Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (31)

31

В петък сутринта Кейд се срещна с Камерън и Ник Маккол, специалния агент, ръководещ клона на ФБР в Чикаго за да го запознаят със статуса на всички текущи федерални разследвания. Това беше последната агенция, за която трябваше да се погрижат — след това Кейд щеше да е напълно подготвен да застъпи като изпълняващ длъжността главен прокурор.

Бяха в среща от повече от час, когато Камерън изведнъж се изправи. Пое си дълбоко дъх и сложи ръце на кръста си, при което сакото й се разтвори от изключително наедрелия й корем.

Кейд и Ник се спогледаха, говорейки на безмълвния мъжки език, необходим в подобни обстоятелства.

Знаеш какво да правиш, ако се окаже, че раждането е започнало, нали?

Мен ли питаш? Не, определено не знам.

— Ще престанете ли да ме зяпате така, сякаш съм тиктакаща бомба, която всеки момент ще избухне.

Хвана ги.

— Просто трябва да се изправя за няколко минути. — Камерън продължи с онова, за което се бяха събрали, прехвърляйки се върху случая на голям здравноосигурителен фонд, който разследваха за застрахователни измами. — „Евъргрийн Хелткеър“. Как изглеждат нещата там?

— Моите агенти ми съобщават, че в края на следващата седмица са запланувани десет ареста — отвърна Ник.

Камерън погледна към Кейд.

— Ако ме няма, когато това се случи, не забравяй да държиш Ламон Джонсън от Департамента по здравеопазването и социалната политика в течение.

Кейд кимна.

— Разбрано.

— И с това… — Камерън погледна в списъка на бюрото си — приключихме. Вече официално си в течение на всичко. — Тя се усмихна, сякаш облекчена, че бяха отметнали тази работа, и си погледна часовника. — Тъкмо навреме за обяд. Джак и Сам имат среща с Райлин за да обсъдят разследването на убийството на Аройо. Може би ще надникна да видя дали ще свършат скоро.

— Ще дойда с теб — каза Ник. — Мога да откарам Уилкинс до офиса.

Тримата поеха по коридора и един млад юридически сътрудник, виждайки Камерън да се задава, с деловите си дрехи, високи токчета и огромен корем, я зяпна ококорено и побърза да се долепи до едно бюро за да й направи достатъчно място.

Когато отминаха, Камерън поклати глава и промърмори под нос:

— Видяхте това, нали? Случва се вече цяла седмица. Всеки път щом изляза в коридора, всички буквално отскачат настрани за да ми направят път. — Тя погледна към Ник и Кейд. — Не съм чак толкова огромна, нали?

— Не е заради това — засмя се Кейд.

— Че какво друго би могло да бъде?

— Най-добре задай този въпрос на съпруга си — каза Ник.

Камерън се закова на място, при което двамата мъже едва не се блъснаха в нея.

— Какво е направил този път? — попита тя, измервайки ги със заплашителен прокурорски поглед.

— Беше просто шега — увери я Ник. — Или поне така мисля. С Джак понякога е трудно да си сигурен.

— И каква беше тази шега? — Когато Ник се поколеба, Камерън погледна към Кейд и повдигна вежди. — Морган?

— Не бях там. Недопустимо свидетелство по слухове.

Тя го изгледа сърдито и отново се обърна към Ник, който най-сетне отстъпи.

— Тревожеше се, нали знаеш как се носиш по коридорите на токчетата си, че някой може да се бутне в теб и да те събори.

Камерън чакаше.

— И?

— Възможно е да е казал, че ако чуе някой да ти се е пречкал, този някой много скоро ще открие доколко е вярна мълвата, че той може да убие човек с кламер.

— Разбирам.

Камерън се обърна рязко и отново тръгна по коридора.

— Свършено е с него — прошепна Ник на Кейд.

— Определено.

Те последваха Камерън до офиса на Райлин, тъкмо навреме за да видят как двамата агенти си тръгват. По-високият, тъмнокос мъж, спря на прага и с топлота в очите загледа как Камерън се приближава.

— Госпожо главен прокурор — каза той провлачено.

