Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (10)

10

В продължение на един дълъг миг Кейд не каза нищо.

Вероятно за първи път в живота си беше останал без думи.

— Мислиш, че е възможно да съм твой брат.

— Баща ти Ноа Гарити ли е? — изтърси Зак направо. А после махна с ръка към Кейд. — Искам да кажа, вече го знам. Страшно приличаш на него.

Приличам ли на него, мамо?

Кейд потръпна, върнал се изведнъж назад във времето, десетгодишно момче, развълнувано и отчаяно копнеещо за информация.

Той побърза да пропъди спомена.

— Да. — Костваше му много да признае дори толкова.

Зак се усмихна, сякаш това бе най-страхотната новина в света.

— Знаех си. Той е и мой баща. С теб сме полубратя.

— Той не ми е баща.

Усмивката на Зак угасна.

— Ама нали току-що каза…

— Биологически Ноа Гарити може и да ми е баща, но нищо повече.

Зак кимна, придобил смутено изражение.

— Извинявай. Нямах предвид… Искам да кажа, не знам каква е историята между вас.

— Историята е съвсем кратка. Срещнах се с него веднъж, когато бях на десет години, и никога повече не го видях.

Зак се взираше неловко в пода.

— Ами тогава това тук сигурно ти се струва още по-странно.

Кейд прокара ръка пред устата си. Ноа Гарити. Исусе, не се бе сещал за него от години. И честно казано, би предпочел да не го прави още много години занапред.

Неочакваната поява на тийнейджъра, който седеше насреща му, направи този план на пух и прах.

— Смятам, че спокойно можем да го наречем „странно“, да.

Той се вгледа по-внимателно в Зак. Косата му беше по-светла от неговата, ала очите му бяха огледален образ на неговите.

— Как ме откри? — Внезапно му хрумна нещо. — Не ми казвай, че те е изпратил Ноа.

— Не — побърза да отговори Зак. — С мама дори не знаят, че съм тук. Баща ми… не обича да говори за теб.

Радвам се да чуя, че чувствата ни са взаимни.

— Как тогава разбра кой съм?

— Той ми каза веднъж, много отдавна — обясни Зак. — Бях на четири години и двамата гледахме мача за купата „Роуз Боул“. Това е първият мач, който си спомням как гледам с татко. Той се вживяваше и викаше по телевизора и накрая, когато ти хвърли онзи невероятен пас и спечели мача, той ме сграбчи и затанцува с мен около масата в хола.

Зак се усмихна на спомена, но после изражението му стана сериозно.

— И тогава всички разбраха, че си контузен, и коментаторите започнаха да обясняват как са те ударили лошо и че е възможно рамото ти да е счупено. Спомням си как целият стадион стана на крака и ти ръкопляскаха, докато треньорът и помощникът му те извеждаха от игрището. Аз погледнах към татко и в очите му имаше сълзи. За първи път го виждах да плаче и го попитах дали е тъжен, защото мъжът на телевизора е пострадал. И тогава той се обърна към мен и каза: „Този мъж е твой брат, Зак“.

Кейд го гледаше, неспособен да разбере нищо от това, което му говореха. Зак спокойно би могъл да се появи в офиса му и да заяви, че идва от бъдещето и е изпратен за да спаси планетата от зли киборги, толкова сюрреалистично бе всичко това. Кейд имаше един-единствен спомен с Ноа Гарити и този спомен свършваше с това, как Ноа завинаги си тръгва от живота му.

— Сигурен ли си, че говорим за един и същи Ноа Гарити? От Хофман Естейтс, напуснал гимназията „Конант“, без да завърши?

Зак изглеждаше изненадан.

— Не ми е казвал, че не е завършил. Знам само, че е бил уайдрисийвър в отбора и е бил голяма звезда в гимназията. — Зак отново се върна към разказа си. — Не мисля, че беше възнамерявал да ми каже, че си му син, защото след това винаги сменяше темата, когато го питах за теб. Аз обаче никога не забравих, че имам брат. Винаги съм се чудил какъв ли си и дали, е, нали се сещаш, дали ще си допаднем и така нататък. А после миналата седмица видях името ти във вестниците покрай случая със сенатор Сандерсън и… ами, просто ми се прииска най-сетне да се запознаем.

