Нора Робъртс
Завръщане към залеза (9)

8.

1995

Алис — името й беше Алис, все едно как я наричаше той — роди син.

Беше третото й дете и единственото, което сър й позволи да задържи. Второто бебе, отново момиче, се роди едва десет месеца след първото. Малко момиченце, което тя нарече Фанси, защото се роди с красива червена коса като пух на главичката.

Когато той отнесе бебето, втората й дъщеря, нагоре по стълбите, тя отказа да яде и пие почти за седмица, независимо че всеки ден я биеше за това. Опита да се удуши с чаршафа на леглото, но успя само да припадне.

Насила я тъпчеше с храна и когато Алис усети, че собственото й тяло желаеше това, нещо в нея умря. Сър й даде три седмици след раждането преди отново да я изнасили. Шест седмици по-късно зачена син.

Раждането на момченцето, което тя нарече Рори, на баща си, когото никога не беше познавала, промени нещата. Сър се разхлипа, целуна главичката на бебето, докато то врещеше. Донесе й цветя — пурпурни съсънки, които цъфтяха през април навсякъде около ранчото.

Напомняха й за дома и ръждивият нож на надеждата задълба в нея.

Дали той беше още вкъщи?

Не дойде да отнесе бебето, вместо това й донесе мляко, пресни зеленчуци, дори пържола. За да бъде млякото й силно и здраво, каза.

Зареди с пелени и кърпи, донесе бебешки лосион, пластмасов леген и бебешки шампоан. Когато помоли — много внимателно — дали не може да получи по-меки кърпи за бебето, той й ги достави, както и детска въртележка за легло с животни и дъги, която свиреше приспивна песничка.

В продължение на десет месеца не я удари и не я изнасили. Бебето беше нейното спасение, пазеше я от побоища и насилие, даваше й смисъл да живее.

И кураж да иска повече.

Идваше да види бебето и да й носи храна три пъти дневно. Обедното хранене беше допълнение след раждането на Рори. Тя започна да преценява кое време от деня е по посещенията му.

Един ден се подготви за сутрешното посещение, накърми бебето, изкъпа го и го облече. Предната вечер малкият беше направил първите си стъпки и тя плака от радост.

В нея се разгоря нова надежда. Сър щеше да види сина си да върви за първи път, щеше да им позволи да се качат горе, да й позволи да отведе детето навън, да го разхожда на слънце.

А тя щеше да огледа местността, да планира как да вземе детето си и да избяга.

Детето й, прекрасното й момченце, нейното спасение и радост, нямаше да израсне в затвор.

Изми и себе си, среса косата си, която вече имаше лешников цвят и падаше под раменете й.

Когато той слезе по стълбите с чиния недопържени яйца и няколко парчета бекон, тя седна на стола и залюля бебето в скута си.

— Благодаря, сър.

— Да те видя да си изядеш всичко. Нищо да не остане и няма „не ща“.

— Ще го изям. Обещавам, но имам изненада за теб. — Изправи Рори на сладките му пълнички крачета и го целуна по главичката. За миг остана хванат за пръстите й, след това тръгна и направи четири колебливи стъпки преди да седне на дупето си.

— Може да върви — спокойно отбеляза сър.

— Мисля, че може би е проходил малко рано, но просто е твърде умен и сладък. — Задържа дъха си, когато сър отиде до Рори и отново го изправи.

А Рори размаха ръчички и се засмя, когато защапурка по пода.

— Ще почне да тича преди да се усетиш — каза тя, като се постара да звучи радостно. — Момчетата имат нужда да тичат. Ще е добре за него да има повече пространство… когато решиш, че е уместно — добави бързо, когато сър обърна онези черни бездушни очи към нея. — Да излиза малко на слънце. В слънчевата светлина има витамини.

Той не каза нищо, но се наведе и вдигна бебето. Рори дръпна рошавата му брада.

