Нора Робъртс
Завръщане към залеза (3)

2.

Докато яздеше, Бодин мислеше върху онова, което трябваше да се направи, онова, което би могло да се направи, и онова, кое щеше да е най-смислено да се направи. Загубата на двама от конярите й, единия — до пролетта, а Мади — за цели шест или седем месеца, създаваше истинска главоблъсканица. Парченцата бяха в нея и просто трябваше да намери най-добрия начин, за да ги напасне в пъзела.

Прехвърчаше слаб сняг, предвестник на онова, което предстоеше. Харесваше миризмата му, начина, по който ястребът се носеше над главата й. Един дебел заек подскочи, изчезна и отново се появи, след което се втурна през широките бели поля.

Смуши Три Сокс в бърз тръст, след което го остави да продължи в гладък галоп. Видя един от камионите от поддръжката да се спуска по пътя от хижите в Хай Тимбър и си позволи удоволствието да продължи ездата през по-дългия път, където се откриваше гледка към белите планини, които се издигаха към мекото бледосиво небе.

Опита се за известно време да не мисли за нищо. Щеше да разреши проблема, да направи онова, което трябваше.

Подмина белите тенти на Зен Таун, продължи нагоре покрай сгушените хижи, които наричаха Маунтин Вю Истейтс, и пое по разклона към къщата на бабите й.

Домът беше с гръб към пътя, с място за градинарство, което и двете обичаха — бяла куклена къща с красиви сини первази, с големи прозорци и просторни веранди отпред и отзад.

Обиколи с коня малкия хамбар, после слезе, погали го с благодарност и го завърза.

Тръгна през тънкия сняг към задната веранда и старателно изтри ботушите си, преди да влезе.

Посрещна я уханието на нещо чудесно, което къкреше на котлона. Докато разкопчаваше палтото си, тръгна към тенджерата, за да подуши.

Пиле с праз лук, реши тя. Супата на бабчето.

Огледа се. Кухнята се отваряше към място за сядане с удобен диван, две кресла и огромен плосък телевизор.

Бабите й обичаха любимите си телевизионни предавания.

В момента се въртеше някакъв дневен сериал с двойка невъзможно красиви хора. Бодин забеляза кошницата за бродерия на маминка и кошницата с плетива на бабчето, но жените ги нямаше.

Провери в стаята за гости, която изпълняваше функцията на домашен кабинет, но я завари спретната и празна.

Пристъпи в дневната с тлеещата камина между вратите на двете малки спални.

Канеше се да извика, когато чу гласа на маминка.

— Оправих го! Казах ти, че го оправих.

Кора излезе от спалнята си, понесла яркорозова кутия с инструменти. Успя да потисне писъка си и притисна длан към сърцето си.

— За бога, Бодин! До смърт ме стресна. Мамо! Бодин е тук!

Както носеше дрънчащите инструменти, Кора се втурна да прегърне внучката си.

Домашни кожени пантофи, аромат на „Шанел №5“, слабо и гъвкаво тяло, което не отговаряше на годините й, дънки „Ливайс“ и мек пухкав пуловер, оплетен от майка й.

Бодин вдиша аромата й, както беше направила със супата.

— Какво си поправила?

— О, мивката в банята течеше.

— Искаш ли да се обадя на поддръжката?

— Звучиш като прабаба си. Поправяла съм каквото трябва през по-голямата част от живота си. Сега поправих теча.

— Разбира се. — Бодин целуна Кора по меките бузи и се усмихна.

— Да нямаш и ти нещо за поправка?

— Ще остана с двама души по-малко в конюшнята, но ще се оправя.

— Така правим ние, нали? Мамо! Бодин е тук, за бога.

— Е идвам де. Няма защо да викаш.

Докато Кора беше оставила косата си, която носеше на черта, да посивее, мис Фанси упорито се придържаше към червеното от младостта си.

Почти на деветдесет, тя би признала, че се движи по-бавно от преди, но с гордост можеше да заяви, че има всичките си зъби, може да чуе всичко, което поиска, а очила й трябваха само за близка работа.

Беше дребничка, по-скоро закръглена, отколкото пълна. Предпочиташе блузи и шапки с надписи и си ги поръчваше онлайн. Днешният надпис гласеше: Ето така изглежда феминизмът!

— Всеки път, като те видя, си все по-хубава — каза мис Фанси, когато Бодин я прегърна.

— Беше само преди два дни.