Кейд прокара ръка през косата си.

Имаше брат.

След като Ноа го беше отписал от живота си, Кейд никога не си бе позволявал да се запита за останалата част от семейство Гарити… Особено като се имаше предвид, че никой от тях не бе опитал да се свърже с него.

До днес.

— Има ли и други? Искам да кажа, имаш ли брат или сестра? — попита той.

Зак поклати глава.

— Не. Само аз съм.

— Какво търсиш, Зак? От мен. — Надяваше се, че думите му не бяха прозвучали коравосърдечно; просто се опитваше да осмисли всичко това и да бъде възможно най-директен.

Зак сви рамене.

— Виж, разбирам, че за теб съм напълно непознат, обаче… не знам, навярно някой ден бихме могли да се срещнем на по хамбургер или нещо такова. Да прекараме малко време заедно.

Кейд видя жаждата в очите на Зак, поглед, който му беше познат. Защото преди двайсет и три години той бе изпитвал съвсем същото и бе разтворил сърцето си за някой, който му беше почти напълно непознат, точно както правеше Зак сега.

Не знаеше нищичко за това, как да бъде брат. И определено не беше готов неочаквано да се сдобие с такъв в четири без петнайсет в петък следобед. Едно обаче знаеше.

Нямаше да причини на това хлапе онова, което Ноа Гарити някога бе сторил на него.

Така че кимна.

— С удоволствие, Зак.

* * *

След като Зак си тръгна, Кейд затвори вратата на кабинета си и седна на бюрото си. Двамата се бяха уговорили да обядват заедно другата седмица в едно заведение за хамбургери. Кейд имаше само едно условие и то не търпеше възражения.

— Не искам Ноа да бъде там. Не ме интересува дали ще му кажеш, че си дошъл да ме видиш, или не. То си е твоя работа. В това между нас обаче той няма място.

Разгорещеността му като че ли беше учудила Зак, но той бе кимнал.

— Окей. Както кажеш. Няма проблем.

Кейд не знаеше какво означава това, че Ноа се бе разплакал на мача за купата „Роуз Боул“, и не искаше да знае. Той беше юрист и работеше с факти. А в този случай имаше само един неопровержим факт, който бе от значение: Ноа Гарити не си бе направил труда да се свърже с него в продължение на двайсет и три години. Не беше част от живота на Кейд и никога нямаше да бъде.

Кейд знаеше достатъчно от историята, макар че му беше отнело години, докато навърже нещата. Майка му, Кристин Морган, беше забременяла от Ноа Гарити през последния срок в гимназията. Родителите на Кристин учудващо бяха запазили самообладание, когато разбрали, че дъщеря им, кралицата на класа, чака дете; за сметка на това Ноа направо се шашнал. По-големият му брат бил отпаднал от университета на Илинойс и решил да се премести в Калифорния с един свой приятел за да открият компания за озеленяване. Когато предложили на Ноа да отиде с тях, той си събрал нещата и потеглил към слънчевия Западен бряг, скъсвайки с Кристин, като оставил бележка в шкафчето й в училище. Не ме мрази, бейби. Просто не съм готов да стана баща.

За късмет на Кейд, Кристин осъзнала, че готова или не, появата на бебето (което тя решила да задържи) означавала, че някой трябва да постъпи отговорно. Завършила гимназия и се записала в местния колеж. Кейд, който никога не беше причинявал много неудобства на майка си, се появил на бял свят през зимната ваканция, давайки възможност на Кристин (с помощта на нейната майка като бавачка) да тръгне на лекции през февруари. Две години по-късно завършила и се прехвърлила, заедно с Кейд, в Университета на Северен Илинойс, където се дипломирала като медицинска сестра.

