе си.

Тя се засмя.

— Нямах предвид онова, което направи накрая. Макар че и него си го биваше.

— Радвам се, че одобряваш.

— Всъщност мислех си за разговора ни по-рано, когато спомена, че си излязъл с Хъксли и Вон.

— Мислиш си за Хъксли и Вон, докато лежим заедно в леглото? Не съм сигурен, че това ми харесва.

Тя повдигна глава и го погледна.

— О… значи, то не е нещо, на което би се навил някога? Вие тримата… е, нали се сещаш, едновременно? Защото имам една еротична фантазия, за която ми се искаше да си поговорим.

Кейд понечи да се засмее, но тя го гледаше с нетрепващ поглед и за частица от секундата той се зачуди дали не говори сериозно.

Окей… това определено не беше разговор, който бе очаквал да води някога с Брук Паркър от „Стърлинг Ресторантс“, с невероятните зелени очи и майко мила, склонност към групов секс.

И в този миг забеляза издайническите искрици в очите й и изпусна дъха си.

— Отвратителна си.

— О, господи, само да си беше видял изражението… — Тя не довърши и се разсмя, защото той я удари с възглавницата. А после я тупна още два пъти, за всеки случай.

Брук се опъна върху леглото, когато той престана, косата й се разстилаше разрошена около раменете.

— Да разбирам, че отговорът е „не“?

Кейд се усмихна. Тази жена може и да го подлудяваше, ала когато бяха заедно, усмивката нито за миг не слизаше от лицето му. Обърна се на една страна, с лице към нея.

— Определено е „не“. А ти все още си отвратителна.

Тя също се обърна към него, прокарвайки разсеяно пръсти по голите му гърди.

— Това, което имах предвид, когато казах, че съм впечатлена, бе как съумяваш да балансираш работата си. Очевидно наистина си успял. Направил си страхотна кариера в Щатската прокуратура. И въпреки това ти остава време да играеш футбол, да излизаш с Хъксли и Вон и просто… да имаш живот. — Тя замълча за миг. — Аз все още не съм открила как да го правя.

— Понякога и аз съм много зает, особено когато имам дело. — Кейд помълча за момент, подбирайки внимателно следващите си думи, защото знаеше, че въпросът е деликатен. — Даваш си обаче сметка, че твоят работен график не е точно нормален, нали?

Брук се замисли над думите му.

— То е, защото в момента изграждаме компанията — отвърна, както винаги, готова да защити „Стърлинг“. — Преди десет години Иън притежаваше един ресторант. Днес, в добавка към още седем заведения, ние работим със стадиони и спортни арени из цялата страна. Рано или късно, нещата ще се поуспокоят, но засега трябва да продължа да работя здраво.

— Трябва? — повтори Кейд.

— Виждам какво целите, господин прокурор. Искам да продължа да работя здраво — побърза да се поправи тя. — Виж, знам, че прекарвам страшно много време в службата. Само че много се трудих за да стигна дотук. И всяка сутрин, когато прекача прага на офиса, се гордея с това, което съм постигнала.

Думите й му напомниха за още нещо, за което беше любопитен.

— Някога връщаш ли се в Гленууд?

Брук пъхна ръка под главата си.

— От години не съм ходила там. Родителите ми продадоха къщата, след като завърших гимназия. Всъщност обявиха я за продан една седмица след като се дипломирах. Преместиха се на около три часа на запад от тук, в едно малко градче на река Мисисипи. Спомням си, че в началото бях наистина озадачена, защото години наред бяха живели в Чикаго, а след това в Гленууд, който също не е малък. Чудех се откъде се бе появило желанието им да се установят в толкова малко градче. Преместиха се точно след като постъпих в колежа, така че за първи път видях мястото през ваканцията за Деня на благодарността. Къщата е симпатична, с викторианско излъчване и има голям двор. Когато отидох за първи път, мама ме разведе из него и ми разказа за плановете си за градина. Помня, че се засмях и я попитах откога се е запалила толкова по градинарството, при положение че в Гленууд никога не сме имали нищо друго, освен няколко саксии. А тя ми отговори, полу на шега, полусериозно, че била вдъхновена от всички онези големи богаташки градини, покрай които минавала всеки ден, докато живеехме в Гленууд.

Брук задъвка долната си устна.

