Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (4)

4

— Е, според мен, това беше наистина продуктивна среща.

— Стига Брук действително да успее да убеди салонната управителка да ги настани на правилната маса, всичко би трябвало да мине без засечки — съгласи се Хъксли със своя партньор, докато тримата мъже прекосяваха паркинга.

Кейд се насочи към мястото до шофьора на рейндж роувъра на Хъксли. Очевидно вече беше „Брук“. Нищо чудно, при положение че тя напълно беше опитомила двамата агенти.

Тримата се качиха в джипа и докато Хъксли палеше двигателя, Вон се обади от задната седалка, продължавайки с хвалбите по адрес на Брук Паркър, преливащата от сарказъм главна юристка на „Стърлинг Ресторантс“.

— Хареса ми, когато предложи да обърнат камерата към масата на Сандерсън. Сам щях да го поискам, но е страхотно, че ни помага толкова охотно.

Кейд потисна порива да направи физиономия. Окей, тя беше сексапилна. Все тая. И достатъчно приятна с онези, които не я заплашваха с обвинение във възпрепятстване на правосъдието. Голяма работа.

— Само ако с всички юристи се работеше толкова леко — подхвърли Хъксли. — Щеше да ни бъде много по-лесно.

— Така си е — съгласи се Вон.

В колата се възцари мълчание.

— Макар че теб май не те хареса особено, Морган — отбеляза Вон замислено.

Да, той също го беше забелязал.

— Все някой трябваше да бъде лошото ченге и очевидно нямаше да е един от вас. — Честно казано, не бе и очаквал агентите да изберат тази роля. Брук Паркър не беше свидетел или заподозрян — обръщаха се към нея в качеството й на юрист на „Стърлинг“. Което означаваше, че той отговаря за нея.

Трябваше обаче да й го признае — малко бяха тези, които имаха смелостта на практика да заявят на един щатски прокурор да им целуне задника с точната комбинация между сарказъм и чар. Беше накарала дори Хъксли и Вон да се усмихнат.

Изменници.

— Да разбирам ли, че няма да й поискаш телефонния номер, когато приключим с всичко това? — попита Вон.

— Как ли пък не. — Когато Вон не добави нищо повече, Кейд се обърна в седалката за да го погледне. — Не ми казвай, че говориш сериозно.

— Е, все някой трябва да го направи. Интелигентна, привлекателна, без венчална халка и никакви снимки на деца или мъж в кабинета. Това е една наистина страхотна и наистина необвързана жена. — Вон вдигна отбранително ръце, когато Кейд го стрелна с поглед, който казваше „ама ти сериозно ли?“. — Какво? Сякаш само аз го забелязах?

— Не се чувствам удобно да обсъждам Брук по този начин, докато тя ни помага в разследването — обади се нравоучително Хъксли от мястото на шофьора.

Кейд потисна усмивката си и отново се обърна напред. Ето че пак се започваше. Хъксли беше добър агент, старателен, организиран, спазващ правилата специален агент, с диплома от Юридическия факултет на Харвард, винаги безукорно облечен в строг костюм. Пълна противоположност на Вон, който съвсем не държеше да играе по правилата, нерядко можеше да бъде видян с еднодневна брада и смачкан костюм и често изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от леглото на някоя непозната жена. Което вероятно си беше самата истина.

За никого не беше тайна, че двамата агенти, които работеха заедно от една година, се подлудяват един друг. Те се дрънкаха и се оплакваха един от друг като стара женена двойка, ала Кейд знаеше, че дълбоко в себе си (вероятно наистина дълбоко) всеки от тях уважава методите на другия.

— Окей. Да говорим за нещо друго — съгласи се Вон с престорена дружелюбност. — Например за голямата ти среща в неделя вечер, Хъкс. С агент Симс.

Кейд видя как устните на Хъксли потръпнаха в усмивка при споменаването на червенокосата агентка. Той обаче отказа да се хване на въдицата.

— Става дума за операция под прикритие, Робъртс. Не за среща. За разлика от теб, аз съм напълно способен да вечерям с една жена, без през цялото време да кроя планове как да я вкарам в леглото си. — Хъксли стрелна Кейд с поглед, видимо опитващ се да смени темата. — И защо те попита дали ще поискаш телефонния номер на Брук? Да не е станало нещо с Джесика?

Мамка му. Можеше да се досети, че Вон ще издаде всичко. Макар че, предположи Кейд, кончината на връзката му, така или иначе, нямаше как да не излезе наяве. Двамата с Хъксли се бяха опознали доста добре, докато работеха по случая „Сандерсън“ през последните пет месеца, и бяха наясно с личния живот на другия.

Въпреки това отговорът му беше кратък и неангажиращ:

— Вече не излизаме заедно.

Хъксли го погледна.

— Съжалявам да го чуя. Имаше ли някаква специална причина? — попита той предпазливо.

Определено имаше. Според Джесика проблемът бе, че той е „емоционално недостъпен“. Беше му го изтърсила миналия петък, докато вечеряха в „Сунда“, ресторант за суши в Ривър Норт. Току-що бяха приключили с десерта, когато тя бе подхвърлила, че изглежда разсеян, и той беше споменал, че е имал гаден ден в работата. Съдията най-неочаквано беше изключил показанията на един свидетел, който вече се бе признал за виновен и бе сключил с тях споразумение, осигуряващо му по-малка присъда в замяна на пълни показания. Когато обаче бе дошло време да застане на свидетелското място, показанията му изведнъж бяха станали неопределени и уклончиви.

Да, определено беше имал гаден ден.

— Защо не каза нещо по-рано? — попитала бе Джесика.