Когато Кейд беше на около пет години, горе-долу по времето, когато двамата с майка му се преместиха в Чикаго и тя започна първата си работа като сестра, взе да задава въпроси за баща си. Много бързо си даде сметка, че това е щекотлив въпрос. Баба му и дядо му се опитваха да заобикалят темата, доколкото им беше възможно, а майка му, едва двайсет и три годишна по онова време, говореше само отрицателни неща за Ноа — как така и не завършил гимназия, как ги зарязал, когато тя забременяла, как нито веднъж не опитал да се свърже с тях. В крайна сметка Кейд престана да задава въпроси.

До онзи ден, пет години по-късно, когато майка му дойде при него.

Той беше в стаята си и играеше видео игра, преди да си легне, когато тя почука на вратата му и каза, че трябва да си поговорят.

Кейд знаеше точно какво означава това. Неприятности.

— Идеята да пуснем щуреца в роклята на Манди Франклин по време на сутрешното събиране в училище беше на Шон.

Майка му скръсти ръце на гърдите си.

— Не съм чула нищо за никакъв щурец. Сега обаче знам за какво ще си поговорим след това.

Тя приседна на леглото до него.

— Това обаждане по телефона преди малко? Беше баща ти.

Кейд остави видео играта настрани и се изправи в леглото.

Баща му?

— Какво искаше? Каза ли нещо за мен?

— Да. Върнал се е от Калифорния и иска да те види.

Кейд усети вълнение, но и мъничко притеснение в стомаха си, както докато чакаше на опашка, преди да се качи на скоростното влакче.

— Ти какво му отговори.

— Казах му, че зависи от теб.

Тя не продължи и Кейд се зачуди дали това не е някакъв тест.

— Ще се ядосаш ли, ако кажа „да“? — попита той предпазливо.

Майка му поклати глава.

— Няма да се ядосам, миличък. — Тя посегна и отметна кичур коса от челото му. — Ти решаваш.

Кейд се замисли.

— Кога иска да ме види?

— Утре.

— Искам да го видя.

Майка му кимна, сякаш бе очаквала този отговор.

— Добре. Ще му съобщя.

— Усмихваш се с онази особена усмивка — каза Кейд. — Онази фалшивата, която използваш винаги когато госпожа Креймър дойде за да ни напомни, че тревата ни е прекалено висока.

— Е, госпожа Креймър би трябвало да си намери нещо по-хубаво за правене от това, да следи моравите на съседите си. — Изведнъж тя се пресегна и го взе в прегръдките си. — Утре ще се постарая за усмивката си, Кейд. За теб.

Беше го завила, а после бе легнала до него, както правеше само когато той беше болен или в нощи като онази, когато беше сигурен, че е чул странно стържене в дрешника си, след като по-големият брат на Шон ги беше оставил да изгледат „Кошмари на «Елм стрийт»“.

— Има ли нещо, което искаш да ме попиташ? — каза тя, докато и двамата се взираха в тавана, сложили глави върху възглавницата му.

— Може ли да ми кажеш нещо за него? — Кейд замълча за миг. — Обаче, мамо… може ли този път да е нещо хубаво?

Майка му преглътна и избърса очите си и Кейд се притесни дали не беше отишъл твърде далеч.

Тя се обърна за да го погледне.

— Не съм те прецакала напълно, нали?

Кейд се престори, че се замисля над това.

— Дори и да си, вероятно няма да го разбера.

Тя се усмихна, точно както Кейд се беше надявал, а после пъхна ръка под възглавницата, намествайки се по-удобно.

— Добре тогава. Три хубави неща за Ноа Гарити. Може да разсмива хората. В гимназията всички искаха да бъдат приятели с него. Второ, той е невероятен футболист. Винаги когато топката беше в него, целият стадион скандираше толкова силно, че сигурно можеше да се чуе на цяла миля от там. И накрая — тя замълча за миг, сякаш това бе най-важното, — за бала ни ми каза, че е прекарал цял час, избирайки цветята за корсажа ми. Каза, че не могъл да намери нищо толкова красиво, колкото мен.

