Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (1)

1

Брук Паркър се приближи до бара на ресторант „Брегът“, приготвяйки се да си поръча обяд. Барманът обаче я изпревари.

— Хей, ето я и моята любима клиентка: Пилешко тако с допълнително пико^[1]. — Той й се усмихна широко. — Това е прякорът ми за теб.

Да, досетила се бе.

— Е, наричали са ме и с по-гадни имена — заяви Брук, докато барманът отиваше към касовия апарат за да въведе поръчката.

Действително беше редовна клиентка, и се гордееше с това. Ресторантът се намираше едва на две пресечки от офиса й, на самия бряг на езерото, което го правеше съвършеното местенце за бягство в средата на деня. Освен това тук правеха най-страхотните тако с пилешко в Чикаго. Не че беше пристрастна.

Е, добре де, може и да беше мъничко пристрастна.

Тя подаде двайсетдоларова банкнота на бармана.

— Ще взема и едно смути от ягода и манго.

— Ооо, смути. Днес сме решили да му отпуснем края, а? — Двайсет и няколко годишен, с руса коса и загоряло от слънцето лице, барманът приличаше на наскоро завършил студент, който възнамерява това лято да прекара много време на плажа, играейки волейбол.

Той предаде поръчката на Брук в кухнята, а после я погледна.

— Започвам да си мисля, че би трябвало да науча повече за теб, Пилешко тако с допълнително пико. — Той й намигна. — След като вече близо месец се виждаме всяка седмица. — Погледът му се плъзна по ушития й по мярка костюм. — Според мен ти си… адвокат.

— Добро предположение.

— Знаех си. Бас държа, че си една от онези железни дами, които в съдебната зала направо кастрират противника.

Брук потисна усмивката си. Всъщност вероятно не би трябвало да го поставя в неловко положение, ала доста се забавляваше.

— В действителност не съм от юристите, които се явяват в съда. — Тя реши да му даде жокер. — Аз съм главен юрист на една компания в Чикаго.

Барманът придоби подобаващо впечатлен вид.

— Я виж ти. Каква компания?

— Собственик на ресторанти и барове.

— Какво съвпадение. И двамата сме в ресторантьорския бизнес. — Той подпря лакти на бара и й отправи жарък, секси поглед, който вероятно му носеше солидни бакшиши от женската клиентела. — Това е съдба.

Или пък не. Брук повдигна вежди.

— Позволено ли е да флиртуваш с клиентите?

Той отмина забележката й със самоуверена усмивка.

— Най-вероятно не. Ала за теб. Пилешко тако с допълнително пико, съм готов да наруша правилата. Гледай само да не ме натопиш пред онези сухари от Корпоративния отдел.

Брук трябваше да прехапе устни за да скрие усмивката си. Е, сега вече определено не можеше да го светне как стоят нещата. И в този миг някой я повика по име.

— Смятаме да се скатаем от работа този следобед, а, госпожице Паркър?

Брук се обърна и видя Кърт Макгрегър, един от управителите на „Брегът“.

— За съжаление, не. Измъкнах се само за кратка почивка.

Кърт махна към бармана.

— Надявам се, че Раян се държи добре.

— Раян е просто очарователен — увери го тя.

Барманът посочи с пръст между тях двамата.

— Познавате ли се?

Кърт се засмя.

— И така би могло да се каже. Раян, това е Брук Паркър от Корпоративния отдел. Тя е главният юрист на „Стърлинг“.

Усмивката върху лицето на бармана замръзна, изместена от израз на паника.

— О, мамка му. „Стърлинг Ресторантс“? Онези, за които работя?

— Точно те — потвърди Брук.

Барманът изглеждаше така, сякаш беше глътнал насекомо.

— Току-що ви нарекох сухар.

— Действително. Както и кастрираща желязна дама.

— Моля ви, не ме уволнявайте — прошепна той.

Брук се престори, че го обмисля.

— Идеята е доста примамлива. Ала за да уволниш някого, е нужна цял куп бумащина. Определено не е нещо, с което ми се занимава в петък следобед. Мисля да го отложа за понеделник. — Тя видя как очите му се разшириха. — Шегувам се, Раян.

Барманът се изпъна, видимо облекчен, че му се е разминало.

— Добра идея. Поръчката за Пилешко так… ъъ, госпожица Паркър пристига ей сега. — С тези думи той се втурна в кухнята.

