Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (2)

2

Кейд се приближи до рецепцията във фоайето и подаде служебната си карта на мъжа от охраната.

— Кейд Морган, заедно със специален агент Сет Хъксли и специален агент Вон Робъртс — каза, махвайки към двамата костюмирани мъже зад себе си. — Тук сме за да се срещнем с Брук Паркър от „Стърлинг Ресторантс“.

Служителят от охраната посегна към списъка с посетители.

— Нямаме уговорена среща — обясни Кейд.

Пазачът се размърда колебливо, оглеждайки тримата мъже.

Кейд зачака най-спокойно, знаейки точно как ще се развият нещата. Както бе научил през осемте години, откакто работеше като прокурор, малко бяха местата, където един мъж с двама въоръжени агенти на ФБР до себе си не може да проникне.

След миг пазачът махна към книгата за посетители върху бюрото от сив мрамор.

— Ще трябва да се разпишете.

— Разбира се. — Кейд взе химикалката и бързо написа името си. — Кейд Морган. Плюс двама.

След като остави химикалката на мястото й, забеляза, че пазачът го гледа любопитно. Свикнал бе да го разпознават — мнозина в Чикаго знаеха името му, най-често — заради нашумелите му криминални случаи. Понякога обаче хората го помнеха заради другото, с което беше известен.

Пазачът го посочи с пръст.

— Кейд Морган. Куотърбек за „Нортуестърн“, нали?

Бинго.

— Аха — отвърна той.

— Колко време мина оттогава, дванайсет години? Спомням си последния ти мач. — Пазачът се усмихна широко. — Не е като „Нортуестърн“ всяка година да стигат до „Роуз Боул“^[1]! Само на теб го дължаха.

Кейд отхвърли скромно похвалата.

— Отбора си го биваше. Имахме страшно добра офанзивна линия онази година.

Пазачът махна развълнувано с ръка.

— Последният мач беше невероятен. Навярно един от най-добрите моменти в колежанския футбол, които съм виждал. Жалко, че стана така с рамото ти. Говореше се, че можеш да станеш професионален футболист.

Вярно бе. Кейд като нищо би могъл да заиграе футбол професионално, ако един стокилограмов лайнбекър не го беше съборил грубо на земята половин секунда след като той беше пуснал топката. Когато се озоваха на земята, цялата тежест на лайнбекъра се бе стоварила върху дясното рамо на Кейд (ръката, с която хвърляше) и той още тогава бе разбрал, че положението е лошо. Няколко часа по-късно, след като го бяха откарали в Спешното отделение, рентгенът беше потвърдил, че има счупена ключица и разкъсване на ротаторния маншон.

Контузия, сложила край на кариерата му, както се беше оказало.

Кейд кимна към асансьорите.

— На кой етаж са „Стърлинг“? — попита той пазача.

— А, да. На третия. Офисът им е в северната част на сградата, в дъното на коридора.

Кейд му благодари и заедно с двамата федерални агенти се отправиха към асансьора. Агент Робъртс изчака вратите да се затворят, преди да попита:

— Сигурно отдавна ти е писнало от това?

Кейд сви рамене.

— То е един от онези спортни моменти, за които хората обичат да говорят. — Той погледна чашата от „Старбъкс“ в ръката на Вон и нарочно смени темата. — Отвори ли ти се друга възможност отново да си покажеш значката пред онази симпатична продавачка?

Двамата с Вон се познаваха от седем години, откакто бяха работили върху първия си съвместен случай: най-обикновен банков обир с един-единствен извършител. И двамата за първи път се изправяха пред съдебни заседатели (Кейд — като прокурор, а Вон — като свидетел) и общо взето, никой от тях нямаше представа какво прави. Все пак подсъдимият беше признат за виновен и те бяха отишли да го отпразнуват, при което бяха прекарали цялата нощ, шегувайки се с пропуските на другия в съдебната зала. Оттогава бяха добри приятели.

В отговор на въпроса на Кейд, Вон хвърли поглед към агент Хъксли, който от една година му беше партньор в Отдела за финансови престъпления.

— Казал си му за това?

— Естествено, че му казах. То беше един от най-нескопосаните опити за сваляне, които съм виждал някога. — Хъксли извади значката си и се престори на Вон. — Ще платя за това лате с ванилия с картата си от „Старбъкс“, която… я виж ти, по една случайност се намира точно до значката ми от ФБР.

— Не беше така. Казах ти, че тя поиска да й покажа значката си.

— И откъде знаеше, че си агент? — попита Кейд.

— Може и да съм го споменал в един момент. — Вон се ухили невинно. — Какво? Мадамите наистина се впечатляват от тази работа.

