Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (30)

30

На Брук й бяха нужни близо две седмици за да успее да вмести пътуване до седалището на „Спектрум“ в програмата си. Е, да, правеше го скришом — на секретарката си беше казала просто, че ще бъде извън офиса „по лични причини“. Тъй като през двете години, откакто работеше за „Стърлинг“, си беше взела едва три почивни дни, реши, че й се полага малко свободно време.

Въпреки това изпитваше угризения. Чувстваше се ужасно, че го прави зад гърба на Иън, макар че при тези обстоятелства нямаше друг избор. Вярваше в лоялността и никак не й беше приятна мисълта да съобщи на Иън, че напуска. Ала в края на краищата това беше нейната кариера. Трудила се бе усърдно, беше добра в онова, което правеше, и дължеше на себе си да проучи тази възможност със „Спектрум“.

И така, в седем сутринта в петък Брук се озова в самолета, на път към Шарлът, Северна Каролина. След като излетяха, тя прегледа списъка с въпроси, които искаше да зададе на Палмър и останалите от екипа, и прехвърли през ума си визията си за това, как да запазят пазарния си дял и да разширят Отдела за спорт и развлечения на „Спектрум“. Тъкмо бе започнала да разглежда статиите за Шарлът, които си беше разпечатала, когато стюардесата в първа класа се появи за да й предложи закуска.

— Тази сутрин имаме две възможности: палачинки с боровинки и денвърски омлет — каза тя.

Брук зяпна. Я стига.

— Денвърски омлет? Сериозно?

Стюардесата въздъхна, сякаш се приготвяше за предстоящия двучасов полет с поредния придирчив пътник.

— Да, денвърски омлет. Това е едно от най-популярните ни предложения за закуска.

— О, не… това не беше забележка — бързо каза Брук, опитвайки се да обясни. — Просто шега между мен и един човек, когото… не познавате и който не е тук, и всъщност в момента не ми говори, но ако беше тук, вярвайте ми… това би му се сторило наистина забавно.

Стюардесата й хвърли поглед, който красноречиво казваше „никакво кафе повече за вас“.

— Омлет или палачинки, госпожо?

А, да.

— Омлет.

Стюардесата остави закуската върху таблата пред нея и побърза да се отдалечи. Брук сведе поглед към омлета, знаейки точно как би постъпила, ако обстоятелствата бяха различни. Щеше да направи снимка с телефона си и веднага щом самолетът се приземеше, щеше да я изпрати на Кейд, придружена от някаква шега, като: Нямах представа, че припечелваш допълнителни пари като готвач за „Юнайтед Еър“, или дори още по-добре: И този път дори не беше нужно да преспивам с никого.

Да, тази определено си я биваше.

Ама наистина.

Брук погледна през прозореца, полагайки огромни усилия, както правеше от две седмици насам, да не се пита какво ли става с Кейд. Не бяха разговаряли от последната си нощ заедно, когато се бяха съгласили, че е по-добре да не се виждат повече.

Което се бе оказало по-трудно, отколкото бе очаквала.

Обърна се към денвърския омлет, мъчейки се да не чува ниския закачлив глас на Кейд в главата си.

Девет часът, тогава. Ще те взема от вас.

Ще те чакам с денвърски омлет.

Много смешно.

Трябваше да избере проклетите палачинки.

* * *

От мига, в който Брук кацна в Шарлът, денят й беше същинска вихрушка.

Една кола я посрещна на летището и я отведе в „Риц — Карлтън“ за да си остави багажа. От там я закараха право в седалището на „Спектрум“. Първо се срещна с Палмър, който я представи на още няколко мениджъри в компанията… дори не беше сигурна колко точно — след десетия им изгуби бройката. Научи всичко за мисията на „Спектрум“ да „преобразят сферата на хранителните услуги“ и действително не можеше да отрече, че те бяха същински Голиат в сравнение с един Давид като „Стърлинг Ресторантс“: обслужваха болници, старчески домове, училища, колежи и университети, корпоративни сгради и разбира се, арени за спорт и развлечения.

Ясно бе, че Палмър си търси изпълнителен вицепрезидент по продажбите и бизнес развитието; всъщност той й го каза в прав текст: някой амбициозен и агресивен, някой, който нямаше да се задоволи с изтърканите стари идеи и празни приказки. Обясни й, че работата ще включва много пътувания, и подхвърли нещо за това, как предишният им вицепрезидент по продажбите не бил най-подходящият за тази позиция.

— Семеен мъж и прекрасен човек — каза Палмър. — Просто имахме нужда от някой, който да е в състояние да даде повече на компанията.

