Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (11)

11

Почти веднага след като се настаниха, сервитьорката (вероятно предупредена от салонната управителка за присъствието на Брук) се появи за да им се представи и да вземе поръчката им за питиета.

— Бърбън и битер. — Уловила изненадания поглед на Кейд, Брук обясни: — Специалитетът на заведението.

Кейд се обърна към сервитьорката.

— В такъв случай и за мен същото. — Той бутна менюто с напитките настрани, без да откъсва очи от Брук.

Нещо се беше променило. Не беше сигурна дали има общо със „странния“ му следобед, или пък беше заради мястото (уютен бар в петък вечер), ала нещо особено витаеше във въздуха между тях. Нещо дръзко в погледа му, което говореше, че сега играят друга игра.

И докато седеше насреща му и попиваше невероятно привлекателния му вид (разрошена коса и небрежно разхлабена вратовръзка), Брук не беше напълно сигурна, че има нещо против тези нови правила.

— Благодаря, че приехте да се видим толкова скоро — започна тя.

— Загадъчната услуга. — Кейд протегна ръка върху облегалката на сепарето. — Какво мога да направя за вас?

— Да ми дадете едно име.

— Чие?

Брук понижи глас за да е сигурна, че никой от персонала няма да я чуе:

— Името на наш служител, проникнал в базата данни с разходите на „Стърлинг“.

Това като че ли събуди интереса му.

— Слушам ви.

Тя му разказа за станалото, замълчавайки за миг, когато сервитьорката се появи с коктейлите им. Кейд я слушаше, без да я прекъсва, отпивайки от време на време от чашата си, докато тя му обясняваше за разследването, извършено от вицепрезидента по охраната, и как, след като открили IP адреса на хакера, се оказали в задънена улица.

— Кийт говорил с един агент от ФБР, който му казал, че ще мине известно време, преди да се свържат с нас допълнително. Надявах се, че вие бихте могли да ускорите мъничко процеса.

Брук зачака обнадеждено, докато Кейд обмисляше чутото.

Той остави чашата си на масата.

— Няма да говоря с ФБР за това. То е…

— … прекалено маловажно — довърши Брук вместо него и продължи все така неразколебана: — Вижте, разбирам, че в сравнение със случаите, с които се занимавате, това е дребна работа. Този задник, който и да е той, не е присвоил пари, нито е откраднал нечия идентичност или нещо такова. — Тя се приведе напред. — Въпреки това е влязъл в архивите на компанията с едничката цел да унижи шефа ми. И да, аз смятам Иън за свой приятел, така че това ме засяга лично, но става дума за нещо повече. Този хакер е долен мръсник. Само че, вместо да дращи хомофобските си обиди по стените на тоалетните, както вероятно е правил в гимназията, той е подходил по-съвременно и бълва обидите си чрез една онлайн база данни. — Тя прикова поглед в този на Кейд. — Не очаквам да повдигнете обвинение, нито дори да го арестувате. Но бих искала поне да науча името му за да мога да му уволня задника.

Когато Брук приключи с речта си, Кейд се облегна на масата.

— Ако ме бяхте оставили да довърша изречението си, щяхте да научите, че причината да не се обърна към ФБР е, защото смятам, че това е нещо, с което трябва да се заемат Тайните служби.

Брук се облегна назад.

— О. Тайните служби. Разбира се. — Тя наклони глава на една страна. — Защото, освен да защитават президента, Тайните служби имат юрисдикция над… нещо, което вероятно съм учила в Юридическия факултет, но сега тотално ми убягва.

— Престъпления срещу финансовите институции на Съединените щати.

Брук щракна с пръсти.

— Аха. Точно така.

— Вашият гаден мръсник е проникнал в базата данни на „Ситибанк“. Едва ли може да се нарече заплаха за националната сигурност, но ще помоля един мой приятел от Тайните служби да погледне случая. Казахте, че имате IP адреса?

— Да, ето го. — Брук извади лист хартия от чантата си и му го подаде.

— Много добре. — Кейд го прибра в куфарчето си. — Дайте ми няколко дни. Скоро ще имате възможността да му уволните задника. Както и останалата част от него.

Брук се усмихна, обзета от приятно облекчение (и мъничко изненада), че се бе оказало толкова лесно.

— Благодаря ви.

— Няма защо. — Кейд посочи чашата й, сменяйки рязко темата. — Празна е.

— Както и вашата.

— Още едно? Този път аз черпя.

Сякаш усетила за какво си говорят, или пък просто защото си отваряше очите на четири и беше забелязала, че главният юрист на компанията седи с празна чаша пред себе си, сервитьорката се приближи до масата им.

— Ще желаете ли още едно питие?

— Тъкмо обсъждахме точно този въпрос — отвърна Кейд, без да откъсва очи от Брук.

Просто кажи „не“. Получила бе онова, за което беше дошла, и сега бе време да вземе куфарчето си, да се изправи и да си върви.

