Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (28)

28

Оказва се, че идеята ти все пак не беше тотално тъпа.

Кейд погледна към Зак, присвил очи срещу следобедното слънце. Със закъснение осъзна, че трябваше да си сложи тъмните очила, макар че решението да хапнат навън бе напълно импровизирано.

Седяха на една от каменните тераси на „Дейли Плаза“, само на няколко крачки от прочутата петнайсетметрова статуя на Пикасо, и похапваха бурито от един ресторант от другата страна на улицата. Този следобед Зак имал да свърши някаква работа в центъра, така че двамата се бяха уговорили да се срещнат. Докато отиваха към ресторанта за бурито, бяха чули звуците на блус бандата, която свиреше на площада, и бяха решили (както много други жители на Чикаго, ако се съдеше по размера на тълпата) да седнат навън и да се порадват на топлото време.

— Коя идея? — попита Кейд, а после видя лукавата усмивка на Зак и си спомни за книгата с поезия. — Говорил си с Пейдж, нали?

— И още как. В петък имам среща с нея.

— Браво на теб! — Кейд плесна тържествуващо длан в неговата. — Е? Какво се случи?

— Реших да променя мъничко твоята идея. Вместо да й подаря книгата, ми хрумна да се престоря, че я чета в магазина на баща й, с надеждата тя да се приближи и да ме попита за нея.

— Страхливец.

— Ха. Онова, което забравяш, е, че в наши дни жените искат да поемат инициативата. Така че просто насърчих естествените феминистки инстинкти на Пейдж, като й дадох възможност тя да ме заговори.

— Да бе, да.

Зак се ухили и си призна.

— Е, добре. Може и да ме хвана шубето. Така или иначе, в магазина беше пълно с хора и започна да ми доскучава, докато чаках всички да се изнесат. И тогава ми хрумна, че бих могъл наистина да прочета книгата, която се преструвах, че чета. И знаеш ли, вътре имаше някои доста готини неща.

Кейд се усмихна на изненадата в гласа му.

— Да не повярва човек.

— И така, зачел съм се аз в стихотворение от някоя си Луис… забравих й името, но в него става дума за Хадес и подземния свят, и дори не забелязвам, че Пейдж се е приближила до масата ми, докато тя не каза: „Нима всички не искат любов?“. И аз си викам, леле, това е адски дълбок въпрос и сега е моят шанс да й покажа, че не съм просто тъп спортист. Така че аз пък й отговарям: „Веднъж чух теория, че любовта е, когато подсъзнанието ти е привлечено от подсъзнанието на някой друг“.

— Страшно дълбоко — подхвърли Кейд.

— Именно. И така, седя си аз, адски горд от себе си, а тя посочва книгата и обяснява: „О, това не беше въпрос. Просто цитирах един стих от поемата“.

Кейд сложи ръка на устата си за да скрие усмивката си.

— Хм… неловко.

— Нима? Иде ми да потъна в земята от срам и си мисля как никога вече няма да слушам съветите ти за това, как да сваля едно момиче… и тогава тя ме пита какви са ни шансовете да победим отбора на „Маккинли Тек“ тази година.

— Обича футбол? Това момиче не е за изпускане.

Зак поклати глава.

— Там е работата. Заприказвахме се и… човече, тя нищичко не знае за футбола. Но според мен искаше аз да си помисля, че знае.

— Нека видя дали съм те разбрал правилно. Ти си се престорил, че обичаш поезия за да впечатлиш най-умното момиче в класа си по английски, докато тя се е престорила, че си пада по футбола за да впечатли теб? — Кейд замълча. — Това определено е най-сладкото нещо, което съм чувал някога.

— Предполагам, че нейното подсъзнание намира моето подсъзнание за неустоимо. — От Зак направо струеше тийнейджърска самоувереност.

— Извадил си късмет, че веднъж ти се е разминало с тази реплика, Гарити. На твое място не бих рискувал втори път.

Зак се засмя, а после двамата заприказваха за футбол и какви наистина бяха шансовете им да победят отбора на другото училище. Довършиха обяда си и когато си погледна часовника, Кейд установи, че е време да се връща на работа.

Зак се прокашля.