— Понякога свидетелите оправдават очакванията ни, друг път не — свил бе рамене Кейд. — Случва се.

И незнайно как, тази съвършено безобидна бележка бе довела до Големия разговор за това, как той никога не споделял и не говорел с нея за тези неща и как тя имала чувството, че не го познава наистина, въпреки че излизат от три месеца, как отвън той изглеждал очарователен и приятен, ала под тази фасада всъщност се криел от всякаква истинска близост и отказвал да допусне, когото и да било до себе си.

— Така, значи — казал бе Кейд, когато Джесика най-сетне бе млъкнала. — Напомни ми никога вече да не споменавам, че съм имал гаден ден. — Той бе отпил от манхатъна си.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попитала го бе тя.

Да, такъв беше планът. Намираха се насред претъпкан ресторант и Кейд не смяташе, че е нужно да забавляват хората от съседните маси с изреждане на всички доказателства за това, че той е емоционално недоразвит кроманьонец. Ала от упоритото изражение върху лицето на Джесика се бе досетил, че да си тръгне от ресторанта, без да каже нищо повече, е невъзможно. Тя искаше отговори.

Пък и истината бе, че имаше нещо, което искаше да каже.

Ако трябваше да бъде откровен, не мислеше, че е чак толкова лошо гадже. Възпитан от майка си да уважава жените, той никога не изневеряваше и когато кажеше, че ще се обади на някое момиче, наистина го правеше. Имаше добра работа, хубав апартамент и правеше страхотен денвърски омлет за закуска. Въпреки това се беше наслушал на лекцията за това, как бил „емоционално недостъпен“ от повече от едно бивше гадже.

Обикновено просто се извиняваше на жената срещу себе си, задето не й беше дал онова, от което тя се нуждаеше. Ала тази вечер? Майната му. Действително беше имал отвратителен ден, така че като никога реши да зареже обичайните празни приказки и да каже онова, което наистина мислеше.

Оставил бе чашата си на масата и се бе привел напред.

— Много добре. Щом толкова искаш, ето как стоят нещата: аз съм мъж. Общо взето, ние не сме никак сложни. Знам, че на жените им харесва да си мислят, че главите ни са пълни с дълбоки и романтични мисли и терзания, ала в действителност изобщо не е така. Вие, жените, сте многопластови и сложни, и загадъчни, казвате едно, когато всъщност мислите друго, и именно тази неразбираема опаковка ни интригува и плаши, и предизвиква. Ала мъжете не са такива. Каза, че не те допускам вътре, но може би просто не разбираш, че няма „вътре“. — Той се посочи. — Всичко е отвън. Аз съм това, което виждаш.

По изражението на Джесика си личеше, че не го вярва наистина.

— Ако искаш да знаеш, говорих за това с приятелките ми. Според тях вероятно имаш страх от отхвърляне. Мисля си, че сигурно има нещо общо със станалото с баща ти. Онова, за което отказваш да говориш.

Исусе. Ето как бяха започнали с психоанализата.

— Според мен човек би трябвало да има баща за да има проблеми с баща си — сухо бе отбелязал Кейд.

А той определено нямаше такъв. Просто един задник, от когото майка му беше забременяла.

Джесика го бе изгледала сърдито.

— Нищо не се случва под повърхността, а? Как ли пък не. — Взела бе чантата си и се бе изправила. — Според мен ще е най-добре да не ми се обаждаш повече. Очевидно имаме различни представи за това, какво означава да имаш връзка. За мен то е нещо повече от секс и човек, с когото да вечеряш и от време на време да споделиш някоя интересна случка от службата. Става дума за това, да се разкриеш, Кейд. За твое добро се надявам един ден да опиташ какво е.

С тези думи тя бе излязла от ресторанта, оставяйки Кейд да си седи сам.

Той бе отпил от чашата си, без да обръща внимание на погледите на хората наоколо.

Да.

Ама че гадост.

* * *

Кейд си даде сметка, че Хъксли го гледа и очаква отговора му защо двамата с Джесика бяха скъсали.

— Решението беше взаимно — каза простичко.

Хъксли кимна.

— Ясно.

И тъй като бяха мъже, това беше всичко.

— Според мен трябва да отпразнуваме днешното благоприятно развитие на събитията с по едно питие — предложи Вон. — В неделя вечерта най-сетне ще пипнем сенатор Сандерсън, а на всичкото отгоре, като по някакво чудо, Хъксли има почти среща с привлекателна жена… е, вярно, жена, на която и плащат да вечеря с него, но нека да не задълбаваме. И всичко това е благодарение на очарователната Брук Паркър.

Кейд поклати глава. Стига вече с похвалите.

— Тя е просто момиче, Вон.

— Да разбирам, че няма да имаш нищо против, ако в неделя я поканя да излезем?

В миг в главата на Кейд изникнаха две поразително красиви светлозелени очи.

Защото в отговор на вашата строга реч, аз също щях да ви дръпна такава и да ви обясня къде точно федералните прокурори, идващи в офиса ми за да искат съдействие, могат да си заврат заплахите за обвинения във възпрепятстване на правосъдието.

Е, добре де. С тези думи почти бе накарала и него да се усмихне.

— Ако искаш да я поканиш на среща, когато приключим с всичко това, то си е твоя работа.

— Поколеба се — отбеляза Вон лукаво.

— Не съм.

Хъксли го погледна от шофьорското място.

— Всъщност така беше. Определено имаше пауза.

Кейд се облегна в седалката си и впери поглед в пътя пред тях, клатейки глава.

Естествено, двамата точно сега избраха да се съгласят за нещо.