— Специален агент Палъс. Тъкмо човекът, когото търсех. — Камерън понечи да скръсти ръце на гърдите си, но после като че ли осъзна, не, там нямаше място. — Какво чувам за някой, заповядал на служителите ми да не се изпречват на пътя ми, ако не искат да срещнат скоропостижна смърт от кламер?

Застанал до Джак, агент Сам Уилкинс вдигна очи към тавана и промърмори под носа си:

— Казах ти, че не е добра идея…

Джак вдигна отбранително ръце.

— Беше просто шега.

— Шега. — Камерън премести поглед върху Сам. — Агент Уилкинс, агент Палъс мръщеше ли се, или се усмихваше, докато изричаше така наречената шега?

— Позовавам се на Петата поправка^[1].

— Един юридически сътрудник на практика се хвърли с главата напред върху едно бюро за да се махне от пътя ми, Джак. Така че, никакви шеги повече. Ох. — Изведнъж Камерън сложи ръце на корема си и вдигна очи към него. — Мисля, че току-що получих първата си контракция.

Очите на Джак се разшириха, а после той се приближи до нея и положи ръка върху корема й.

— Боли ли?

Камерън сложи длан върху неговата.

— Бих казала, че е около нула цяло и две.

Джак се усмихна и я докосна нежно по бузата.

— От онзи миг на покрива знаех, че един ден ще се озовем тук.

Кейд нямаше представа какво означава това, а ако се съдеше по начина, по който Джак и Камерън се гледаха, не се и очакваше да знае. Очевидно бе някаква шега между тях двамата.

Той се отправи към кабинета си, тъй като не искаше да се натрапва в този толкова интимен момент, както и защото не искаше да мисли за интимни шеги между двама души… защото това извикваше в ума му образа на една зеленоока юристка, а през последните две седмици мисията му бе да не мисли за същата тази зеленоока юристка.

Не би трябвало да му е толкова трудно да си я избие от ума.

И двамата от самото начало знаеха, че това не е нещо дългосрочно, бяха се разделили по взаимно съгласие и тъй като тя най-вероятно щеше да се премести в Шарлът, това бе съвършеният момент да се сбогуват.

Точно така би трябвало да свършват тези неща. Никой не беше сърдит, бяха се позабавлявали и все още се харесваха и уважаваха. По дяволите, та той дори можеше да си представи как се виждат на кафе от време на време, когато тя се появеше в Чикаго за да посети Форд или родителите си. Всичко беше наред.

Само че… изобщо не му се струваше наред.

Вместо това мисълта, че Брук си тръгва, а той е просто някакъв тип, с когото бе преспала няколко пъти, бе като удар в корема.

И именно заради това отказваше да мисли за нея.

Кейд се настани на бюрото си, твърдо решен, както безброй пъти през последните две седмици, да се съсредоточи върху работата си. Успя да се справи криво-ляво, минавайки на автопилот до края на работния ден, когато бе прекъснат от почукване на вратата.

Беше Вон.

— Реших да видя дали не искаш да изпием по едно в „О’Мали“.

Кейд разтърка лицето си, давайки си сметка, че от часове насам чете транскрипции на аудиозаписи.

— Защо не. — Той примига и наклони глава на една страна. — Не знаех, че днес имаш ангажименти при нас.

— Нямам.

Хм.

— Тогава защо си тук?

Вон сви рамене.

— Реших, че може би имаш нужда от питие.

Кейд се намръщи.

— И защо би… — А после му просветна. — О, не. Няма да го правим. Няма да водим този разговор. — Идеята той и Вон да се впуснат в задушевен разговор за романтичните му проблеми беше нелепа.

— От две седмици си се вкиснал, Морган. Така че, да, точно това ще направим.

— Оценявам го, Вон. Наистина. Обаче не се засягай, но ти си толкова зле в това отношение, колкото и аз.

Вон напъха ръце в джобовете на панталона си, без изобщо да се засегне.

— Да. И именно заради това Бог създаде уискито.

* * *

Отидоха в един бар на няколко пресечки от федералната сграда и си намериха маса в дъното. Сервитьорката им донесе питиетата и Вон започна:

— Нека се опитам да отгатна. Това твое траурно настроение е свързано с факта, че вече не се срещаш с Брук.