Убиваше я всеки път, когато вземеше бебето. Коремът й се свиваше от ужас и отчаяние, но се насили да се усмихне.

— Ще му дам от закуската си. Той обича яйца.

— Работата ти е да му даваш майчино мляко.

— О, да, правя го, но той обича и твърда храна. Само малки хапчици. Има пет зъбки и му расте още един. Сър? Помня какво казваше собствената ми майка за чистия въздух и колко е необходим на човек, за да расте здрав. Ако можем да излезем навън и да подишаме чист въздух, дори само за няколко минути.

Лицето му, докато държеше бебето, се вкамени.

— Какво съм ти казвал за това?

— Да, сър. Просто се опитвам да съм добра майка за… нашия син. Чистият въздух е добър за него и за млякото ми.

— Яж тази храна. Ще му порастат още зъби, а аз ще му донеса нещо за гризане. Прави каквото ти казвам, Естер, или ще се наложи да ти напомня къде ти е мястото.

Тя яде, без да каже нищо повече, и реши да изчака седмица. Цяла седмица, преди да помоли отново.

Три дни по-късно той отново слезе по стълбите.

Накара я да застине, като й показа ключа от оковите й.

— Чуй сега какво ще ти кажа. Ще те изведа от къщи за десет минути и за нито секунда повече.

Тя се разтрепери, когато ръждясалият ключ на надеждата щракна зъбците на сърцето й.

— Ако опиташ да викаш, ще ти счупя зъбите. Стани.

Покорно и с наведена глава, за да не види блясъка на надеждата в очите й, тя се изправи. Надеждата умря, когато преметна въже на шията й.

— Моля те, недей. Бебето…

— Затваряй си устата. Ако опиташ да бягаш, ще ти счупя врата. Прави каквото ти казвам и може да те пускам на чист въздух веднъж в седмицата. Ако не ми се подчиняваш, ще те пребия до кръв.

— Да, сър.

Сърцето подскочи в гърдите й, когато той вкара ключа в ключалката и за пръв път от четири години тежестта на оковите се свлече от глезена й.

Издаде приглушен гърлен звук като на страдащо животно, когато видя суровия червен белег, който обвиваше като гривна крака й.

Очите му бяха като ярки черни луни.

— Правя ти подарък, Естер. Не ме карай да съжалявам.

Когато я побутна напред, тя направи първата си стъпка без желязната верига, после още една, с неуверена походка и тромаво накуцване.

Притискаше Рори до себе си и с мъка се изкачваше по стълбите.

Да бяга ли, помисли си, и сърцето й натежа. Че тя едва можеше да върви.

Той здраво дръпна примката.

— Внимавай, Естер.

Отвори вратата.

Тя видя кухня с жълтеникав под, стенна чугунена мивка с чинии, подредени в сушилника до нея, хладилник, не по-висок от нея самата, и печка с два котлона.

Миришеше на мазнина.

До мивката имаше прозорец, през който се виждаха последните лъчи на отиващия си ден. Светът. Тя видя света.

Дървета. Небе.

Опита се да е наблюдателна, да запази картината в ума си. Стария диван, маса и лампа, телевизор, какъвто беше виждала на снимки — нещо като кутия със… заешки уши, припомни си тя.

Дървен под, голи стени от дървени трупи и малка празна камина, направена от парчета тухли.

Той я побутна към вратата.

Толкова много ключалки, помисли си. Защо му бяха нужни толкова много ключалки?

Отключи ги една по една.

Всичко — плановете й, надеждите й, болката й и страхът й — се стопи, когато пристъпи навън върху тясната провиснала веранда.

Светлината, о, светлината. Само намек за залязващото слънце, което се спускаше зад планините. Само намек за червено, което да обагри върховете.

Усети аромата на боровете и на земята, почувства вятъра, който я галеше по лицето. Топъл летен ветрец.

