Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (3)

3

— Имате ли съдебна заповед? — попита Брук.

— Не. — Седнал насреща й, с двама федерални агенти от двете си страни, Кейд като че ли изобщо не се безпокоеше за подобни незначителни подробности. — Мога обаче да получа такава, ако се налага.

От самоуверения му тон Брук се досети, че щатският прокурор Кейд Морган е свикнал да получава онова, което иска. Определено изглеждаше така, със силната си челюст, тъмнокестенявата коса, атлетичната фигура и кобалтовосините очи. Беше невероятно привлекателен (би трябвало да е сляпа за да не го забележи) и това несъмнено му помагаше както в съдебната зала, така и извън нея.

— Вероятно няма да ви е трудно да убедите някой съдия да ви разреши да поставите подслушвателни устройства в ресторанта — съгласи се тя. — Ала въпреки това ще се нуждаете от някое вътрешно лице, което да се погрижи обектите ви да седнат на правилната маса.

— Така е — призна Кейд. — Ще ни бъде наистина трудно да го направим без вашето съдействие.

Поне това можеше да си признае.

— Преди дори да си помисля да приема, трябва да знам кой е обектът ви и за какво е разследван.

Кейд поклати глава.

— Боя се, че характерът на разследването е конфиденциален. Що се отнася до самоличността на обекта, след като получим съгласието ви да ни съдействате, ще ви предоставим тази информация в подходящия момент, така че да знаете кой трябва да бъде настанен на масата с микрофона.

За Брук обаче това не подлежеше на обсъждане.

— Работата ми е да защитавам интересите на „Стърлинг“, господин Морган, и това включва безопасността на служителите и клиентите на компанията. Напълно е възможно човекът, когото преследвате, да е мафиотски бос или наркобарон, или някакъв друг опасен престъпник. Ами ако тези мъже открият, че масата се подслушва? Ами ако разпознаят агент Хъксли и неговата „дама“, извадят оръжия и открият огън? Можете ли да си представите на каква отговорност бих изложила компанията, ако някой пострада, а аз съм имала предварителна информация, че в един от ресторантите ни се планира провеждането на опасна операция?

Кейд помисли над думите й.

— Не мога да разкрия характера на разследването ни — заяви той най-сетне. — Но мога да ви уверя, че никой от двамата мъже, които ще бъдат в „Соня“ в неделя вечерта, не представлява опасност. Никой няма да извади оръжие и да открие огън насред ресторанта ви. Това не е Дивият запад.

— Все още бих искала да науча имената.

Сините му очи срещнаха нейните непоколебимо.

— Не отстъпвате лесно, госпожице Паркър.

— Не бих се справяла с работата си, ако беше иначе.

— Хм. — Кейд се протегна в стола си, невероятно красив и изглеждащ досущ като преуспял юрист в ушития си по мярка тъмносин костюм. — При обикновени обстоятелства, това би бил моментът, в който ви дръпвам една строга реч как, ако разкриете каквото и да било от поверителната информация, която се каня да споделя с вас, бихте могли да бъдете подведена под отговорност за възпрепятстване на правосъдието. — Той й отправи ослепителна усмивка. — За щастие, тъй като сте юрист и очевидно сте наясно с това, можем да го прескочим. Което е добре, защото тази част от разговора може да стане адски неловка.

Може би беше, защото Брук имаше гаден ден. Току-що беше зарязана от Готиния гинеколог, прекарала бе три часа на телефона, спорейки с адвокатите на „Стейпълс Сентър“ за всяка незначителна подробност от договора, и всичко това — само след две жалки хапки пилешко тако и разтопено смути от ягода и манго. Беше уморена, гладна и допреди десет минути с нетърпение бе очаквала първата неделя от доста време насам, в която не се налагаше да работи. Така че, да, вероятно беше особено кисела по причини, които нямаха нищо общо с никой от хората пред нея.

Ала Кейд Морган сериозно започваше да я дразни.