Асансьорът спря на третия етаж.

— Сигурен съм, че те е сметнала за страшно опасен тип, когато си поръчал лате с ванилия и обезмаслено мляко.

Кейд слезе от асансьора и ги поведе към офисите на „Стърлинг“. Начаса атмосферата между тримата мъже стана делова.

— Как ли ще реагира Брук Паркър според теб? — обърна се Хъксли към Кейд.

Е, ако обичаше да се хваща на бас, би се обзаложил, че главният юрист на „Стърлинг“ ще се подразни мъничко от внезапната и неочаквана поява на един прокурор и двама федерални агенти на прага на офиса й.

Всъщност това вероятно бе нещо, на което малцина биха се зарадвали.

За съжаление, нямаха никакво време за губене. Разполагаха с не повече от четиресет и осем часа за да организират всичко, така че трябваше да разговаря с Брук Паркър, преди да си е тръгнала от работа за уикенда. Нямаше друг избор, освен да пришпори нещата.

— След като й обясня как стоят нещата, сигурен съм, че госпожица Паркър ще се съгласи да ни сътрудничи.

Хъксли повдигна вежди.

— А ако откаже?

— Ще й обясня отново.

Е, да, Кейд си даваше сметка, че онова, което щяха да поискат от госпожица Паркър, бе мъничко… необичайно. Поради което възнамеряваше да бъде особено любезен по време на тази среща. Така или иначе, изобщо не се съмняваше, че тя ще се съгласи да им съдейства. Част от увереността му се дължеше на факта, че наистина вярваше (и може би това бе просто прокурорът идеалист у него), че разумните, зачитащи законите граждани знаят колко е важно да изпълнят гражданския си дълг, когато се наложи.

По-практичната му, циничната страна казваше, че дори неразумните хора са наясно, че е по-добре да не си навличат гнева на Щатската прокуратура и ФБР.

Кейд бутна стъклената врата с надпис „Стърлинг Ресторантс“ и пристъпи в изискания, модерен офис с подове от кремав мрамор и изобилие от естествена светлина, струяща през френските прозорци. Пред него една рецепционистка седеше очаквателно зад бюро от матирано стъкло. Служителят от охраната във фоайето най-вероятно я беше предупредил за пристигането им.

— Вие трябва да сте Кейд Морган. — Погледът й се плъзна към Хъксли и Робъртс, които го последваха в офиса. — А това са „плюс двама“. — Тя вдигна телефона на бюрото си. — Ще съобщя на госпожица Паркър, че сте тук.

Кейд кимна.

— Благодаря.

Тримата мъже отидоха в приемното помещение, където Хъксли и Вон се настаниха в два кремави кожени стола. Кейд остана прав, пъхнал небрежно ръце в джобовете на панталона си. Зърнал редица фотографии в рамки на стената, той се приближи и видя, че са интериорни снимки на осемте ресторанта на „Стърлинг“.

Плъзна поглед по тях, докато не откри снимката, направена в „Соня“, петзвездния ресторант на „Стърлинг“, разположен в същата тази сграда, само един етаж под офисите на компанията. Ако всичко се развиеше по план, именно в този ресторант Кейд щеше да се сдобие с последното късче доказателство, от което се нуждаеше за да притисне един корумпиран политик до стената.

Миналата зима Федералното бюро беше получило сигнал, че сенаторът на Илинойс Алек Сандерсън взема подкупи срещу политически услуги. С оглед на политически деликатната природа на обвиненията, Бюрото беше отнесло въпроса до Щатската прокуратура и случаят беше възложен на Кейд.

По време на петмесечното разследване Кейд и ФБР бяха установили, че информаторът им е прав. Събрали бяха доказателства, че сенатор Сандерсън е получил подкупи на стойност над шестстотин хиляди долара в замяна на най-различни незаконни услуги: подкрепял бе приемането на закони, облагодетелстващи различни корпорации, насочвал бе държавни пари за да прокара интересите на различни лобисти, и се бе опитвал да влияе върху други сенатори и държавни служители.

Кейд беше готов да отнесе делото до журито в разширен състав — в мига, в който заедно с ФБР се сдобиеха с последното късче доказателство в разследването.

Подслушвайки телефоните му, бяха успели да научат, че Сандерсън води преговори с Чарлс Торино, изпълнителен директор на болница „Паркпойнт“, който бе изключително притеснен, че „Паркпойнт“ е в списъка с болнични заведения, които щатските власти смятат да закрият. По време на разговорите им Торино бе намекнал, че Сандерсън навярно би могъл да намери алтернативно решение, нещо, което би било „изгодно и за двамата“. Предишната нощ от Бюрото бяха засекли друг разговор между Торино и Сандерсън, в който Торино бе предложил да вечерят заедно в ресторант „Соня“ и да обсъдят подробностите на „потенциалната им договорка“ на четири очи.

