Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (32)

32

Брук спря пред затворената врата на кабинета си и пое няколко дълбоки глътки въздух, преди да пристъпи в коридора… и неизвестното.

Нямаше представа как ще се развие срещата с Иън, ала откакто се беше върнала от Шарлът, много бе мислила за това, какво иска както в професионален, така и в личен план. И дълбоко в себе си знаеше, че е време за промяна.

Стегна се и отвори вратата. Офисът беше потънал в тишина — нарочно беше насрочила срещата си с Иън за края на деня, когато повечето служители ще са си тръгнали.

Вратата на Иън беше отворена — той седеше на бюрото си и четеше вечерните новини на компютъра си.

— Влез. — Той потърка нетърпеливо ръце. — Мисля, че се досещам за какво е това. Кърт Емъри ти се е обадил, нали? Решил е, че иска да поемем „Солджър Фийлд“.

Окей… щеше да бъде малко неловко.

— Не съм се чувала с Кърт, откакто се видяхме преди няколко седмици. Ала има нещо, което трябва да ти съобщя за онази среща. Когато отидох в „Халас Хол“, там ме чакаше Палмър Грийн, изпълнителен директор на „Спектрум“ за Северна Америка.

Иън се намръщи, очевидно разпознал това име.

— Палмър Грийн? Какво искаше?

— Срещата беше по-скоро капан, начин за Палмър да се срещне с мен. — Брук го погледна право в очите. — За да ми предложи работа в „Спектрум“.

Изражението на Иън начаса стана мрачно. Той изпусна дъха си и не отговори веднага.

— На каква позиция?

— Изпълнителен вицепрезидент по продажбите и бизнес развитието.

Иън прокара ръка по устата си.

— Колко?

— Осемстотин двайсет и пет хиляди долара. Включително акции и бонус.

Иън наклони глава на една страна.

— Миналия петък. Почивният ти ден.

Брук кимна.

— Посетих седалището на „Спектрум“ в Шарлът.

Иън не отговори веднага. А после я погледна над бюрото с тъга в очите.

— Изоставяш ли ме, Брук?

Часът на истината.

— Ами… това зависи от теб, Иън.

Той се приведе настойчиво напред.

— Брук, бих сторил всичко за да те задържа. Надявам се, че го знаеш. Ала „Стърлинг“ не е „Спектрум“. Не мога да ти предложа подобно възнаграждение.

— Разбирам това. И се надявам, че ти знаеш, че в много отношения чувствам „Стърлинг Ресторантс“ като свое семейство. И именно поради тази причина се надявам, че можеш да ми предложиш нещо, което „Спектрум“ не биха могли. Нещо, което е много по-важно от осемстотин двайсет и пет хиляди долара на година. — Брук замълча за миг. Упражнявала се бе вкъщи, изричала го бе на глас. Можеше да се справи. — Искам повече баланс в живота си.

В мига, в който думите излязоха от устата й, се почувства… добре.

Иън я зяпна изненадано, сякаш очакваше да му тръсне още една бомба. Когато това не се случи, той кимна нетърпеливо.

— Окей. Да. Абсолютно. Какво искаш да направя?

Брук беше подготвена за този въпрос.

— Радвам се, че ме попита. Имам няколко идеи. — Тя отвори папката, която беше взела със себе си, и извади доклада, който беше изготвила.

— Още диаграми и таблици?

— Естествено. — Тя подаде листовете на Иън. — Първият ни проблем е, че на практика върша работата на двама души: главен юрист и вицепрезидент по продажбите. Другият проблем е, че Правният отдел все още е с размерите, с които беше преди две години, преди да създадем Отдела за спорт и развлечения. В резултат на което възлагаме все повече и повече случаи на външни кантори… всъщност миналата година сме им платили над четиристотин хиляди долара. И съм сигурна, че ти е ясно, защото знам, че винаги четеш месечните отчети и докладите за текущи въпроси, които ти изпращам — Брук го погледна многозначително, защото и двамата знаеха, че Иън дори не отваряше проклетите неща, — че седемдесет процента от тези четиристотин хиляди са свързани с трудови казуси.