Кейд прехвърли през главата си тези скъпоценни късчета информация, повече, отколкото бе научил за Ноа Гарити в продължение на десет години. Реши, че това с цветята звучи малко сладникаво и тъпо, но другите неща бяха готини. И не можа да се сдържи да не зададе още един въпрос.

— Приличам ли на него, мамо?

Тя го докосна лекичко по бузата.

— Одрал си му кожата.

На следващата сутрин стомахът му отново беше като преди скоростното влакче. Майка му като че ли понечи да каже нещо, когато той излезе от стаята си, облечен в най-хубавата си риза, но после прехапа устни и отново се залови с приготвянето на закуската.

Точно преди обяд (с половин час закъснение, вероятно заради трафика) Кейд чу как една кола спира пред тях. Неспособен да се сдържи, той изтича в дневната и погледна през прозореца.

Той беше.

Пред очите му един мъж, облечен в кафяво кожено яке, слезе от черната поочукана кола. Погледна къщата за миг, а после пъхна ръце в джобовете на якето си и се приближи до входната врата.

Когато звънецът иззвъня, Кейд се дръпна назад, без да знае какво да направи или да каже. Майка му отвори вратата, каза тихичко няколко думи, които той не можа да долови, и ето че след десет години баща му най-сетне беше тук, стоеше в дневната им и изглеждаше невероятно висок и готин в коженото си яке.

И изведнъж всичко се промени. Кейд вече не беше нервен, нито развълнуван.

Беше ядосан.

Беше му отнело десет години за да се появи.

— Леле. — Ноа хвърли поглед към майка му. — Одрал ми е кожата.

Тя му отвърна с една от онези фалшиви усмивки.

— Това вероятно не би те учудило толкова, ако беше идвал и преди.

Ноа посочи към Кейд.

— Сега ли ще го направим, пред детето?

— Детето мисли същото — заяви Кейд предизвикателно.

И Ноа, и майка му го погледнаха. Кейд се приготви да му дръпнат конско (бяха го учили да не отговаря на възрастните и винаги да е любезен), но такова не последва. Вместо това майка му кимна.

— Е, ще ви оставя да си поговорите.

И като му намигна окуражително, ги остави сами. Миг по-късно Кейд чу подрънкване на купички откъм кухнята.

Ноа се размърда неловко.

— Да си поговорим. Окей. — Той махна към дивана. — Защо не седнем? Обзалагам се, че имаш цял куп въпроси. — Засмя се, сякаш това беше адски смешно.

Кейд го последва на дивана, мислейки си, че майка му би могла да спомене още нещо предишната вечер — че баща му е задник.

Настани се в другия край на дивана, твърдо решен да изглежда суров. Определено имаше цял куп въпроси и най-вече — един.

— Защо не дойде да ме видиш досега?

Ноа примига.

— Е, добре. Уважавам мъж, който казва онова, което мисли. — Нов смях.

Кейд го изгледа свирепо.

Ноа се прокашля.

— Ами, ъ, сложно е, Кейд. Бях почти дете, когато ти се роди.

— Майка ми е била на същите години и въпреки това ме е искала.

Ноа потръпна.

— Исусе, изобщо не си поплюваш, а? — Той въздъхна. — Предполагам, че трябваше да открия себе си. — Той го погледна. — Знам, че не ти е ясно, но може би един ден, когато си по-голям, ще го разбереш.

— Затова ли дойде сега? Защото си открил себе си?

— Като някакъв адвокат си с тези въпроси. — Ноа се усмихна. — Снощи майка ти ми каза колко си умен. От нея си го взел, да знаеш.

Кейд реши, че ще е най-добре да си замълчи. Обаче — много ясно!

— Не ми отговори — изтъкна той.

— Опитвам се да открия себе си, Кейд. Наистина се опитвам.

Ново мълчание.

— Чух, че обичаш футбола — каза Ноа най-сетне. — Знаеш ли, някога и аз играех футбол.

Кейд опита да си придаде незаинтересуван вид.

— Биваше ли те?