А по предизвикателния поглед в очите на Кейд разбираше, че той очаква да постъпи точно така.

Тъй като не беше от онези, които отстъпват пред каквото и да било предизвикателство, най-малкото пък такова, което идваше от страна на могъщия Кейд Морган, Брук се обърна към сервитьорката.

— Да, още едно питие би било чудесно.

Сервитьорката се отдалечи забързано, а Кейд се усмихна лукаво.

— Карай по-полека с бърбъна.

Брук се облегна назад, без изобщо да се смути.

— В работата ми редовно се налага да водя клиенти на вечеря и да ги наливам с вино, Морган. Притеснявайте се за себе си.

* * *

Е, добре. Алкохолът може и да й беше завъртял главата.

Съвсем мъничко.

Несъмнено беше така, защото й беше топло и приятно и — колкото и да беше невероятно! — се наслаждаваше на компанията на Кейд.

Бяха в ресторанта вече повече от час. Преди известно време мениджърът се бе отбил за да я поздрави, и бе изпратил на масата им блюдо с подбрани антипасти^[1]. Брук си беше поръчала чаша вино към тях, докато Кейд си бе взел още един бърбън, след което, незнайно как, срещата им беше прераснала в истинска вечеря — разтеглена на ръка пица, излязла току-що от пещта на дърва в заведението.

— Едно трябва да ви се признае в „Стърлинг“ — заяви Кейд, докато си вземаше поредното парче. — Определено ви бива с храната.

Брук също си взе друго парче. Тук бяха на едно мнение.

— Има далеч по-лоши места за работа от ресторантьорска компания.

— Винаги ли е така, когато се храниш в някое от заведенията на „Стърлинг“? — попита Кейд. — Всички се въртят около теб, надпреварващи се да ти угодят?

— Не съм сигурна дали бих го нарекла точно така.

Той я погледна.

— Моля ти се. Знаеш, че страшно ти харесва.

— Кой ми го казва — човек, който се хвали, че има номера на Тайните служби в списъка си за бързо избиране.

— Не забравяй също така ФБР, Службата за борба с наркотиците, Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, както и данъчните. — Той се ухили широко, преди да отхапе от пицата.

— С което току-що сам доказа тезата ми. — Брук задъвка замислено. — Всъщност сега е по-добре, когато се отбия в някой от ресторантите. Мисля, че в началото всички ме мразеха. Аз бях първият главен юрист, който Иън бе наемал някога, така че, когато станах част от компанията, хората не знаеха какво да очакват. Отне ми около година, докато ги убедя, че не се опитвам да намеря проблеми и че работата ми е да им помагам, когато все пак се появят такива.

Кейд се замисли над думите й, играейки си с чашата.

— Чудех се за нещо. Не го приемай погрешно.

— Никога в историята на човечеството не се е случвало някой мъж да не каже нещо обидно, след като започне по този начин, но ако искаш да се пробваш, Морган, давай.

Крайчетата на устните му се извиха в усмивка.

— Защо си необвързана?

Брук посегна към чашата си и отпи глътка вино, карайки го да почака, преди да му отговори.

— Откъде знаеш, че съм необвързана?

— Вон. Досети се по това, че в офиса ти няма снимки на мъж или деца.

— Говорил си за мен с агент Хъксли и агент Вон?

— Възможно е да е станало дума за теб.

— Така значи. И какво друго казахте, докато си шушукахте като махленски клюкарки?

Очите му затанцуваха развеселено, ала не се откъснаха от нейните. Прокурор, твърдо решен да получи отговор на въпроса си.

— Не ми отговори.

Не, не беше. И макар че част от Брук се изкушаваше да смени темата, друга част бе любопитна.

Тя се облегна назад с чаша в ръка и го погледна право в очите.

— Знаеш ли какво? Ще ти отговоря на въпроса, ако и ти направиш същото.

— Откъде знаеш, че не съм женен?

— Защото никой мъж не би задал подобен почти флиртаджийски въпрос на една необвързана жена, ако самият той се среща с някого. Или поне с някого, когото уважава. — Брук отпи глътка вино. — Така че или не уважаваш жените, или не си обвързан.

Крайчетата на устните му се извиха. Право в десетката.

— Не съм обвързан.

И с това признание зачака нейния отговор.

Брук опита да си придаде равнодушен вид.

— Очевидно работя твърде много. Според Готиния гинеколог това означава, че не съм „жена за голямата картина на живота му“. — Брук видя как челюстта на Кейд се напрегна, но той не каза нищо и тя продължи: — О, освен това да излизаш с мен е, като да излизаш с мъж, защото не се оплаквам, че не ме извеждат достатъчно.

— Не се засягай, но Готиния гинеколог звучи като истински задник.

— Не беше първият със същите оплаквания. — Брук прехапа устни. Това не беше възнамерявала да си признае. Може би беше заради виното. — Е, добре. Сега е твой ред.

Кейд отпи глътка бърбън.