Дошъл бе тук, в нейния офис за да поиска нейната помощ. А сега я заплашваше с обвинения във възпрепятстване на правосъдието… А най-дразнещото бе, че го правеше с усмивка.

Така че тя му го върна.

— Много мило от ваша страна, господин Морган. Защото в отговор на вашата строга реч, аз също щях да ви дръпна такава и да ви обясня къде точно федералните прокурори, идващи в офиса ми за да искат съдействие, могат да си заврат заплахите за обвинения във възпрепятстване на правосъдието. — Брук се усмихна очарователно. — Толкова се радвам, че можем да избегнем тези неприятни обяснения. Какво облекчение.

Въпреки че вниманието й беше насочено към Кейд, с крайчето на окото си видя как агент Хъксли и агент Робърт, поглеждат към тавана, опитвайки се да скрият усмивките си.

За миг Кейд като че ли беше хванат неподготвен, за първи път, откакто беше дошъл в офиса й, а после в очите му припламна нещо съвсем различно. Развеселеност може би?

Това още повече я подразни.

— Имате право, госпожице Паркър. — Той плесна с ръце и продължи. — Е, добре. Ето какво мога да ви кажа. Резервацията е за седем и половина, под името Чарлс Торино.

Чарлс Торино.

Не, Брук нямаше представа кой е той.

— Ще ви спестя търсенето в Гугъл — каза Кейд, сякаш прочел мислите й. — Той е изпълнителен директор на една болница тук в Чикаго.

— А другият мъж?

— Сенатор Алек Сандерсън.

Ааа. Сега вече започна да разбира за какво беше цялата тази шумотевица. Съдейки по късчетата информация, с които разполагаше (специалните агенти от Отдела за финансови престъпления, това, че по-рано Кейд беше водил няколко значими случая на корупция), Брук се досети, че щатът Илинойс си имаше работа с поредния корумпиран политик.

На това можеше да отговори само по един начин.

— Мога да ви осигуря достъп до „Соня“ в седем сутринта в неделя. Давам си сметка, че е рано, но част от служителите в кухнята пристигат около десет часа, когато започват доставките за деня. Несъмнено ще искате да сте приключили дотогава.

— Напълно ни устройва — увери я Вон, видимо доволен от предложението й. — След седем години работа във ФБР, седем часът сутринта е равносилно на излежаване в леглото.

— Според мен вече можеш да престанеш да й напомняш, че работиш за ФБР — измърмори Хъксли под носа си. — Тя вече го разбра.

Брук се мъчеше да потисне усмивката си, мислейки си, че май доста харесва тези двама специални агенти, когато господин Възпрепятстване на правосъдието реши, че трябва да се обади:

— Ами останалата част от уговорката?

Брук го погледна.

— Да се погрижа Торино, Сандерсън и агентите под прикритие да получат правилните маси, имате предвид? — Тя сви рамене. — Ще обясня на салонната управителка точно къде искам да бъдат настанени тези гости. Сигурна съм, че ще се поучуди, но няма да каже нищо.

— Изглеждате адски сигурна в това.

— Аз съм главният юрист на тази компания, господин Морган. Ако помоля някой служител да запази нещо в тайна, той ще го направи. Така или иначе, възнамерявам да бъда в ресторанта в неделя вечер за да съм сигурна, че няма да има никакви проблеми.

— Благодаря ви — каза Кейд. — От името както на Щатската прокуратура, така и на Федералното бюро, позволете ми да ви кажа колко много оценяваме съдействието ви.

— Няма защо. — Брук задържа погледа му за да подчертае значимостта на следващите си думи. — И се надявам Щатската прокуратура да не забрави благодарността си, ако някога „Стърлинг Ресторантс“ на свой ред се нуждае от услуга.

Кейд наведе глава на една страна.

— Каква услуга?

Брук сладко-сладко запрати собствените му думи от по-рано в лицето му:

— Да кажем, че ще ви предоставя тази информация в подходящия момент. — Тя облегна лакти на бюрото, готова да изгладят всички подробности по предстоящата задача. — Е, какво друго ще искате от мен? — попита тя Вон и Хъксли.