Заобикаляха я дървета, а между тях имаше участък със зеленчуци. Видя стария пикап — същия, на който толкова глупаво се беше качила, стара пералня, фиданка, заключена порта за обор с бодлива тел, която оформяше бодлива ограда около хижата или около онази част, която тя можеше да види.

Понечи да слезе от верандата, но той рязко я дръпна назад.

— Стой тук. Въздухът е точно като оня там.

Тя надигна лице, зашеметена от радост, а сълзите се стичаха от очите й.

— О, звездите изгряват. Виж, Рори, виж, миличък. Виж звездите.

Опита да повдигне главичката на детето с пръст, но то го хвана и опита да го засмуче.

Това я накара да се засмее и го целуна по главичката.

— Чуй, чуй. Чуваш ли бухала? Чуваш ли вятъра, който се промушва през дърветата? Не е ли красиво? Всичко е толкова красиво.

Докато малкият гукаше и смучеше пръста й, Алис се опита да види всичко наведнъж, да го попие.

— Достатъчно. Връщай се.

— О, но…

Въжето се затегна около шията й.

— Казах десет минути, не повече.

Един път седмично, спомни си тя. Той беше казал също и един път седмично. Влезе, без да протестира, и този път видя ловната пушка върху полицата над празната камина.

Дали беше заредена?

Някой ден, моля Те, Господи, някой ден ще се опита да разбере.

Закуцука обратно надолу по стълбите, изумена колко я бяха въодушевили и изтощили тези десет минути.

— Благодаря ти, сър. — Не помисли, не можеше да мисли за това как тези смирени думи не изгориха гърлото й, както правеха преди. — Рори ще спи по-добре тази вечер, защото подиша чист въздух. Погледни, очите му вече се затварят.

— Сложи го в леглото.

— Първо трябва да го нахраня.

— Сложи го в леглото. Ще го нахраниш като се събуди.

Сложи детето да легне. Малкият почти не се възпротиви и се успокои, докато тя нежно го галеше по гръбчето.

— Виждаш ли? Видя ли колко добре му се отрази?

Отново задържа главата си наведена.

— Направих ли всичко, както ми нареди?

— Направи го.

— Ще можем ли наистина да излизаме навън веднъж седмично?

— Ще видим, ако продължиш да правиш каквото ти кажа. Ако ми покажеш, че си благодарна за това, което ти давам.

— Ще го направя.

— Покажи ми, че си благодарна сега.

Като продължи да държи главата си сведена, тя здраво стисна очи.

— Имаше повече от достатъчно време, за да се оправиш, след като ми роди син. А той вече се храни с твърда храна и не се нуждае вече толкова от млякото ти. Време е да изпълниш съпружеските си задължения.

Без да каже нищо, тя отиде до леглото, свали през главата си безформената рокля и легна.

— Започнала си да се отпускаш тук-там — каза той, докато се събличаше. Легна и ощипа гърдите и корема й. — Мога да приема тези неща.

Миришеше на евтин сапун, на кухненска мас, а в очите му тлееше онази мръсна и изгаряща светлина, която тя толкова добре познаваше.

— Мога да изпълня дълга си. Усещаш ли жезъла ми, Естер?

— Да, сър.

— Кажи: „Искам съпругът ми да използва жезъла си, за да упражни властта си над мен“. Кажи го!

Тя не изхлипа. Какво значение имаха думите?

— Искам съпругът ми да използва жезъла си, за да упражни властта си над мен.

Той влезе в нея. Ох, болеше, болеше.

— Кажи: „Вземи каквото щеш от мен, защото съм твоя съпруга и слугиня“.

Тя повтори думите, докато той я насилваше и пухтеше, а лицето му се кривеше от ужасяващо удоволствие.

Затвори очи и се замисли за дърветата, за въздуха, за последните слънчеви лъчи, за звездите.

Той удържа на думата си и тя извървяваше пътя по стълбите към верандата веднъж седмично.