На Кейд му се струваше, че знае точно каква е тази „потенциална договорка“, която сенаторът и болничният директор възнамеряваха да обсъдят по време на вечерята в неделя. И искаше да чуе този разговор със собствените си уши.

Един човек — Брук Паркър — би могъл да му помогне за това.

Вон стана и се приближи до него за да разгледа снимката от вътрешността на „Соня“.

— Хубав ресторант. На място като това не може да няма охранителни камери. — Говореше тихо, така че рецепционистката да не ги чуе.

Кейд знаеше накъде бие агентът.

— Би било страхотно, ако успеем да запишем срещата на видео. — Дори и най-лицемерният политик не би могъл да се измъкне, ако го снимаха как приема подкуп.

Вон се замисли.

— Зависи къде са камерите. Ще трябва да попитаме юристката им.

— Ако изобщо се появи. — Кейд си погледна часовника и видя, че Брук Паркър ги бе накарала да я чакат десет минути. За неин късмет, той бе решил да бъде особено очарователен и любезен — в противен случай щеше да каже на Вон да извади значката си за да накара да ги приемат незабавно.

В този миг чу как Вон измърмори тихичко:

— Човече… ако решим да се правим на добро ченге — лошо ченге, определено искам този път аз да съм доброто ченге.

Доловил одобрителните нотки в гласа на приятеля си, Кейд се обърна и за първи път видя Брук Паркър.

Хмм.

Облечена във впита сива пола, кремава копринена риза и страхотни черни обувки, тя мина самоуверено покрай бюрото на рецепционистката. Косата й, прибрана на изискан кок, беше с цвета на тъмно злато, а поразително красивите й светлозелени очи бяха приковани в Кейд, докато се приближаваше към него.

— Господин Морган — топло каза тя и му подаде ръка. — Можех да ви спестя разкарването до тук. Току-що приключих един тричасов конферентен разговор и вие бяхте следващият в списъка ми със задачи.

— Няма проблем — отвърна Кейд, също толкова любезно, докато поемаше протегнатата й ръка. — Всъщност е по-добре да се видим на живо. — Той махна с ръка към Вон и Хъксли, които се бяха приближили, видимо нетърпеливи да се запознаят с госпожица Брук Паркър от „Стърлинг Ресторантс“ с невероятните зелени очи. — Специален агент Робъртс и специален агент Хъксли от Федералното бюро за разследване. Ако е удобно, бихме искали да ни отделите няколко минути.

Тя се здрависа с двамата агенти, без дори да трепне при искането му.

— Разбира се. Ако ме последвате, можем да разговаряме в кабинета ми. — И тя ги поведе покрай бюрото на рецепционистката, към един ъглов офис в дъното на коридора. — Заповядайте — покани ги, застанала на прага, махвайки им с ръка да влязат.

Кейд пристъпи в стаята и начаса усети как го обзема кабинетна завист. В средата на офиса стоеше голямо махагоново бюро, от двете страни, на което имаше етажерки от същото дърво. Тъй като беше ъглов офис, две от стените бяха заети от френски прозорци с изглед към Мичиган авеню и искрящите сини води на езерото отвъд него.

— Хубав изглед — отбеляза Кейд, докато се настаняваше в един от столовете пред бюрото.

Вон си донесе стол от малката мраморна масичка в ъгъла и седна от дясната му страна, а Хъксли се настани отляво.

— Благодаря. — Брук затвори вратата на офиса и като седна зад впечатляващото си бюро срещу тримата мъже, скръсти ръце. — Е, господин Морган, сега, когато останахме само четиримата, можем да оставим любезностите настрана. Очевидно искахте да демонстрирате нещо, появявайки се в офиса ми заедно с двама федерални агенти. За каквото и да става дума, досещам се, че е нещо спешно. Някакъв проблем със „Стърлинг Ресторантс“? — попита тя направо.

По дяволите, Кейд едва бе успял да се настани удобно в стола, когато тя му изстреля всичко това. Не че не беше права — действително беше искал да демонстрира нещо. Би могъл да помоли само един от агентите да го придружи, ала бе преценил, че ако доведе и двамата, ще подчертае спешността, така да се каже, на случая.

Би могло да се каже също така, че демонстрираше силата си.

