Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (35)

35

Три седмици по-късно

— Е, за съжаление нямаше филе, шишчета със скариди, нито онази главозамайваща количка с десерти на „Стърлинг Ресторантс“ Ала недей да се терзаеш, защото успях да ти задигна… — С драматичен жест, Кейд извади нещо иззад гърба си. — Този изстинал, гумен хотдог и този шоколадов десерт с фъстъчено масло. Как ти се струва подобна изискана вечеря?

— „Да“ на шоколадовия десерт — отвърна Брук. — „Не“ на обвитото в хлебче посещение до Спешното отделение за да ми направят промивка на стомаха.

— Я виж ти, някой бил сноб на тема хотдози.

— Професионално изкривяване, когато си част от луксозна ресторантьорска компания с бързо разрастващ се и все по-доходоносен Отдел за спорт и развлечения — отвърна Брук, отмятайки гордо вързаната си на опашка коса.

— Виждам, че все още не пропускаме случай да го вкараме в разговора.

— Много ясно.

Тази вечер се намираше в особено добро настроение, понеже тъкмо днес беше наела юриста, който щеше да поеме част от задълженията й. Щеше да започне чак след две седмици, ала промяната вече беше на хоризонта. Беше си тръгнала от работа в шест часа в петък следобед (е, да, може би с мъничко сърцебиене, докато излизаше, но беше издържала) и сега бе свободна да прекара цялата нощ заедно с Кейд.

Или по-точно с Кейд плюс петстотин хиляди диви фенове на гимназиалния футбол, облечени във виненочервено и златно.

Брук обходи трибуните с поглед.

— Леле. Не очаквах да бъде толкова претъпкано.

— Зак каза, че отборът, срещу който излизат днес, е най-големият съперник на неговото училище — обясни Кейд.

Забелязаха Ноа и съпругата му Трейси на трибуните и като сплете пръсти с тези на Брук, Кейд се отправи към тях.

През последните три седмици Кейд и баща му бяха започнали да се опознават. Първата стъпка бе най-трудната и неловка; никой от двамата мъже не знаеше как да започне, ала за щастие, Зак отново се беше намесил и бе предложил да вечерят заедно в един ресторант недалеч от дома на семейство Гарити… след което в последния момент си беше спомнил, че има „късна тренировка“, и бе предложил Кейд и Ноа да отидат без него.

— Харесва ми стилът на това хлапе — отбелязала бе Брук през смях, когато Кейд й разказа за очевидно нагласената история.

След като се беше намърморил, той си бе признал, че вечерята не била „прекалено ужасна“.

— В някои отношения беше по-лесно, че Зак го нямаше. Просто през цялото време говорихме за него. — Той бе замълчал за миг. — И за това, как върви лечението на Ноа.

Горчивата част от тази горчиво-сладка повторна среща бе, че времето им беше ограничено. Въпреки че в момента Ноа нямаше никакви симптоми, лекарите им бяха обяснили, че лечението със стероиди и лъчетерапия само печели време и че много скоро туморът в мозъчния му ствол щеше да нарасне толкова, че да засегне двигателната и дихателната му функция. Въпреки това Ноа беше категоричен: нямаше да прекарат всеки миг, тревожейки се за неговия рак — щяха да се радват на времето, което им оставаше заедно, колкото и да беше то.

— Ноа, Трейси, радвам се да ви видя отново — каза Брук, когато стигнаха до техния ред.

Двамата с Кейд се настаниха на свободните места до тях и всички заприказваха приятелски, макар и все още мъничко неловко. Ноа попита Кейд за работата му и Брук видя гордостта върху лицето му, когато Кейд заговори за новите си задължения като главен прокурор, длъжност, която беше поел по-рано тази седмица, когато раждането на неговата шефка Камерън бе започнало в един магазин за сандвичи… и девет часа по-късно тя бе родила здраво момченце, наречено Уилям „Уил“ Джеймс Палъс.

Мачът започна малко след като Брук и Кейд пристигнаха и от този момент всякакви разговори за работа бяха прекратени, светът навън престана да съществува и футболът стана самият живот.

Докато седеше на трибуните, Брук си спомни нещо, което Иън й беше казал: Ала по три часа всяка неделя, докато гледахме мача, можехме да бъдем заедно, да се вживяваме и да викаме, и да бъдем просто баща и син. Кейд и Ноа може и да не бяха стигнали до този момент, ала разговорите за футбол определено им помагаха да стопят разстоянието помежду си. От време на време изглеждаха така, като че ли наистина се забавляваха заедно.

Освен това тази вечер тя видя една напълно непозната й страна на Кейд. Той стоя прав почти през цялото време, крачеше напред-назад, а лицето му беше адски напрегнато… и страшно секси.