— Ъ, преди да си тръгнеш, исках да знаеш, че напоследък сериозно обмислям дали да не кажа на татко, че с теб се виждаме.

Кейд се опита да не допусне споменаването на Ноа да развали доброто му настроение.

— Ти си решаваш, Зак. Няма да те карам да лъжеш баща си.

— Нашият баща — натърти Зак и изражението му стана сериозно. — Можеш поне да го признаеш.

Кейд съвсем ясно долови раздразнението в гласа му. От известно време подозираше, че Зак тайничко се надява на затрогваща повторна среща между баща и син. Само че на него му беше отнело страшно дълго време да превъзмогне гнева и неприязънта си от бягството на Ноа и не беше сигурен дали иска отново да отвори вратата към тези емоции.

Ала преди да успее да отговори на брат си, някой го повика по име.

— Кейд… хей! Стори ми се, че си ти.

Кейд погледна покрай Зак и видя дългурест тип в панталон с цвят каки и риза с къси ръкави да прекосява многолюдния площад, насочвайки се към тях. Отне му секунда, докато разпознае в него Чарли, приятеля на Брук, с когото се беше запознал на мача на „Къбс“.

— Великите умове мислят еднакво, а? — каза Чарли, като вдигна пликчето с храна за вкъщи и кимна към блус бандата.

— Радвам се да те видя, Чарли. — Кейд бързо ги запозна. — Това е брат ми, Зак Гарити.

Когато Зак го погледна, Кейд се поусмихна, защото и той си беше дал сметка за значимостта на този миг — за първи път представяше Зак като свой брат.

— Още един бъдещ носител на купата „Роуз Боул“, надявам се? — попита Чарли, докато се ръкуваше с него.

— Зак е уайдрисийвър. Освен това обича да се отдава на поетически излияния за любовта и си пада по момичета, които не са в неговата лига.

— Защо ли ми е познато? — Чарли се усмихна непринудено.

Тримата си побъбриха няколко минути, а после Кейд подхвърли, че трябва да се връща на работа, защото го чака конферентен разговор.

— Жалко. Аз мисля да поостана още малко — отвърна Чарли и махна към огрения от слънцето площад.

— Не знаех, че разрешават на музикални групи да свирят тук — отбеляза Зак.

— Този град няма равен на себе си през лятото. — Чарли поклати глава и въздъхна. — Не знам какво си мисли Брук с онази работа в Шарлът. Звучи като страхотна възможност, обаче не може сериозно да обмисля да се премести в град, където ще трябва да стане запалянко на „Пантерс“. — Той потръпна и погледна към Кейд. — Трябва да задействаш магията си, Морган, и да я убедиш да остане.

Кейд се беше вкаменил на мястото си, хванат напълно неподготвен от думите на Чарли.

Брук обмисляше да се премести в друг град, а не му беше казала нито думичка.

Вълна на разочарование се надигна в него и го прониза в гърдите, ала той я потисна, незабавно и безпощадно.

Това беше… окей.

Радваше се за нея. Наистина. Ако тази работа, каквато и да беше, действително представляваше такава възможност, тя трябваше да приеме. Виждал я бе в действие — тя беше невероятен адвокат и заслужаваше подобен шанс.

Е, да, това развитие на нещата го беше изненадало, особено като се имаше предвид, че напоследък двамата с Брук като че ли доста се сближаваха. Но освен това бе напомняне, че може би се сближаваха твърде много.

А той не искаше да се сближава твърде много.

Твърде близо според него беше за наивниците. Твърде близо беше за хора, които се оказваха повлечени от мига с някого, без да признаят пред себе си напълно реалната възможност всички чувства и емоции, които правеха мига толкова специален и съвършен, да не са споделени. Така че, ако Брук, незнайно как, бе успяла да се докосне до него, да стигне до ръба на твърде близо, това, за съжаление, означаваше само едно. Време бе да сложи край.

Двамата със Зак оставиха Чарли да се наслаждава на музиката и си тръгнаха, смълчани за няколко мига.

— Не знаеше за предложението за работа, нали? — попита Зак тихо.

— Не — отвърна Кейд, загледан в светофара пред тях.

И тъй като бяха братя, това беше всичко.