Времето, с което разполагаше в тази операция, изтичаше и той не се боеше да използва прокурорската си власт за да ускори нещата. Така че отговори на въпроса на Брук също толкова директно:

— Няма никакъв проблем със „Стърлинг Ресторантс“.

По лицето й пробяга облекчение. А после тя наклони глава настрани, сякаш току-що й беше хрумнало нещо.

— Да не би аз да съм загазила?

Имаше нещо в начина, по който беше връхлетяла като ураган със страхотните си обувки и властно държание, от което Кейд не можа да се въздържи да не се пошегува:

— Не знам — отвърна той, повдигайки вежди. — Има ли нещо, което бихте искали да ни кажете, госпожице Паркър.

Тя го изгледа сурово.

Хм, май трябваше да положи по-голямо усилие да се въздържи.

— Имах дълъг ден, господин Морган — заяви тя. — Какво ще кажете да си спестим прокурорските шегички?

— Но това е любимата ми част.

Брук въздъхна.

— Е, дотук беше с предложението ми.

Кейд потисна усмивката си и реши да прескочи останалата част от любезностите (които бездруго не вървяха особено добре) и да говори по същество.

— Тук сме, защото се нуждаем от помощта ви.

Това я изненада.

— Помощта ми? — Успокоила се, че никой от „Стърлинг Ресторантс“ нямаше да бъде извлечен от офиса с белезници, тя се поотпусна, макар че в гласа й все така се долавяха предпазливи нотки. — Е, добре. Кажете с какво мога да ви помогна?

— Тази неделя двама мъже ще вечерят в „Соня“ — обясни Кейд. — Очакваме разговорът им да засяга наше разследване и с ваше съдействие бихме искали да чуем този разговор.

Брук придоби объркано изражение.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Искаме да поставим подслушвателно устройство на масата им — каза Кейд простичко.

— О. — Крайчетата на устните й се извиха развеселено. — Мислех, че правите такива неща само по филмите.

— Ние сме от ФБР, госпожице Паркър — обади се Вон. — Пълни сме с най-различни трикове.

— Разбира се. И как точно ще направите този трик, ако се съглася да ви помогна?

Вон и Хъксли отговаряха за техническата страна на операцията, но когато си имаха работа с юристи, обикновено Кейд решаваше как да постъпят.

Той кимна и Вон заобяснява, привеждайки се напред в стола си.

— Ще трябва да ни осигурите достъп до ресторанта, когато е затворен. Ще поставим микрофона под масата, нищо, което клиентите или сервитьорите ви биха могли да забележат. А после, в неделя вечерта, просто ще се погрижите обектите да бъдат настанени именно на тази маса.

— Освен това бихме искали да разположим двама федерални агенти на една от съседните маси, просто за да сме сигурни, че всичко ще мине гладко — добави Хъксли. — Аз ще се погрижа за това, заедно с жена агент. Ще изглеждаме като обикновена двойка на среща… никой никога няма да разбере.

Брук ги зяпна за миг.

— Ама вие наистина говорите сериозно.

— Напълно — увери я Вон.

— Като част от някакво загадъчно разследване, искате да сложите подслушвателно устройство на една от масите в „Соня“, вероятно най-престижния ресторант в Чикаго, а после искате аз, главният юрист на компанията, да се погрижа тези „обекти“ (които, предполагам, са замесени в нещо съмнително) да бъдат настанени на същата маса.

Кейд, Вон и Хъксли се спогледаха. Да, в общи линии беше това.

Хъксли вдигна пръст.

— А, и още нещо. Трябва да се погрижите аз и жената агент под прикритие, да бъдем на една от съседните маси.

— Аха. Определено не бихме искали да пропуснем тази част.

— Най-трудното ще бъде да настаните двамата обекти на масата с микрофона — добави Вон. — Ще се наложи да кажете на салонната управителка къде да ги сложи да седнат, но без да й обяснявате защо. Операцията трябва да остане в тайна. Издадете ли нещо на неправилния човек, и прикритието ни може да отиде по дяволите.

Брук се облегна в стола си и дълго не каза нищо.

— Това е наистина сериозно искане за… — тя си погледна часовника — четири и половина в петък следобед, не мислите ли?

Кейд усети, че е време отново да се включи в разговора.

— Извиняваме се за неудобството, госпожице Паркър. Едва снощи научихме за тази възможност. Макар че, държа да отбележа, опитах да се свържа с вас по-рано днес.

Погледът й се обърна към него и от проницателния блясък в очите й Кейд разбра, че участието на Хъксли и Вон в обсъждането беше дотук. От сега нататък двамата с Брук Паркър щяха да си мерят юридическите сили.

Щом така искаше.