След това Брук обядва с двама от мениджърите, с които се беше запознала по-рано и които едва ли би могла да опише като особено жизнени, но в корпоративния свят, естествено, беше пълно със сухари. За щастие, с главния юрист, с когото се запозна след обяда, си допаднаха повече.

Около две минути след началото на срещата им, асистентката му подаде глава в кабинета.

— Извинявам се за прекъсването, но Ранди Кемп настоява да се срещнете днес. Казва, че ще отнеме само пет минути.

Главният юрист направи физиономия.

— Ранди Кемп иска да говорим за показанията му в трудовото дело в Кентъки, а това определено ще отнеме повече от пет минути. Кажи му, че мога да му отделя двайсет минути в четири и половина. — Асистентката му излезе и той отново се обърна към Брук. — Точно колко няма да ви липсва това, когато станете вицепрезидент по продажбите? — пошегува се той.

— Искате да кажете, да водя поне по два разговора на ден, започващи с „Ами, ъ, колко лошо би било, от юридическа гледна точка, ако ти кажа, че…“.

— Именно — засмя се той.

Брук се усмихна. Колкото и да беше странно, това като че ли щеше да й липсва.

В края на деня тя отново се срещна с Палмър, който я поведе по поредния коридор към един ъглов кабинет.

— Реших, че може би ще искате да видите дали ви харесва — смигна й той.

— Това ще бъде моят кабинет? — попита Брук.

Палмър кимна.

— Трябва просто да кажете „да“, Брук.

Тя пристъпи в просторната стая, обзаведена модерно с кремав мрамор и абанос. Изгледът от прозореца й в „Стърлинг“ беше по-хубав, ала не изгледът имаше значение… а това, какво символизираше офисът. Парите. Титлата. Фактът, че щеше да ръководи Отдела по продажбите на една толкова голяма корпорация.

Една проста думичка и всичко това щеше да бъде нейно.

Всичко, което трябваше да направи, бе да каже „да“.

* * *

Докато най-сетне се прибере в хотела си около десет часа вечерта, Брук беше изтощена. Станала бе в пет сутринта, от близо дванайсет часа беше в „пълна бойна готовност“ и се чувстваше… отпаднала.

Палмър и двама от вицепрезидентите я бяха завели на вечеря в един френско-италиански ресторант за „сезонна храна“, разположен в историческата част на града. Разговорът беше приятен, храната и виното бяха отлични и общо взето, бе прекарала хубава вечер. Ала нещо не беше както трябва.

Палмър нито веднъж не я беше притиснал да приеме предложението му, но тя си даваше сметка, че естествено, е нетърпелив да узнае решението й. На няколко пъти по време на вечерята се бе почувствала изкушена да каже думичката, защото, естествено, че щеше да приеме предложението му. Това беше отлична възможност, пък и тя доста бе харесала хората, с които се беше запознала в „Спектрум“. Докато ядяха десерта, прагматичната бизнес дама у нея крещеше „Какво чакаш?“… ала нещо я възпираше.

Не знаеше какво точно беше то, ала го беше усетила за първи път този следобед, когато Палмър й показа кабинета, предвиден за нея в „Спектрум“. Наложило се бе да я остави за малко за да приеме едно телефонно обаждане, и докато него го нямаше, тя беше седнала зад изисканото махагоново бюро. Просто за да го „пробва“.

Беше й се сторило някак… не съвсем правилно.

Не беше обърнала внимание на това чувство, смятайки, че е, както когато си купуваш нова къща — не я чувстваш своя, докато не се нанесеш в нея. Ала същото натрапчиво усещане се беше появило и по време на вечерята, всеки път, когато понечеше да приеме предложението на Палмър, така че в крайна сметка не беше казала нищо.

Реши, че утрото е по-мъдро от вечерта, чудейки се дали не се чувства особено просто защото беше уморена. На следващата сутрин се събуди освежена и готова да разгледа Шарлът с непредубеден ум. Когато слезе долу, шофьорът вече я чакаше, въоръжен със списък, съставен от секретарката на Палмър, на всички места, които Брук би трябвало да посети, докато е там.

Шарлът беше голям град, но от него се излъчваше атмосферата на малко градче — нещо, което доста се понрави на жителката на Средния запад у нея. След като обикаля наоколо цяла сутрин и през ранния следобед, тя помоли шофьора да я остави пред едно кафене с маси на открито близо до хотела, препоръчано й от портиера му. Избра си пица „Маргарита“ и чаша вино, след което се настани и зачака мига, в който щеше да е сигурна, че да приеме предложението бе правилното решение.