Когато детето стана на годинка, тя се осмели да го запита дали не би могла да му сготви хубаво ястие, за да му се отплати за добрината. И за да отпразнуват рождения ден на Рори.

Ако успееше да го убеди, а после да му покаже, че е покорна, би могла да успее да се добере до пушката.

Той слезе долу с вечерята й и както винаги взе детето.

Но този път, без да каже и дума, понесе детето по стълбите.

— Навън ли излизаме?

— Яж каквото ти донесох.

Страхът направи гласа й рязък.

— Къде отнасяш детето?

— Той вече е отбит. Време е да прекарва повече време с баща си.

— Не, моля те, не. Направих всичко, каквото ми нареди. Аз съм му майка. Не съм го накърмила тая вечер. Нека…

Той спря на стълбите.

— Имам крава. Той ще има достатъчно мляко. Прави каквото ти казвам и ще излизаш вън веднъж седмично. Но ако не го правиш, няма.

Тя се свлече на колене.

— Ще правя всичко. Всичко. Моля те, не ми го отнемай.

— Бебетата израстват в момчета, момчетата — в мъже. Време е да се опознае с татко си.

Когато той затвори и заключи вратата, тя се изправи на разтрепераните си крака. Нещо се счупи в нея. Можеше да го чуе, като прекършването на сух клон в главата й.

Отиде до стола, седна, подгъна ръце и ги залюля.

— Нани, бебче, нани. Нани-на…

И с усмивка запя приспивна песен на празните си ръце.

 

 

Наши дни

Бодин нямаше търпение да се прибере и излезе навън, под последните диви отблясъци на слънцето. Имаше оправдание да си тръгне по-рано от обичайното — у дома щеше да се съсредоточи по-добре върху докладите, счетоводните сметки и графиците.

Просто не можеше да понесе цялата тази мъка без да рухне.

Небето беше обагрено и изпъстрено с червено, пурпурно и златно. Видя Калън с конете да забавлява млада двойка и изпадналото им в ненаситна радост хлапе.

— Конче, конче, конче! — викаше малкият, като подскачаше в скута на майка си и се протягаше, за да тупа Съндаун по шията.

Бодин забеляза, че Калън си шепне нещо тайно с бащата, който на свой ред зашепна в ухото на майката. Тя бързо взе да клати глава, прехапа устна и на свой ред отправи продължителен поглед към Калън.

— От вас зависи — каза той. — Но ви се кълна, че той е кротък като агънце.

— Хайде де, Кейти. Той ще е добре. — Ухилен, бащата извади мобилния телефон от джоба си.

— Само ще седи… — настояваше Кейти.

— Разбрахме се. — Калън се настани на седлото, което накара малкия да започне да пляска с ръчички, все едно беше видял фокус. — Искаш ли да дойдеш, партньоре?

Когато Калън протегна ръце, момченцето с радост скочи в тях. Притеснената майка го повдигна и притисна и двете си ръце към сърцето си. Детето се настани и взе да пищи от радост.

— Конче! Яздя конче!

— Усмихни се на тате за снимка.

— Яздя конче, тате!

— Така е, Рики. Браво!

— Дий! — извика Рики, Съндаун извърна глава и изгледа Калън. — Дий, конче!

— О, боже. — Кейти изстена. — Може би само няколко стъпки. Може ли?

— Разбира се.

— Кейти, прави снимки. Аз ще запиша видео. Това е велико.

— Сложи дясната ръчичка тук. — Калън взе дясната ръка на детето и я постави върху своята, както държеше юздите. — Кажи: „Дий, Съндаун“.

— Дий, Фъдау!

Когато Съндаун тръгна, момченцето спря да писка. За миг замръзна, на сладкото му личице се изписа блаженство, очите му се изпълниха с неизразима радост.

— Мамо, мамо, мамо, яздя конче!

Калън накара Съндаун да направи два бавни кръга, докато малкият подскачаше, смееше се и подвикваше към небето. На връщане Калън намигна на Бодин.