— Да, виждам. Чудесно оцветено на тази графика ей тук.

— Това означава, че бихме могли значително да намалим правните си разходи, ако наемем юрист, който да отговаря за трудовите въпроси и да поеме по-простите въпроси. Даваш ли си сметка, че плащаме на един адвокат от „Грей и Далас“ по четиристотин и петдесет долара на час всеки път щом се наложи да отговорим на някое от онези обременителни обвинения от ДЧПИ.

— Не, не си давах сметка — отвърна Иън възмутено и вдигна пръст. — Въпрос: какво е обвинение от ДЧПИ?

— Сериозно, ако просто започнеш да четеш отчетите, които ти изпращам… — Брук не довърши и продължи по същество, махвайки към доклада. — Отгърни на втора страница. По мои изчисления, ако наемем вътрешен юрист, който да се занимава с трудовите въпроси, ще си спестим около деветдесет хиляди долара.

— Идеята определено ми харесва.

— След това бих искала да използваме тези деветдесет хиляди долара за да назначим още един юрист, който да поеме част от моите задължения — продължи Брук. — Рутинни въпроси, като договори за наем, търговски договори и така нататък, което очевидно ще облекчи моята натовареност. Вземайки предвид сумата, която ще ни е нужна за да наемем двама добри юристи, това би трябвало да струва на „Стърлинг“ около седемдесет хиляди долара повече от тази година.

Иън я зяпна.

— Само толкова? Седемдесет хиляди долара годишно са достатъчни за да те накарат да останеш? Имаш го. Абсолютно. Къде да се подпиша?

— Всъщност ако отгърнеш на следващата страница, ще откриеш, че с оглед разрастването на компанията предвиждам, че до следващата година ще излезем наравно, а до по-следващата този ход ще ни спести пари.

Иън скръсти ръце на гърдите си, придобил адски доволно изражение.

— Звучи съвършено.

— Освен това искам длъжността ми да бъде променена на изпълнителен вицепрезидент и главен юрист.

Иън помисли над това.

— Няма проблем.

— И… едно последно нещо.

Естествено, че имаше едно последно нещо. Сделката, която беше сключила с Иън току-що — да наеме още двама юристи, — щеше да й помогне да си върне равновесието, което бе липсвало в личния й живот. Ала освен това бе прекарала последните няколко дни, обмисляйки какво всъщност иска в професионален план.

И имаше само още нещо.

Иън трябва да бе видял блясъка в очите й, защото подпря ръце на бюрото, сякаш се приготвяше да посрещне удар.

— От това ще боли, нали?

— Мъничко. — Брук срещна очите му. — Искам дял от компанията.

Иън изпусна тежко дъха си и преплете пръсти, без да каже нищо. Той открай време беше едноличен собственик на „Стърлинг Ресторантс“.

— Бих могла да ти изнеса цяла реч за приноса си към „Стърлинг Ресторантс“ през последните две години, Иън, ала се надявам, че вече го знаеш. Така че вместо това ще ти кажа, че вярвам в тази компания и знам, че можем да продължим да я развиваме. И искам да го направя не като служител, а като твой партньор.

С тези думи тя остана да си седи там, потейки се от притеснение, а Иън все така не казваше нищо.

— Какъв процент? — попита той най-сетне и Брук изпусна дъха.

Да! В главата си тя танцуваше победоносно.

— Знаеш ли какво? Днес ти стоварих цял куп информация. — Тя се усмихна очарователно. — Защо не пообмислиш всичко това през следващите ден-два и не ми кажеш какво би било справедливо според теб?

— Винаги те е бивало в преговорите — измърмори Иън под носа си, поклащайки глава. Ала когато я погледна, в ъгълчетата на устните му имаше усмивка. — Би трябвало да те уволня, задето ми изкара акъла по този начин.

Брук се усмихна.

— Е, като се има предвид, че стоварваш всички уволнения на мен, непременно ще се заема възможно най-бързо.