— Това не го прави по-малко вярно. Ела и седни. Трябва да нагледам супата.

— Ухае вълшебно.

— Трябва й още час и нещо. Можеш ли да останеш?

— Наистина не мога, трябва да се връщам. Яздих дотук само за да ви видя.

Мис Фанси разбърка супата, докато Кора прибираше инструментите.

— Тогава чай и бисквитки — постанови Кора. — Винаги има време за чай с бисквитки.

Бодин си напомни, че се опитва да се храни по-здравословно, като избягва сладкишите и празните въглехидрати.

— Снощи с Кора изпекохме канелени бисквити — усмихна се мис Фанси и постави чайника на печката.

Защо трябваше да има канелени бисквити?

— Мога да отделя време за бисквитка. Бабче, седни, аз ще направя чая.

Взе каната, чашите и цедката, знаеше, че никоя от двете не би държала чай в пакетчета у дома.

— Пропускате си филма — напомни им Бодин.

— О, оставили сме го да се записва — отговори й мис Фанси и махна с ръка. — По-забавно е да се гледа вечер и да се прескачат рекламите.

— Опитах се да й обясня, че не е необходимо сериалът да е пуснат, за да се записва, но тя не ми вярва.

— Никакъв смисъл няма в това — отговори мис Фанси на дъщеря си. — А аз не рискувам. Чух, че момчето на Скинър се е върнало от Холивуд и ще работи в ранчото.

— Правилно си чула.

— Винаги съм харесвала това момче. — Кора постави чиния с бисквитки на масата.

— Хубавец си беше той. — Мис Фанси си взе бисквитка. — И с достатъчно хъс да прави бели, за да изглежда интересен.

— Двамата с Чейс си влияеха. А ти го харесваше — каза Кора на Бодин.

— Не, не е вярно.

Бабите й си размениха почти еднакви подигравателни погледи.

— Бях на дванайсет! А вие откъде знаехте?

— Заради оня замечтан поглед. — Мис Фанси потупа сърцето си с ръка. — Мамка му, и аз щях да си падам по него, ако бях по-млада или той беше по-възрастен.

— Какво ли би казал дядо? — зачуди се Бодин.

— Че не е едно и също да си женен и мъртъв. Бяхме женени шейсет и седем години, преди да почине, а и двамата бяхме свободни да се оглеждаме за каквото искаме. Затрогващо, а? Ето така е, защото не е едно и също да си женен и мъртъв.

Бодин се засмя и донесе чая.

— Кажи на онова момче да дойде да ни види — настоя Кора. — Един добре изглеждащ мъж внася оживление.

— Ще го направя. — Бодин погледна бисквитките. От утре започваше да се храни здравословно.

 

 

До края на деня снегът се засили. Бодин беше повече от благодарна за бисквитките следобеда, тъй като пропусна обяда, а вече беше доста закъсняла и за вечерята.

Докато паркираше пикапа, беше готова да изяде всичко, което й попаднеше подръка… след чаша вино.

Съблече якето си в антрето, взе куфарчето си и завари Чейс в кухнята да си вади бира от хладилника.

— На печката има телешка яхния — каза той. — Мама каза да я държа топла, докато се прибереш.

Червено месо, помисли си тя. Опитваше се да откаже червеното месо.

Ох, добре.

— Къде са всички?

— Рори има среща. Мама каза, че ще кисне до края на живота си във ваната, а татко вероятно й помага.

Бодин се плесна по челото.

— Защо ми вкарваш такива мисли в главата?

— Вярвам в споделянето. — Разклати бутилката. — Искаш ли бира?

— Предпочитам вино. Чаша червено вино на ден е полезна. Можеш да провериш — настоя тя, когато брат й се ухили.

Може би си наливаше доста щедро, но това все пак си беше само една чаша.

— Значи Мади е бременна? — изтърси Чейс.

— Ти пък откъде разбра, по дяволите? — Раздразнено отпи от виното и си сипа яхния с другата ръка.

— Мади прати съобщение на Тад, че ти е казала, както и на всички в околността, така че той каза на мен. Както и на всички в околността. Все едно, очаквах го.

— Очаквал си го? Защо?

— Погледът в очите, Бодин. Всичко е в очите… Както и някой и друг коментар тук и там за бащинството и… такива неща.