След като барманът изчезна, Кърт се обърна към нея.

— Окей, сериозно. Искаш ли да го уволня?

— Не, не. Той винаги ми слага допълнително пико. Определено трябва да го задържим.

Кърт се засмя и махна към терасата.

— Ще поостанеш ли? Сигурен съм, че ще успея да ти уредя маса с изглед към езерото, ако искаш да хапнеш тук.

Изкушена от предложението му, Брук погледна към масите на слънчевата тераса, скрити под големи чадъри. Беше прекрасен юнски ден и изгледът от терасата несъмнено бе един от най-красивите в Чикаго: небостъргачи се издигаха величествено на фона на проблясващата синева на езерото Мичиган. Днес обаче дългът я зовеше.

Всъщност дългът я зовеше всеки ден. Дългът имаше номера й в списъка си за бързо избиране.

— Ще ми се да можех, обаче ме чака конферентен разговор след… — Брук си погледна часовника. — Олеле, след двайсет минути.

Барманът Раян се показа от кухнята, носейки храната й, увита за вкъщи, и чаша със смути. Остави ги смутено на бара пред Брук и побърза да се изнесе.

— Този конферентен разговор случайно да има нещо общо със „Стейпълс Сентър“? — попита Кърт лукаво, след като Раян изчезна.

Лицето на Брук си остана непроницаемо.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека подготвянето на подобна сделка.

— Прозвуча като казано от истински адвокат.

Брук взе поръчката си и като му намигна, се отправи към вратата.

— Винаги.

* * *

Брук прекоси енергично двете пресечки между плажа и елегантната осеметажна сграда на Мичиган авеню, където се помещаваха офисите на Корпоративния отдел на „Стърлинг“. Със смути и тако в ръка, тя бутна въртящата се врата и помаха на Мак, пенсионирания полицай зад бюрото на охраната, докато прекосяваше фоайето и отиваше към асансьорите.

Когато две години по-рано Иън Стърлинг, главен изпълнителен директор на „Стърлинг Ресторантс“, й бе предложил да се присъедини към екипа му като главен юрист, той бе напълно откровен за визията и плановете си. Беше започнал с един-единствен ресторант, американско бистро в сърцето на Чикаго, и само за осем години бе отворил още шест заведения — като се започнеше от популярно лятно местенце като „Брегът“, минеше се през ирландски пъб и се стигнеше до „Соня“, перлата в короната на компанията, която тази година беше спечелила заветните три звезди в класацията на „Мишлен“.

Много ресторантьори биха се задоволили с това, но не и Иън Стърлинг. Той бе амбициозен и агресивен, и имаше планове. Големи планове.

Приятел на негов приятел познаваше собственика на „Чикаго Къбс“^[2] и Иън бе успял да го убеди да ангажира „Стърлинг Ресторантс“ за осигуряването на храната и напитките за стадиона „Ригли Фийлд“.

— Ако решиш да приемеш поста — заявил бе той на Брук, когато официално й бе предложил работата, докато двамата вечеряха в „Соня“, — първата ти задача ще бъде сключването на сделката за „Ритли Фийлд“.

— А после? — попитала бе Брук.

— Ще бъдеш част от екипа, който ще създаде цял отдел за спорт и развлечения в компанията — отвърнал бе той. — Игрища. Спортни арени. Стадиони.

Брук не можеше да отрече, че бе останала впечатлена от амбицията му. По онова време от три години работеше в една кантора и отговаряше за всички извънсъдебни въпроси, касаещи „Стърлинг Ресторантс“. Познаваше Иън от няколко години и беше наясно, че той обмисля да наеме юрист за компанията. Не бе осъзнала обаче, че възнамерява да предложи мястото на нея.

— Не се притесняваш, че имам едва пет години опит?

— Неведнъж съм те виждал в действие, Брук. Ти си корава, когато се налага, и знаеш как да завъртиш главите на мъже с три пъти повече опит от теб.

— Е, да. Макар че се опитвам да не се възползвам твърде често от това.

Иън се беше усмихнал широко.

— Харесвам стила ти… и най-вече харесвам теб. Така че истинският въпрос е: ти смяташ ли, че ще се справиш?