* * *

По-късно същата вечер във „Файърлайт“, бар, който Брук отдавна се канеше да посети, Форд вдигна чаша с шампанско за тост.

— Поздравления за новия изпълнителен вицепрезидент, главен юрист и съсобственик на „Стърлинг Ресторантс“.

Брук се усмихна широко.

— Доста време ще мине, преди да ми омръзне да го чувам. — Тя чукна чашата си в неговата и отпи глътка.

— Да разбирам, че работата за „Спектрум“ и преместването в Шарлът отпадат? — попита Форд.

— Аха. Веднага след срещата с Иън позвъних на изпълнителния директор на „Спектрум“ и му съобщих, че ще откажа предложението му. — Палмър беше останал изненадан и разочарован, ала разговорът им беше приключил толкова приятелски, колкото би могло да се очаква при тези обстоятелства.

— Съжаляваш ли за нещо?

Брук се замисли над въпроса на Форд, а после поклати глава.

— За нищо.

Всъщност вече беше преминала към следващата точка от плана си за възстановяване на баланса в живота си. Беше изпратила имейл на Рейчъл за да й каже, че с удоволствие ще обядва с нея следващата седмица, и освен това се бе обадила на родителите си, докато се прибираше от работа за да им разкаже новините. Приказваха си повече от час, несъмнено най-дългият несвързан с работата телефонен разговор, който бе водила от две години насам.

Брук се огледа наоколо — съсобственикът в нея не можа да се сдържи да не провери конкуренцията.

— Значи, това е мястото, което с Чарли и Тъкър непрекъснато ми хвалите. — Тя махна закачливо към ордьоврите пред тях. — Сигурно е заради крокетите с омар. — Всъщност сигурна бе, че е заради многото привлекателни жени по дънки, високи токчета и потничета, разкриващи изобилие от загоряла от слънцето кожа.

Форд се усмихна палаво.

— Напълно си права. Обожавам крокетите с омар в това място.

На Брук не й беше трудно да види защо. Около дузина от тези „крокети с омар“ тайничко го оглеждаха, откакто двамата бяха седнали. Тъкмо се канеше да се пошегува, че му пречи да се развихри, когато нещо — или по-точно някой — привлече вниманието й.

— Това място определено е хит. Дори туитър терористът е тук.

Тя лесно разпозна Кайл Роудс, изключително богатия компютърен гений и бизнесмен, прочул се като хакера, извадил туитър от строя, след като тогавашното му гадже, модел на бельо за „Виктория Сикрет“, бе качила видео клип, в който му изневеряваше с филмова звезда. Като повечето жители на Чикаго, Брук беше проследила цялата медийна драма около ареста и осъждането му… без да предполага, че един ден ще има лична връзка, в известен смисъл, със случая.

Форд погледна натам и сви рамене.

— Виждал съм го няколко пъти. Мисля, че барът е собственост на негов приятел или нещо подобно.

— А това трябва да е Райлин — каза Брук, говорейки за жената с дълга гарвановочерна коса, която вечеряше с него. Докато тя ги гледаше, жената поклати глава на нещо, което Кайл беше казал, а после се засмя на следващите му думи.

Я чакай. Приятел си с жената, чийто годеник си изпратил в затвора?

— Няма да е зле да престанеш да се прехласваш, Брук — подхвърли Форд. — Почти съм сигурен, че туитър терористът вече е зает.

Брук примига.

— Какво? О, не… гледах нея.

Веждите на Форд подскочиха.

— Взе да става интересно.

Мъже.

— Не по този начин, Форд. Аз я познавам. Или поне съм чувала за нея. Приятели са с Кейд. Спомних си как веднъж ми каза, че ситуацията е доста странна, защото именно той е водил делото срещу нейния годеник. — Брук се усмихна, връщайки се към разговора им онази вечер. — Попитах го дали смята, че ще го поканят на сватбата, и се посмяхме за това, дали правят картички, на които пише: „Толкова се радвам, че оставихме зад себе си онзи път, когато те нарекох «терорист» в съдебната зала“. — Тя се усмихна, а после сви рамене. — Е, предполагам, че трябва да си бил там за да го оцениш.