— Ще трябва да ти кажа адиос, партньоре.

— Още, още, още! — настояваше Рики, когато Калън го повдигна от седлото.

— Това е достатъчно за днес, Рики. Кончето трябва да се прибира.

Кейти протегна ръце, а малкият се дръпна назад.

— Вече си истински каубой, Рики — каза Калън. — Истинските каубои винаги слушат майките си. Това е каубойско правило.

— Аз каубой. Цунка конче.

— Съндаун обича целувките.

Рики залепи влажна целувка върху шията на коня, после посочи към търпеливия Лео.

— Цунка конче.

— И Лео обича целувките. — Бодин отиде при тях. — Някои коне са срамежливи, но не и тези двата.

Кейти се завъртя, за да може Рики да целуне и шията на Лео.

— Язди това конче. Моля. Сега. Моля — настояваше хлапето.

— Утре тук ли ще бъдете? — попита Калън.

— Още два дни — каза бащата.

— Ако доведете Рики в развлекателния център утре, ще видим какво можем да направим.

— Ще дойдем. Чу ли, Рики? Утре ще видиш още кончета. Кажи „благодаря“ на господин Скинър — подкани го татко му.

— Будаля! Будаля, каубой! Будаля, конче.

— Няма защо, партньоре.

Бодин яхна Лео и го обърна.

— Адиос — каза Калън и потупа периферията на шапката си, докато се отдалечаваха с конете.

— Адиос — подкачи го Бодин.

— Трябва да привличаш тълпата.

— Дори няма да споменавам застраховките, писмените откази от претенции и задълженията.

— Добре. Недей.

— Точно това търся, Калън, този интерес към конете около Бодин таун, и преди, и сега. И се питах дали малко шоу за децата и семействата ще свърши работа. И не очаквах да си тук, с конете.

— Обадих се и човекът на рецепцията каза, че ще си тук около пет.

— Организирах превоза на конете до вкъщи. Отмених го, докато благодарение на теб Рики изживяваше най-великия момент в живота си. Оценявам го. Оценявам го, защото това беше неочаквана противоотрова за един кошмарен ден.

Той я изгледа изпитателно.

— Справила си се.

— И утре ще трябва да се справя. Искам да те предупредя, че Гарет Клинтък се опитва да ти създаде проблеми.

— Вече го знам.

— Преиначил е думите ми. Исках да го знаеш. Никога не съм казвала, че…

— Бо. — Калън спокойно прекъсна надигащата се тирада. — Не е необходимо да ми обясняваш.

— Трябва да ти го кажа. Никога не съм изричала нещата, които той твърди, че съм казала, и се вбесявам, че се опитва да ме използва, и още по-лошо, да използва Били Джийн, за да ти създаде неприятности. Изясних това с шериф Тейт, обаче ако…

— Тейт знае как стоят нещата. Нямам проблеми с него.

Огънят, който пламтеше в нея, проблесна в очите й.

— Шерифът не е идиот, но съм бясна. Бясна съм и Клинтък ще си го отнесе следващия път като го видя.

— Просто забрави.

— Да забравя? — Шокирана и ядосана, тя се извърна на седлото. — Няма да оставя нещата така, да се диктуват от лъжци и тормоз. От хора, които казват, че съм казала неща, каквито не съм. Хора, които са устройвали засада на брат ми и приятеля му, за да го пребият.

Калън накара Съндаун да спре.

— Къде си чула това?

— Чейс ни го разказа днес, а той трябваше да…

— Нарушил е клетва, скрепена с плюнка. — С разочаровано изражение Калън поклати глава и подкара коня.

— Бих казала, че беше бесен. Знам, че клетвите с плюнка са свещени. За дванадесетгодишните момчета.

— Възрастта няма нищо общо. Клетвата си е клетва. А миналото си е минало.