Директен въпрос. За щастие, Брук не беше от онези, които говорят със заобикалки, а ентусиазмът и амбицията на Иън бяха заразителни. Това беше възможност да рискува, да се заеме с нова компания, която тепърва щеше да се развива. Така че беше погледнала Иън право в очите и бе заявила:

— Абсолютно.

Защото Брук Паркър беше жена, тръгнала към върха. Беше си го обещала много отдавна.

Две години по-късно изобщо не съжаляваше, задето бе рискувала със „Стърлинг“. Откакто бе станала част от екипа, дейността на компанията постоянно се разрастваше, най-вече тази на Отдела за спорт и развлечения. След като сключиха сделката с „Ригли Фийлд“, Брук и другите двама в „отбора на мечтите“ на Иън (вицепрезидентът по продажбите и вицепрезидентът, отговарящ за развитието на бизнеса) бяха посветили доста време на ухажването на потенциални клиенти. И когато подписаха договор, възлагащ им кетъринга в „Юнайтед Сентър“, дома на „Чикаго Булс“ и „Блекхоукс“, всички в корпоративния офис на „Стърлинг“ празнуваха така, сякаш беше 1999 година.

Няколко месеца по-късно отидоха в Далас, където Брук и двамата вицепрезиденти бяха дали всичко от себе си и бяха успели да договорят сделка с отбора на „Каубойс“. Малко след това бяха сключили договор и за стадион „Доджър“.

По време на преговорите за „Доджър“, юристката на другата страна (жена, с която Брук се беше сприятелила) случайно бе подхвърлила, че е чула да се говори как „Ел Ей Арена Къмпъни“, собственици на „Стейпълс Сентър“, дом на „Лос Анджелис Лейкърс“, „Клипърс“, „Кингс“ и „Спаркс“, също не били доволни от доставчика си на храна и напитки и се оглеждали за заместник веднага щом договорът им изтече.

Така че отборът мечта бе изковал желязото, докато беше горещо.

Ето как, стига да не изскочеше някое усложнение по договора, който Брук трябваше да съгласува окончателно с адвокатите на „Ел Ей Арена Къмпъни“, „Стърлинг Ресторантс“ много скоро щяха да добавят и „Стейпълс Сентър“, най-печелившия спортен център в страната, към списъка си с клиенти.

С две думи — бизнесът процъфтяваше.

„Стърлинг“ беше вълнуващо, напрегнато, абсолютно изтощаващо място за работа. Е, да, това означаваше дълъг работен ден за Брук, ала тя вярваше в компанията и ролята си в нея. Независимо дали водеше преговори за договор на стойност милиони долари, или разследваше вътрешно оплакване за това, че един от сладкарите им опипвал сервитьорките, в дните й нямаше нито един скучен миг.

Тя слезе на третия етаж и пое по коридора, водещ до офисите на „Стърлинг“. Мина през вратата от матирано стъкло и поздрави рецепционистката. Според часовника на стената все още разполагаше с петнайсет минути за да се нахрани, преди конферентния разговор. Предостатъчно време.

— Върнах се — каза на своята асистентка, Линдзи, която седеше на бюрото пред кабинета й.

— Дойдоха няколко обаждания, докато те нямаше — съобщи й Линдзи. — Първото беше от Джъстин. Помоли да му звъннеш веднага щом се прибереш.

Това съобщение малко я изненада. Двамата с Джъстин, наричан още Готиния гинеколог, излизаха заедно от около четири месеца и Брук можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти беше говорила с него от офиса. През деня и двамата бяха толкова заети, че беше по-лесно да му прати имейл или есемес на връщане от работа.

— О, надявам се, че не се обажда за да отмени уговорката ни за тази вечер. Имаме резервация в „Ръстик Хаус“ — каза Брук, говорейки за един ресторант, за който беше почти невъзможно да намериш свободно място и който не беше част от семейството на „Стърлинг“.

— Предател — усмихна се Линдзи и й подаде листче, върху което беше написан телефонен номер. — Обади се и Кейд Морган от Прокуратурата.

Това вече наистина привлече вниманието на Брук.

Като всички, които следяха местните новини, тя знаеше кой е Кейд Морган. Един от водещите прокурори в Чикаго, той си беше създал име с няколко нашумели случая на корупция във властта, а преди малко повече от година и с историята с прословутия туитър терорист, която бе привлякла международното внимание. Имаше репутация на умен, обезоръжаващо чаровен пред съдии и съдебни заседатели и невероятно корав с адвокатите на подсъдимите.