— Още една шега между вас двамата.

— Да. — Брук усети как усмивката й заплашва да се стопи и си заповяда да не се отдава на мрачни мисли. Та нали празнуваха. — Да говорим за нещо друго. Като например за блондинката в блещукащата розова блуза, която цяла вечер не сваля очи от теб.

— Брук. — Форд я погледна сериозно. — Защо не се обадиш на Кейд? Разбирам, че преди беше предпазлива заради ситуацията с работата. Ала сега това вече не е проблем.

Брук кимна — тя също го беше осъзнала. И част от нея бе изкушена да направи точно това.

Само че…

— Просто… Не знам какво мисли той. Когато му казах за предложението на „Спектрум“, не взе да ме умолява да остана или нещо такова. — Тъкмо обратното всъщност. Скрий им шапката в Шарлът, Брук.

— Е, а ти намекна ли по някакъв начин, че той също играе роля в решението ти?

Брук не отговори веднага, прехвърляйки през ума си всяка дума от последния им разговор.

— Е, добре де, не съм. Имаш право. Ала точно там е работата. Аз изведнъж бях осенена от прозрение, от нов поглед към това, какво искам от живота, но това съм само аз. Ами ако отида при него и му разкажа какво изпитвам, а той не изпитва същото? — Единственото по-ужасно от това, Кейд да й каже, че тя не е „момиче за голямата картина на живота му“, реши Брук, бе да й каже, че никога не е била част от каквато и да е картина.

— Би било истинска отврат.

Брук се засмя, а после осъзна, че Форд не се шегува.

— Я чакай, това ли е отговорът ти?

— Да, защото е истината.

— Е, аз не искам истината. Искам да ми вдъхнеш смелост, да ме надъхаш, да ми обясниш, че мога да го направя. Искам да кажеш: „Не говори глупости, Брук. Естествено, че Кейд иска да бъде с теб. Вие сте страхотни заедно. Всъщност обзалагам се, че през последните две седмици само се е сдухвал, без да се къпе и почти неспособен да излезе от апартамента, защото е адски депресиран, че ти не се обаждаш“. Нещо, каквото и да е, което да ми даде надежда, че няма да се проваля с гръм и трясък, ако го направя.

— Това ли се очакваше да ти отговоря?

— Да, това се очакваше да ми отговориш, Форд Диксън. — Брук започваше да се ядосва.

— О. — Той помисли над думите й. — Хубавото е, че действително смятам, че има поне четиресет — петдесет процентова вероятност да си права. Е, не това как не се къпел и не излизал от апартамента. Мъжете не го правят. Ние се преструваме, че проблема го няма, напиваме се, понякога сваляме друга мадама за да забравим предишната. — Очевидно беше видял паниката в очите й, защото побърза да добави: — Не казвам, че в случая е станало така, просто ти обяснявам за пола ни като цяло и… ми се струва, че май трябва да млъкна.

Брук закри лицето си с ръце.

— Благодаря ти, Форд. Защото не бях достатъчно притеснена. — Тя се загледа надолу, разтривайки слепоочия, докато полагаше огромни усилия да не си представи Кейд с друга жена. А после нещо се плъзна по масата и спря пред нея.

Айфонът на Форд.

Върху който беше отворена снимка на Раян Гослинг, гол до кръста.

Въпреки всичко, тя се усмихна.

— Съжалявам — каза Форд, усмихвайки се смутено. — Очевидно установихме, че не ме бива особено в насърчителните речи. Мога ли обаче да кажа едно нещо?

— Само недей да ми изкарваш акъла още повече, окей? И така вече цялата треперя само при мисълта да се разкрия пред него по този начин.

— Единственият начин да разбереш със сигурност какво мисли Кейд е да го попиташ.

Брук кимна.

Макар и неохотно, трябваше да признае, че „най-добрият й приятел с пенис“ беше прав.