— Аз съм емоционално недостъпен.

Брук потисна усмивката си при прозаичния начин, по който го каза.

— Така ли е?

— Според бившите ми приятелки, да. И използвам сарказма като защитен механизъм.

Брук посочи с пръст към себе си.

— Я виж ти, аз също.

Кейд вдигна чашата си към нея.

— Значи, ако двамата с теб се съберем, сигурно бихме могли да изкараме цялата си връзка, без да си кажем нито едно съществено нещо.

— Да, макар че двамата с теб никога няма да се съберем, защото дори не се харесваме.

— Така е. — Кейд се вгледа в нея над осветената от свещ маса. — Добре, че си го изяснихме.

Брук усети как нещо изпърха в стомаха й, докато той я гледаше по този начин.

— Определено.

* * *

Когато час по-късно си тръгнаха от ресторанта, Брук бе почти сигурна, че и на двамата им е топло и приятно. След пицата си бяха поръчали по едно последно питие, докато си разказваха случки от кариерата си, като всеки, както можеше да се очаква, се мъчеше да надмине другия с най-смешните истории.

Докато той я изпращаше до тях, Брук изведнъж си даде сметка, че тази нейна не-среща с Кейд се бе оказала най-близкото до среща изживяване, което бе имала от доста време насам. Е, да, бяха се видели по служебен въпрос, но тя се чувстваше по-комфортно и по-спокойно с него, от… дори не помнеше откога. Не се беше притеснявала за това, накъде отиват нещата между тях и разни други глупости, свързани с връзките, нито пък се бе опитвала да го впечатли. А като се имаше предвид почти неограниченото му умение да я дразни, бе сигурно, че и той изпитва същото. Те бяха просто двама души, които в петък вечер бяха изпили няколко питиета заедно, докато хапваха пица и си разказваха забавни истории.

— Късметлийка си, че можеш да ходиш пеша на работа — отбеляза Кейд, докато се качваха с асансьора към нейния етаж.

— Ти къде живееш?

— „Лейквю“.

— Първият ми апартамент в града беше в „Лейквю“. Все още ми липсва… — Брук млъкна, осъзнала изведнъж нещо. — Я чакай. Защо си в този асансьор?

— Защото… той се качва към апартамента ти?

— И защо ти се качваш към апартамента ми? — Толкова бяха погълнати от разговора си във фоайето на блока, че изобщо не беше обърнала внимание на факта, че се беше качил с нея в асансьора, вместо да се сбогуват долу.

Кейд се замисли над въпроса й.

— Хм. Любопитно.

Асансьорът иззвъня и отвори врати на нейния етаж. Брук слезе и когато Кейд я последва, тя разбра.

— Кой от тях е твоят?

Пеперудите, които бяха започнали да пърхат в стомаха й в ресторанта, сега правеха акробатически салта. Тя обаче с нищо не го показа, твърдо решена да не му позволи да види, че, да, беше мъничко смутена.

— Двайсет и пет нула шест.

Поведе го натам, ровейки в куфарчето за ключовете си. Когато стигна до апартамента, се обърна и го погледна.

— Няма да те поканя да влезеш.

Той дойде малко по-близо.

— Не затова се качих в асансьора. Знаеш го, нали?

Да, знаеше го. В противен случай щеше да го спре още преди да бе слязъл от асансьора. Тя вирна брадичка.

— Тогава защо?

Кейд стопи остатъка от разстоянието между тях, очите му станаха тъмносини и премрежени.

— Качих се в асансьора за това.

И като се наведе, той я целуна.

Брук бързо си даде сметка, че каквито и други недостатъци да имаше, Кейд Морган определено умееше да се целува. Докосвайки изкусително нейните, устните му ги накараха да се отворят по начин, от който Брук усети как изтръпва до пръстите на краката. Тя плъзна ръце по гърдите му (леле, имаше страхотни мускули) и си позволи да се отдаде за миг на това, което се случваше между тях… каквото и да бе то.

Кейд вдигна ръце и улови лицето й в дланите си, задълбочавайки целувката, докато езикът му се увиваше горещо около нейния. Изследва собственически устата й, а в гърдите му се надигна ниско ръмжене, на което Брук отвърна, като гризна закачливо долната му устна.

Асансьорът надолу по коридора звънна, пристигнал на нейния етаж.

Кейд се отдръпна с пламнал поглед, докато проследяваше с палец очертанията на долната й устна.

— Лека нощ, Брук Паркър.

Обърна се и си тръгна в същия миг, в който една двойка на средна възраст (съседите на Брук от номер 2508) мина покрай тях. Кейд им кимна с едно учтиво „Здравейте“ и се отдалечи, преметнал дръжката на куфарчето си през рамо.

Брук го проследи с поглед, възхищавайки се безмълвно на високата му широкоплещеста фигура, докато се мъчеше да извика повече раздразнение у себе си от това, че последната дума отново бе негова.