Брук нямаше представа какво би могъл да иска от нея.

— Каза ли за какво става дума? — попита тя.

— Не. Единствено, че би искал да му се обадиш при първа възможност. Много държеше на това.

Неочакваното съобщение от Прокуратурата я изпълни със смътно безпокойство. Кейд Морган водеше случаи, които привличаха доста медийно внимание. За каквото и да ставаше дума, това не беше просто обаждане от учтивост. И като главен юрист на „Стърлинг Ресторантс“, Брук усети, че настръхва.

— Благодаря, Линдзи.

Влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си, опитвайки се да не се стряска твърде много от обаждането на Кейд.

Не знаеш какво иска — напомни си тя, — така че няма за какво да се притесняваш.

Засега.

Нито един скучен миг, помисли си отново, докато се настаняваше зад бюрото и развиваше едното тако. Вършейки две неща едновременно, както обикновено, тя отхапа, докато набираше номера на Джъстин, прехвърляйки разговора на високоговорител.

— Здравей — каза, когато той си вдигна мобилния. — Не бях сигурна дали ще можеш да вдигнеш. — Съвсем ясно си го представяше, страшно сладък в лекарските си дрехи, не беше никак трудно, защото на няколко пъти го беше виждала с тях късно вечер след смяната му.

— Излязох за малко от кабинета — отвърна той.

Гинекологичната му практика се намираше на няколко пресечки от офиса на Брук, което беше удобно, ако поискаха да се видят на обяд. Макар че, като се замислеше сега, бяха го направили само веднъж, в самото начало на връзката им.

В тона му се долавяха извинителни нотки.

— Тъкмо изпратих една пациентка в болницата за да предизвикат раждане. Има само половин сантиметър разкритие, но бременността е в четиресет и първата седмица, придружена от гестационен диабет. Това й е първо раждане, така че може да се окаже дълга нощ. Съжалявам, че се наложи да отменя плановете ни по този начин.

— Да им се не види на бебетата. Някой трябва да им обясни как стоят нещата с романтичните вечери — отвърна Брук шеговито.

Макар да беше разочарована, че няма да го види днес, разбираше, че понякога работата може да развали плановете. Този месец самата тя вече на два пъти бе отменяла срещите им заради спешни случаи, изскочили в офиса в последния момент.

— Ами, да. — Джъстин се прокашля, сякаш не беше сигурен за това, което искаше да каже. — С теб май доста се разминаваме напоследък.

Ооо, Готиният гинеколог се беше затъжил за нея. А и беше прав — изминалият месец бе наистина натоварен. Тя беше прекарала близо седмица в Лос Анджелис, работейки върху сделката за „Стейпълс Сентър“, а след това беше затрупана с цял куп неща в офиса. Напоследък като че ли единственото време, в което двамата с Джъстин бяха свободни, бе между единайсет вечерта и пет сутринта.

— В такъв случай нека да се видим тази вечер, дори и да не можем да отидем на ресторант — предложи тя. — Защо не ми пуснеш есемес, когато приключиш в болницата, и не дойдеш у нас?

— Няма да е преди два часа.

— Знам. Но при положение че това май е единственото време, в което и двамата сме свободни, нямаме кой знае какъв избор.

— Да, май наистина така се получава с нас. Опазил господ да отидем на истинска среща.

При звука на раздразнението в гласа му, Брук усети как стомахът й се свива.

Не отново.

Тя се опита да заглади нещата.

— Виж, знам, че напоследък при мен беше истинска лудница с тези две сделки в Лос Анджелис. Ти си лекар, знаеш как е, и твоят график е също толкова натоварен. — Определено беше заела отбранителна позиция и си го отбеляза наум.

Джъстин въздъхна.

— Знам. Тази вечер вината е моя. Следващия път при теб ще изскочи нещо.

— Говорихме за това, когато започнахме да излизаме.

Като се имаше предвид не особено завидната история на връзките й, Брук от самото начало му беше обяснила какви са изискванията на работата й.

— Имаш право — отвърна той. — И честно казано, тогава ми се стори, че съм ударил джакпота. Страхотно е, че никога не се ядосваш, когато съм принуден да разваля плановете ни или пък когато забравя да ти се обадя. И никога не се оплакваш, че не излизаме достатъчно. По дяволите, в някои отношения е като да излизаш с мъж.