Към края на третата четвърт Зак беше спънат четири ярда зад линията на скримиджа и очевидно това беше последната сламка за Кейд.

— Ривърс при такъв резултат? Я стига! — Той разпери сърдито ръце. — Защитата не е спряла нито един страничен пас към Зак през целия мач. Ако ще пренасяте топката, поне отидете в средата. — Той махна към игрището. — По дяволите, аз бих могъл да ги тренирам по-добре.

— Защо не го направиш тогава?

Думите дойдоха от Ноа, който седеше до Кейд.

Кейд се изсмя.

— Да бе. — Той погледна към Ноа и се сепна. — Сериозно ли говориш?

Ноа сви нехайно рамене.

— Просто ми се струва, че нещо не те свърта на трибуните.

— Вълнувам се от мача, като всички останали. — Кейд хвърли поглед към Брук. Чуваш ли го само?

— Всъщност действително изглеждаш така, сякаш не те свърта.

Той я погледна свирепо.

— Et tu^[1], госпожице Паркър? Аз съм прокурор. Нямам време да тренирам футболен отбор.

— Може би не постоянно — каза Ноа. — Но съм сигурен, че всяко училище в Чикаго на драго сърце ще приеме един бивш носител на купата „Роуз Боул“ да идва от време на време и да помага на отбора.

Кейд се умълча и Брук видя искриците на интерес в очите му. Тя се усмихна в себе си и си помисли, че Ноа като че ли беше прав.

Може би беше време Кейд Морган да се върне на футболното игрище.

* * *

След мача Кейд паркира на една странична уличка на няколко пресечки от жилището на Брук и те се отправиха бавно към апартамента й, уловени за ръце.

Брук го погледна, любопитна за нещо.

— Видях те да говориш с главния треньор на Зак на паркинга. Предполагам, че го поздравяваше за победата.

Кейд се усмихна. Бяха го заловили.

— Добре, добре. Идеята на Ноа ми влезе под кожата. Не е кой знае какво, просто ще работя заедно с куотърбековете по няколко часа всеки вторник следобед. Стига в службата да няма нещо спешно.

— Ще трябва ли да те наричат „треньор Морган“?

— Определено, ако не искат по време на цялата тренировка да спринтират и да се упражняват с торби за пъргавост.

Брук се изкиска. А после внезапно си спомни нещо.

— Не мога да повярвам, че забравих да ти кажа. Никога няма да се досетиш какво поднасяха за закуска в полета до Шарлът. Денвърски омлет.

Кейд се засмя.

— Е, те са страшно вкусни. — Хвърли й кос поглед и гласът му стана закачлив. — Попита ли ги дали винаги поднасят денвърски омлети, защото са им специалитет, или ги съобразяват с пътника?

— Ха-ха. Ти си го просеше. Искам ли изобщо да знам колко жени са се наслаждавали на един от денвърските омлети на Кейд Морган?

— Мога да ти кажа, че ти ще бъдеш последната.

Брук понечи да му отвърне с поредната шега, но после осъзна значението на думите му.

О!

Е, добре.

Притегли го към себе си и като се повдигна на пръсти, го целуна.

— Добро измъкване.

Преплели пръсти заедно, те прекосиха засенчения от дървета площад до историческата Водна кула. Беше прекрасна лятна нощ, откъм езерото полъхваше топъл бриз.

— Искаш ли да хапнем някъде? — попита Кейд. — Петък вечер е, но съм сигурен, че все ще открием някой ресторант, пълен с прекалили с кофеина „зайци“, които биха били повече от щастливи да намерят маса за прочутата Брук Палмър.

— Така е. Макар че навън е толкова приятно. Навярно вместо това бихме могли да открием някой винен бар с маси отвън.

— Бихме могли да вземем каретата ми до там, Пепеляшке — пошегува се Кейд, махвайки към теглените от коне файтони, подредени на площада до Водната кула в очакване на пътници, готови да се изръсят за трийсетминутна разходка.

Брук се изкиска. Романтично, да, ала прекалено туристическо за нейния вкус.

А после изведнъж я осени една мисъл.

— Току-що осъзнах нещо. Ние сме една от онези двойки, които се разхождат по Мичиган авеню без никакви особени планове.

В продължение на две години бе гледала всички онези хора през прозореца на офиса си.

А сега самата тя бе една от тях.

— Така е. — Кейд пусна ръката й и я прегърна. Притегли я към себе си и я целуна по върха на главата. — Как ти се струва?

Брук се обърна и вдигна очи към него. На това имаше само един отговор.

— Съвършено.