Чакаше ли, чакаше, а мигът изобщо не бързаше да настъпи.

Когато келнерът се появи с пицата й, а тя все още чакаше, Брук му благодари и погледът й попадна върху хората на масата насреща й: момиченце на около осем години, което обядваше тихичко, докато майка му пишеше ли, пишеше на телефона си.

— Ей сега свършвам, обещавам — тъкмо казваше майката. — Само да изпратя този имейл, преди клиентът ми да ме е побъркал напълно.

Брук ги погледа, разбирайки прекрасно жената. След около минута тя остави телефона настрани и се усмихна на дъщеря си.

— Извинявай. Трябваше да го довърша.

Само че то никога нямаше да бъде довършено, защото, откровено казано, никой служебен проблем, достатъчно спешен за да изисква незабавната намеса на жена, която просто се опитваше да се наслади на обяд с дъщеря си, барбекю с най-добрия си приятел или пък събиране на читателския си клуб, не можеше да бъде разрешен с един имейл. Работата щеше да я чака, когато се прибереше у дома, или пък щеше да изскочи друг проблем, изискващ вниманието й, защото работата винаги бе там. И не че жената се оплакваше — всъщност тя наистина харесваше работата си — ала напоследък започваше да се чуди дали животът й не беше… излязъл извън равновесие.

Или пък Брук приемаше ситуацията твърде лично. Само мъничко.

Тя потисна тази мисъл, докато отиваше към хотела, и когато се качи в стаята си, включи лаптопа и — естествено — първо се зае със служебните си писма. След това прегледа личната си поща и видя, че Рейчъл й е писала за да й каже колко се бе зарадвала да се видят на барбекюто у Форд и да я попита дали би искала да обядват заедно следващата седмица.

Брук понечи да й отговори, че следващата седмица вероятно ще бъде заета. Макар да не го спомена изрично, вече си мислеше колко много работа ще я чака, когато се прибере след тридневния си уикенд, особено като се имаше предвид, че най-вероятно й предстоеше да съобщи на Иън, че напус…

Спря да пише по средата на изречението и вдигна ръце от клавиатурата.

Беше й омръзнало да пише тези думи.

Съжалявам. Прекалено съм заета. Точно сега не мога да изляза от работа.

По дяволите, тази вечер имам служебен ангажимент.

Може би след работа.

Бройте ме, но не е сигурно — зависи от работата.

Работа.

Работа.

Работа.

Брук стана от бюрото и се приближи до прозореца, отвъд който се разкриваше изглед към Шарлът по залез-слънце. Беше красиво, ала не беше Чикаго.

Тя си пое дълбоко дъх, давайки си сметка, че за първи път от години насам няма представа какво иска. Да приеме, че сегашният й начин на живот не благоприятства особено сериозните романтични връзки, бе едно, ала останалите й връзки? С Форд се виждаше — успяла бе да опази поне това приятелство, ала всички други? Рейчъл? Читателският клуб? Бившите й колеги от кантората, където работеше преди — някога се събираха на питие по веднъж всеки месец. Кога бе престанала да го прави?

В главата й отекнаха думите на Форд, който я защитаваше дори пред нея самата.

Не се измъчвай, Брук. Работа, семейство, все нещо… тези дни всички са заети.

Да, ала имаше разлика между това, да си зает, и това, да не можеш да си спомниш кога за последен път си се обадил на родителите си.

По дяволите. Кога наистина се беше обадила на родителите си за последен път? Редовно им пишеше имейли, ала телефонно обаждане? Можеше да провери телефона си за да види колко време беше минало, ала беше сигурна, че не иска да знае.

Позицията в „Спектрум“ звучеше точно толкова натоварена, колкото и тази в „Стърлинг“, може би дори още повече, като се имаха предвид и пътуванията. А Брук се познаваше — озовала се на ново място, щеше да иска да се докаже и да успее… точно както правеше в „Стърлинг“ от момента, в който Иън бе рискувал и я бе наел преди две години. Така както правеше открай време — момичето от бедния квартал, което си скъсваше задника от работа за всеки шанс в живота си.

Ала може би бе време да се отърси от чувството, че трябва да докаже нещо.

Може би бе време да си поеме дъх, да забави мъничко нещата и да се наслади на успеха си… както и на всички други неща в живота си.

Само че… не беше сигурна дали знае как да го направи.

Ти си умна жена. Ще се справиш.

Странни малки сълзи изпълниха очите й и тя почти се засмя. Естествено, въпреки че Кейд не беше тук и те дори не си говореха, той все пак бе успял да измисли съвършените думи.

Казал бе точно това, което бе имала нужда да чуе.