— Беше много странен момент, защото като тийнейджърка се бях замисляла единствено за това, какво изпитвам аз да живея в „бедняшката“ част на града, и колко много трябваше да се трудя за всичко. Ала в онзи момент като че ли най-сетне проумях истината, факта, че родителите ми бяха обявили къщата за продан веднага щом се дипломирах, и си дадох сметка, че вероятно от години са искали да се махнат от онова място. Само че бяха останали заради мен за да мога да получа образованието, което според тях заслужавам. Това беше… малко смиряващо. — Тя го погледна. — Не искам да ги разочаровам. Просто понякога като че ли чувствам този товар, натиска на онова, което всички от семейство Паркър, включително и самата аз, са направили за мен за да стигна дотук.

Лицето й изведнъж придоби изненадано изражение.

— Никога не съм казвала това на никого. Нито дори на Форд.

— Защо го каза точно на мен? — попита Кейд дрезгаво.

— Не знам… — Тя го погледна изучаващо, а после сви рамене и го подкачи: — Може би просто имах нужда да говоря. И ти се оказа подръка.

— Чувствам се толкова използван.

Брук се разсмя, точно както се беше надявал. А когато се сгуши в него, той отново го почувства — онова стягане в гърдите. Сведе поглед към нея и стана сериозен.

— Сигурен съм, че повече от всичко друго родителите ти искат да си щастлива.

Брук кимна, сякаш мислеше върху думите му.

— И аз наистина съм щастлива — каза, а после смени темата: — Ами твоите родители? В Чикаго ли са?

Съвършено безобиден въпрос. Кейд започна с лесната част.

— Майка ми живее в Скотсдейл. Омъжи се, след като завърших колежа, и скоро след това се премести. Беше ми малко странно, когато се омъжи, понеже дотогава бяхме само двамата, но се радвам за нея. Кент, съпругът й, е свестен тип.

Той замълча доста дълго, докато нещо не го подтикна да продължи.

— Помниш ли вечерта, когато се срещнахме в бар „Несуно“? Когато закъснях?

Брук кимна.

— Каза, че си имал странен ден.

— Причината да закъснея бе, че шестнайсетгодишният ми полубрат, за чието съществуване дори не бях подозирал, се появи изневиделица в офиса ми.

Очите й се разшириха.

— Леле.

— Общо взето, това беше и моята реакция в началото.

— Как така дори не си знаел за него? — попита тя.

Основателен въпрос и Кейд се замисли как да продължи. Толкова дълго бе избягвал да говори за Ноа, че не беше сигурен откъде да започне.

— Виждал съм моя баща само веднъж. Майка ми забременяла, когато били в гимназията, и той ни зарязал. Бях на десет години, когато той най-сетне реши да се появи. Дойде у нас и аз му бях бесен, задето ни беше изоставил. Но после излязохме на двора и играхме футбол, и беше страхотно. Наистина страхотно. Сякаш изведнъж се беше появил някой, когото почти не познавах, и беше паснал съвършено в живота ми. — Тонът на Кейд стана сух. — Естествено, всичко това бе просто илюзия.

— Какво се случи?

— Когато спряхме да играем, Ноа, баща ми, ме попита дали искам да отидем заедно на мача на „Беърс“ следващия уикенд. Така и не се появи. Нито в онзи ден, нито когато и да било.

Поколеба се за миг, а после продължи:

— Знам точно в кой миг го отблъснах. Стана, когато го нарекох „татко“. Видях паниката в очите му и мисля, че част от мен разбра, още в онзи момент, че всичко съм провалил. В продължение на години ми се искаше да можех да се върна назад и да променя този миг, искаше ми се да можех да се сдържа, да не ме е грижа толкова много. Защото в крайна сметка сам си причиних огромно разочарование.

Той замълча и погледна към Брук.

— Никога не съм казвал това на никого.

Тя задържа погледа му.

— Какво те накара да ми го кажеш?

Кейд се престори, че мисли.

— Може би просто имах нужда да говоря. И ти се оказа подръка. — Когато Брук се усмихна, той се протегна и я привлече към себе си; голите им крака се преплетоха и тя отпусна глава върху гърдите му.

На сутринта несъмнено щеше да започне да се измъчва, чудейки се защо бе решил да сподели с нея повече, отколкото бе споделял с когото и да било.

Ала точно в този миг, докато тя лежеше в прегръдките му, не би искал да промени нищичко.