Ноа наклони глава и го огледа преценяващо.

— Защо да не ти покажа?

Хванат неподготвен от предложението, Кейд се огледа наоколо.

— Сега?

— Аха. Върви да си донесеш топката. Ще те чакам на двора.

И сякаш се бяха уговорили, той стана и се отправи към вратата.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, Кейд отиде в стаята си за да вземе топката. Когато излезе навън, видя Ноа да го чака на тротоара, пушейки цигара.

Той изпусна струйка дим и му кимна.

— На каква позиция играеш?

— Куотърбек.

Ноа дръпна за последен път от цигарата и я хвърли в канавката.

— Да те видим как хвърляш. — Той застана в другия край на моравата, на десетина метра от Кейд.

Кейд отстъпи назад и хвърли. Без дори да се помръдне, Ноа улови топката до гърдите си.

— Не беше лошо. Сега пробвай в движение.

— Госпожа Креймър казва, че не ни е разрешено да тичаме по моравата й.

— Така ли? Е, да видим дали не бих могъл да я накарам да направи изключение. — Стиснал топката под мишница, Ноа пое по пътеката, отвеждаща до входната врата на госпожа Креймър, и натисна звънеца. Няколко секунди по-късно тя отвори.

Кейд видя как Ноа каза нещо и посочи топката. А после се усмихна и продължи да говори и за изумление на Кейд, госпожа Креймър се засмя. Дори не беше подозирал, че това е възможно.

Миг по-късно Ноа си тръгна, помахвайки й за довиждане. Затича се и подхвърли топката на Кейд.

— Всичко е наред. Имаме разрешение — каза Ноа, след като Кейд я улови.

И ето че Кейд играеше футбол с баща си в един свеж есенен следобед. Съвсем простичък миг — двама души си подхвърляха топка — и все пак толкова съвършен, че лицето едва не го заболя, толкова широко се усмихваше.

Не искаше да хареса Ноа (е, по-скоро не можеше), обаче него наистина го биваше във футбола. Е, да, майка му се опитваше да му помага с тренировките, както и дядо му понякога, ала и двамата толкова често изпускаха пасовете му, че прекарваха повечето време, търсейки топката из храстите на госпожа Креймър. Освен това никой от тях не разбираше особено от играта, така че през половината от времето майка му стоеше, когато би трябвало да тича, и обратното. Ала Ноа… е, той правеше всичко точно както трябва.

На няколко пъти Кейд забеляза майка си да надниква през прозореца и й махаше за да я увери, че всичко е наред. Тя сигурно изпитваше тайничко облекчение — сега, когато баща му се беше върнал, вече не беше нужно да се мъчи да му помага с тренировките. Ноа вероятно можеше да го научи и на други неща, като например как да поправя коли и развалени миялни и пещи за отопление, така че да не трябва всеки път да викат майстор, когато нещо се повреди. Готов бе да се обзаложи, че Ноа знае цял куп такива неща.

След няколко часа, когато и двамата бяха толкова изморени, че едва се държаха на краката си, Кейд рухна на земята до Ноа. Ноа извади пакет цигари и запалка от задния джоб на дънките си и запали.

— Майка ти беше права. Наистина те бива. — Той се пресегна и разроши косата на Кейд. — Един ден току-виж си станал по-добър и от мен.

Кейд усети, че се задушава от гордост, и можа само да кимне.

Ноа отпусна ръце на коленете си, а цигарата висеше между пръстите му.

— Слушай. Един мой приятел има два билета за мача на „Беърс“ тази неделя, но не може да ги използва. Предложи ми ги и си помислих дали не би искал да отидеш.

— С теб? — попита Кейд.

Ноа се засмя.

— Да, с мен.

От вълнение Кейд едва успя да изкара думите.

— Би било страхотно! — Замълча, а после нещо в него, нещо предпазливо и неловко, и все пак изпълнено с надежда, го накара да продължи: — Благодаря, татко.

Изражението на Ноа се промени, моментно колебание в усмивката му, преди да кимне:

— Няма защо, хлапе.