Кейд беше споделил тази информация миналата седмица, в един кратък и лаконичен разговор, след като, очевидно използвайки свръхестествената си наблюдателност, Вон бе забелязал, че приятелят му не си проверява непрекъснато телефона. Тази вечер обаче, почувства Кейд, нямаше да се измъкне, без да му разкаже повече.

Така че се замисли как точно да опише ситуацията. Отношенията му с Брук бяха тръгнали добре, ала някъде между секса и сладките есемеси се бяха превърнали в нещо повече… поне за него. Нещо, в което бяха замесени чувства и странната потребност да сподели истории от детството си и да й приготви вечеря, след като тя бе преживяла гаден ден в работата.

Което можеше да означава само едно.

— Твърде късно се отдръпнах — каза той простичко.

Вон едва не изтърва чашата си.

— Мамка му. Брук е бременна.

— Я по-полека. Не. Никой не е бременен. Имах предвид, че твърде късно се отдръпнах от връзката.

— О. — Вон замълча за миг. — Знаеш ли, следващия път няма да е лошо да го уточниш.

— Благодаря. А пък аз се тревожех, че никак не те бива в това — отбеляза сухо Кейд.

Вон се ухили.

— Е, щях да взема Хъксли за да се оправи с по-деликатните части от разговора, но той ще вечеря с Адисън. — Агентът махна с уискито си и се върна към онова, за което говореха. — Е, мислиш, че твърде късно си сложил край на нещата с Брук. Искаш да кажеш… защото си луд по нея?

Кейд го стрелна с гневен поглед и Вон махна между тях със свободната си ръка.

— А, още ли се преструваме, че не е така? Защото спокойно мога да изпия още две питиета, ако се нуждаеш от време за да ми кажеш истината.

— Много смешно. Това ролята на доброто или на лошото ченге е?

— Една комбинация, която наричам специалитета на агент Робъртс.

Кейд поклати глава. Поне един приятел, който да не беше агент на ФБР… Не искаше чак толкова много.

— Истината няма кой знае какво значение сега. Почти съм сигурен, че Брук ще се премести в Шарлът.

Изражението на Вон стана сериозно.

— Шарлът? Това пък защо?

— Един от конкурентите на „Стърлинг“ й предложил работа, вицепрезидент или нещо такова. Възможност, каквато се появява веднъж в живота.

— Леле. Ти как реагира, когато научи?

— Честитих й и й казах да им скрие шапката в Шарлът. — Видя как Вон се намръщи. — А какво се очакваше да кажа? „Остани“? Виждал си я в действие; знаеш колко е добра. Щом го иска, би трябвало да приеме.

Вон кимна.

— Прав си. Би трябвало.

Кейд се сепна. Това ли беше всичко? Вярно, не го биваше особено в задушевните разговори, но бе очаквал малко повече.

— Радвам се, че сме на едно мнение.

— Абсолютно. Двамата с теб сме напълно съгласни. — Вон се облегна назад в стола си. — Виж, ако беше тук, Хъксли вероятно щеше да види нещата по съвсем различен начин.

Когато Вон не добави нищо повече, Кейд захапа въдицата:

— И как щеше да види нещата Хъксли?

— Вероятно щеше да ти обясни как би трябвало да кажеш на Брук какво изпитваш, въпреки че тя ще се мести в Шарлът. Нали го знаеш колко държи на откровеността и разни такива. — Вон го погледна право в очите. — А след това сигурно щеше да ти каже, че ако той някога срещне момиче, която му подхожда така, както Брук на теб, се надява ти да си му достатъчно добър приятел, че да му кажеш: „Мой човек, вземи се в ръце, размърдай си задника и върви да говориш с нея“.

Кейд примига. И това — от Вон.

— Хъксли определено има да каже доста по въпроса.

— Да, нали го знаеш какъв е всезнайко.

Е, поне това накара Вон да се усмихне.

— Ами ще взема съвета на Хъксли предвид.

Между тях се възцари комфортно мълчание.

— И още нещо, Вон. — Кейд погледна към приятеля си и тонът му стана много сериозен. — Благодаря.

Вон вдигна чашата си срещу него.

— Винаги, Морган.