— Нищо особено засега — отвърна Вон. — Когато отидем в ресторанта в неделя сутринта, може би ще имаме още въпроси, но ще трябва да поставим подслушвателно устройство само на една маса. Нищо работа за ФБР. — Той се разсмя, когато Хъксли вдигна ръце, сякаш не вярва на ушите си. — Хайде де, това го казах само за теб. — А после си спомни още нещо. — Всъщност имам един въпрос. В ресторанта има ли охранителни камери?

Въпреки че не беше запозната с ресторантите така, както би бил управителят им, Брук знаеше отговора на този въпрос. Миналата зима камерите бяха уловили един от барманите да краде детайлите на кредитните карти на клиентите и след като го уволниха, бяха предали записа на полицията.

— Да, има. Предполагам, че ще искате да запишете срещата между сенатор Сандерсън и Торино?

— Както казват, картината струва повече от хиляда думи — отвърна Вон.

— Охранителните камери в ресторанта обикновено са обърнати към бара и към входа, ала мога да помоля началника на охраната ни да се погрижи една от камерите да гледа към масата, която си изберете. Той също вероятно ще има някои въпроси, но аз ще се справя.

Хъксли и Вон се спогледаха.

— Това би било съвършено. — Хъксли отново се обърна към Брук, а върху лицето му се четяха изненада и благодарност. — Благодаря.

Брук погледна към Кейд, придобивайки делово изражение.

— Само още нещо, господин Морган. Ще имам нужда от съдебно разпореждане за видео записа. Чиста формалност, нещо, което изискваме винаги когато предаваме каквато и да било собственост на „Стърлинг“ на властите.

В гласа на Кейд се долавяха едва забележими сухи нотки — вероятно никак не му беше приятно, че тя бе поела контрол над „неговата“ среща.

— Имате го.

С това срещата можеше да приключи и те се уговориха да се видят в ресторанта в седем часа сутринта в неделя.

— Ще предупредя охраната на сградата да ви очаква, така че няма да имате никакви затруднения — обеща Брук, след което ги изпрати до прага на кабинета си, където Хъксли и Вон се ръкуваха с нея и отново й благодариха за съдействието.

Кейд поспря на вратата.

— Ще ви настигна във фоайето — каза той на двамата агенти.

Брук изчака те да си тръгнат, преди да се обърне към него.

Беше много висок (като нищо беше над метър и деветдесет), така че тя трябваше да отметне глава назад за да задържи погледа му.

— Да не възнамерявате да ме заплашвате с още федерални обвинения, господин Морган?

Той дойде по-близо до нея.

— Знаехте, че ще се съгласите да ни сътрудничите от самото начало, нали?

Всъщност… да. Или поне от мига, в който бе разбрала, че компанията й не е загазила. И адвокатът, и бизнес дамата в нея знаеха, че не се отказва току-така нито на Щатската прокуратура, нито на ФБР. Кейд Морган може и да я беше подразнил, ала той несъмнено разполагаше с власт в този град.

— Изкарвам си прехраната, водейки преговори за сделки на стойност милиони долари — отвърна тя. — Вие може и да имате вашите съдебни заповеди и строги речи, ала аз не съм напълно начинаеща в преговорите. Единственото, което исках в замяна, бе признание за услугата, която „Стърлинг Ресторантс“ прави на Щатската прокуратура.

Кейд скръсти ръце на гърдите си и сакото му се набръчка около широките му рамене.

— Държа да отбележа, че не помня да съм приемал, че ви дължим „услуга“.

— Но не го и отхвърлихте.

Кейд я изгледа продължително.

— Не мога да реша дали сте дразнещо самоуверена, или просто… — Той като че ли помисли за миг, а после сви рамене. — Не, не се сещам за нищо друго. Само „дразнеща“.

И сякаш това решаваше въпроса, той се обърна да си върви.

— Ще се видим рано-рано в неделя, Брук Паркър.

А после излезе от офиса й точно толкова самоуверено, колкото беше влязъл.

Крайно дразнещо.