В понеделник Кейд се похвали на всичките си съученици, че този уикенд баща му ще го заведе на мача на „Беърс“. Дори Шон, който това лято беше ходил на няколко мача на „Къбс“ с баща си и брат си, беше впечатлен. В събота вечерта толкова се вълнуваше, че едва успя да изтърпи поученията на майка си за това, как на двамата с Ноа не им било разрешено да ходят никъде — ама наистина никъде — освен на мача и обратно, как била пъхнала няколко монети в джоба на якето му, така че да може да й се обади от някой уличен телефон, „за всеки случай“.

На следващата сутрин Кейд се облече и изгълта набързо закуската си. Мачът започваше на обяд, така че Ноа беше обещал да го вземе в единайсет. В единайсет без петнайсет, неспособен да се сдържа повече, той седна до прозореца в дневната и зачака.

В единайсет и петнайсет все още чакаше.

— И миналия път закъсня. Ще дойде, мамо — каза й той.

В дванайсет часа, когато мачът вече бе започнал, той разбра.

Ноа Гарити му беше направил проба — единственият шанс на Кейд да има баща.

И той се беше провалил.

* * *

Кейд изпусна дъха си и прокара ръка пред устата си, загледан през прозореца на офиса. Много отдавна бе погребал проблемите си с Ноа Гарити и те трябваше да останат погребани.

За щастие, беше петък вечер, което означаваше, че може да се прибере вкъщи, да си налее силно питие и да забрави за всичко това.

А после изведнъж се сети.

Петък вечер.

Мамка му.

Погледна си часовника и установи, че закъснява с десет минути за срещата си с Брук Паркър. За миг си помисли дали да не й прати есемес, че е възпрепятстван, но тя вероятно вече го чакаше в заведението, несъмнено заета с това, да измисля всички онези сладки саркастични забележки, които щеше да запрати в лицето му, когато той най-сетне се появи.

Не беше сигурен дали от това му се прииска да отиде повече, или по-малко.

Грабна куфарчето си, напъха вътре няколко папки с документи, които искаше да прегледа през уикенда, и излезе навън за да си вземе такси. Бар „Несуно“, едно от заведенията на „Стърлинг“, беше италианска пицария и винен бар недалеч от Мичиган авеню. Уличката беше еднопосочна, с движение в обратната посока и като знаеше какъв е трафикът в петък вечер, Кейд помоли шофьора да го остави на една пресечка от там за да спести време.

Тръгна забързано към ресторанта. Първият човек, когото видя в топлия интериор с неизмазани тухли, беше Брук. Бъбреше си със салонната управителка и изглеждаше точно така, както си я беше представил този следобед — изискана и адски секси с полата и високите си токчета.

Той тръгна към нея.

— Знам, че закъснях — започна, когато се приближи до нея, прекъсвайки я в мига, в който тя отвори уста. — Съжалявам. Имах… странен следобед.

Тя го погледна изпитателно и Кейд със закъснение си даде сметка, че беше разхлабил вратовръзката си и беше разкопчал най-горното копче на ризата си, докато отново и отново прехвърляше през ума си всичко, което Зак му беше сервирал по-рано през деня. Освен това беше почти сигурен, че косата му е разрошена, след като толкова пъти беше прокарвал пръсти през нея. Не беше точно начинът, по който изглеждаше обикновено в професионална обстановка.

Така че се приготви да посрещне неизбежния саркастичен коментар.

— Имаше вид на човек, който има нужда от едно питие, Морган. — А после неочаквано изражението й омекна и тя наклони глава към масите. — Защо не седнем?

Изненадващо, Кейд почувства нещо странно в гърдите си — като малка лодка, подмятана от разбушувалото се море, върната изведнъж в правилния курс от топъл, спокоен бриз.

Докато салонната управителка ги отвеждаше до масата им, той хвърли поглед към Брук.

— Благодаря.

Тя срещна очите му с лека усмивка.

— И аз съм имала такива дни, Кейд. Колкото искаш.