Е, добре тогава.

— Нямам нужда да ме ухажват със скъпи вечери, Джъстин. Мога да вляза в осем различни ресторанта в този град и всички служители ще се надпреварват да изпълнят и най-малкото ми желание.

— Съжалявам, Брук — каза Джъстин потиснато. — Ала това между нас… вече не се получава. Харесвам те. Ти си страхотно момиче и имаш страхотни билети за мачовете на „Къбс“. Обожавам, когато се появи количката с десертите.

Е, радваше се, че беше получила висока оценка за наистина важните неща в живота.

— Но?

— Но точно в този момент като че ли си отдадена изцяло на кариерата си, в което, не ме разбирай погрешно, няма нищо лошо… Само дето аз съм на трийсет и четири години. Започвам да мисля за женитба, за деца, нали се сещаш, голямата картина на живота ми. И това, което се опитвам да кажа, е… не виждам жена като теб в тази картина.

Брук примига. Леле.

Жена като теб.

Думите му я жегнаха.

— Мамка му, това прозвуча прекалено гадно — каза той. — Просто имах предвид, че си толкова независима, а и дори не знам дали искаш да се омъжиш и да имаш деца, и през половината от времето ми се струва, че просто искаш топло тяло, до което да се сгушиш от време на време…

— Я чакай. Това е не-гадната версия?

— Извинявай. — Гласът му прозвуча смутено. — Просто мисля, че търсим различни неща. Аз искам…

— Момиче за голямата картина на живота ти — прекъсна го Брук. — Разбрах те. — Определено не беше нужно да й го обясняват отново.

Между тях се възцари неловко мълчание и тя погледна към часовника на телефона си.

— Неприятно ми е да го кажа, защото очевидно това е едно от нещата, които ме превръщат в момиче за малката картина, но трябва да затварям. Имам конферентен разговор с цял куп адвокати от Лос Анджелис, който не може да бъде отложен.

— Разбирам. Направи онова, което трябва. Довиждане, Брук.

Брук затвори и дълго се взира в телефона.

Още един ритна камбаната.

Това бе третото й скъсване, откакто бе започнала работа в „Стърлинг“. То като че започваше да става лайтмотив във връзките й — в началото всичко вървеше страхотно, ала след около четири месеца нещата угасваха безславно. Мъжете й излизаха с някаква реч как връзката не била стигнала до „следващото ниво“ или как те искали „нещо повече“ от горещ секс посред нощ след края на дългия работен ден.

— Я чакай. Това ти го е казал мъж? — Форд, най-добрият й приятел, бе придобил едновременно шокирано и възмутено изражение, когато двамата се бяха срещнали на питие след Скъсване номер две. — Някой с истински пенис?

— Станаха двама — отвърнала бе Брук, гордостта й бе мъничко наранена, задето отново я бяха зарязали. — Не разбирам. Изобщо не ги притискам. Нямам нищо против да им дам всичкото лично пространство, от което се нуждаят, а и сексът е достатъчно добър. Какво повече би могъл да иска някой от твоя пол от една връзка?

— Бира и царевичен чипс в леглото.

— Това ли е съветът, който можеш да ми дадеш, мъдрото ти прозрение за мъжката гледна точка? Бира и царевичен чипс в леглото?

Форд я беше дарил с широка усмивка.

— Знаеш, че не ме бива с връзките. Дори връзките на другите.

Ако се съдеше по станалото с Джъстин днес — същото очевидно важеше и за нея.

Не виждам жена като теб в тази картина.

Интеркомът избръмча, прекъсвайки мислите й.

— Джим Шварц, Ерик Келър и Пол Филдинг са на линия — съобщи секретарката й, говорейки за юриста на „Ел Ей Арена“ и двамата външни адвокати, които ги представляваха. — Да ви свържа ли?

Окей. Време бе за работа, не за самосъжаление. Докато прибираше изстиналото тако в пликчето и посягаше към телефона, Брук забеляза бележката на бюрото си и със закъснение си спомни за обаждането от Прокуратурата. Е, на Кейд Морган щеше да му се наложи да почака.

Каза на секретарката си да я свърже и придаде жизнерадостно звучене на гласа си.

— Как са тримата ми любими лосанджелиски адвокати днес? — попита тя.

Както казваха в Холивуд — шоуто трябва да продължи.