Мъже, помисли си Бодин. Как бе могла да порасне заобиколена от тях и все още да се оставя да я вбесяват толкова?

— Можеш да одереш Чейс, задето се застъпи за теб и предостави доказателство каква змия е Гарет Клинтък, ако държиш на това. Но ако скапаното минало е наистина минало, Клинтък не би трябвало още да опитва да ти прави засади.

— Това си е негов проблем, не мой.

— О, я… — Отвратена от липсата на всякакъв смисъл, Бодин подкара в лек галоп.

Калън лесно я настигна.

— Не разбирам защо си ми ядосана.

— О, я просто млъкни. Мъже… — В опит да обуздае гнева си, Бодин подкара Лео в галоп.

— Жени… — процеди Калън през зъби и я остави да поведе колкото иска, макар да я държеше под око през целия път към ранчото.

* * *

Не искаше да я убива. Сега, като помисли дълго и сериозно, разбра, че всъщност тя сама се беше убила.

Не трябваше да се втурва така. Не трябваше да опитва да крещи така. Ако не беше го изритала така, нямаше да му се наложи да я блъсне. Тя нямаше да падне толкова сериозно и толкова силно да си удари главата.

Ако беше дошла спокойно, щеше да я отведе у дома и още да си е жива и здрава.

Грешката му? Да не я зашемети веднага. Просто да я зашемети и да я метне в пикапа. Искаше първо да вкуси нрава й, това беше всичко. Да е сигурен, че ще е подходяща за него.

Трябваше му съпруга в детеродна възраст. Млада, добре изглеждаща жена, която да му осигури здрава езда и силни синове.

Може би твърде прибързано я беше избрал, но определено му се искаше да поязди.

Останалото го извърши правилно, спомни си той. Беше източил бензина от резервоара на колата й и й бе оставил точно толкова, за да се отдалечи достатъчно от оживената част. Беше я последвал с изгасени фарове и после се притече на помощ, като видя спрялата й кола.

С лекота я свали от колата, всичко беше чисто и лесно.

После прекалено се въодушеви — ето къде допусна грешка. Не трябваше да я сграбчва, да опитва да усети вкуса й. Трябваше да изчака.

Беше си научил урока.

Следващия път щеше да я зашемети, да я върже и да я отведе в хижата. Чисто и просто.

Тук наоколо имаше достатъчно хубави жени, между които да си избере. Щеше да изчака. Барманката си беше хубавица, но и по-хубави беше виждал. А като си помислеше, тя може и да беше по-възрастна от онова, което търсеше. Нямаше да има достатъчно години, за да ражда деца, каквото беше предназначението на жените.

По-млада, по-хубава… А може би беше и курва, предвид че работеше в бар. Може и да бе носила някаква болест.

Май беше по-добре, че не беше я пояздил.

Щеше да намери правилната. Млада, много красива… и чиста.

Щеше да я избере, да изчака, да я върже и да я отведе в хижата. Имаше стая, подготвена за нея. Щеше да я обучи добре, да я научи на онова, което толкова много хора бяха забравили. Жените бяха създадени, за да служат на мъжете, да служат и да се подчиняват, да им раждат синове.

Нямаше против да я наказва. Наказанието беше негова отговорност, както и негово право.

И щеше да посее семето си в нея. И тя щеше да е плодовита и да му ражда синове. Или щеше да намери друга, която да го направи.

Това можеше да изисква известно търпение, известно планиране.

Но не означаваше, че не би могъл да намери някоя, която да му осигури добра езда междувременно.

В хижата, в стаята си, той прокара ръка върху Библията на масичката до леглото. След това бръкна под дюшека и издърпа еротично списание.

Жените бяха курви и развратници, той го знаеше. Развяваха се и изкушаваха мъжете да съгрешат. Облиза пръст, обърна страницата и се почувства праведен, когато се втвърди.

Не виждаше никаква причина да не се задоволи с някоя развратница, докато не намери правилната съпруга.