— Ако толкова си подозирал, защо не си го хванал натясно? — Тя сръга брат си. — Ако знаех преди няколко седмици, можеше да оставя някой от сезонните коняри. Ох, я ме виж с кого разговарям — продължи, като измъкна лъжица от чекмеджето. — С Никога-не-питай Чарлс Самюъл Лонгбоу.

— Отговорът и без това е тук. Ще си отнеса бирата в другата стая, до огъня.

С яхнията в ръка, Бодин го последва. Настани се на големия диван до брат си и сложи крака на масата.

— Обадих се на всички работници, на които мога да се доверя. Трябва ми повече от ездач. Всички вече са си намерили работа. — Хапна от задушеното и го разбърка. — Имам няколко седмици, преди Ейб да се забие в проклетата пустиня, но не искам да се доверявам на човек, когото не познавам и не съм имала възможността да обуча. Разполагам с Бен и Каръл, но колкото и да са добри, не ги бива за това.

— Използвай Кал.

— Кал?

— Да, той лесно може да се нагоди. Много го бива с конете и умее да ръководи. Ти си прекалено заета, татко и аз можем да запълним някои дупки. Рори също, а и мама. По дяволите, маминка може да поеме разходките с езда. И без това всеки ден язди твърде много.

— Днес ходих да ги видя с бабчето. Яздих Три Сокс. Когато маминка разбра, искаше да язди с него до развлекателния център вместо мен. Малко се ядоса, когато не й позволих заради снега. Не би трябвало да язди през зимата.

Чейс небрежно кимна и отпи от бирата.

— Може да дава уроци.

— Да, мислих за това. Би й харесало. Ако мога да й го възложа, поне докато Ейб го няма, това ще ми спести търсенето на някой друг. Не си съвсем безполезен, Чейс.

— Кой, аз ли? — Той отпи голяма глътка бира. — Имам неподозирани способности.

— Не ми се вярва тези възможности да са от полза, когато става въпрос за шестнайсет километра червено кадифе, дузина златни свещници метър и петдесет високи, и арфистка в рокля също от червено кадифе.

— Засега способностите ми в тази област са недоразвити.

— Сватбата на Линда-Сю. Майка й дойде днес с нея. Непрекъснато нещо променя или се оплаква за всяко проклето нещо. Разхищение на мимози — измърмори Бодин.

— Ти искаше да управляваш това място.

— Да, и ми харесва, дори и в такива дни. Освен това кадифето, арфистката и златото са проблем на Джесика. Това, че не каза на Доли Джаксън да си затваря устата, доказва, че съм постъпила умно, като съм я наела.

— Никога не съм си представял, че ще изтрае толкова. — Разположил щастливо краката си на масата, брат й се загледа в снега през прозореца. — А още дори не е преживяла тукашната зима.

— Ще я преживее. Какво толкова?

— Градско момиче е. От изтока.

— И най-добрият организатор на събития, който сме имали, откакто Марта се пенсионира преди пет години. Не ми се налага да проверявам онова, което прави.

— И без това все проверяваш.

— Не толкова като преди. — Бодин също погледна през прозореца към падащия в мрака сняг. — Ще натрупа до сутринта. По-добре да пратя съобщение на Лен да се разчистят пътищата.

— Все проверяваш и проверяваш.

— Това ми е работата. — Бодин впери поглед в тавана. — Наистина ли мислиш, че те са там заедно във ваната?

— Обзалагам се.

— Не мисля, че мога да се кача. Май първо ще ми трябва още една чаша вино.

— Докато си там, ми вземи още една бира. Аз бих им отпуснал още половин час преди да се кача.

 

 

Бодин прекара по-голямата част от деня в проверка на пътищата в курорта. Одобряваше предложения, отлагаше решения и ускоряваше исканията за ново спално бельо за хижите.

Тъкмо се беше заела да преглежда отново промоциите за „Зима в Бодин“ — брошурите, страниците във Фейсбук и в Туитър, когато Рори си дойде.

Строполи се в едно от креслата, сякаш смяташе да остане там завинаги, и отпи дълга глътка от бутилка кола. Кока-колата за Рори беше като кръвта за вампирите. Животоподдържаща.

— Тъкмо правя последен поглед на зимните промоции — започна Бодин.

— Чудесно, защото имаме нещо ново, което да включим.

— Ново какво?

— Нова идея. — Каза той с усмивка, когато Джесика влезе. — Ето я и нея, съучастничката ми в престъплението. И мама е вътре.

— За какво става въпрос? Утре трябва да се отпечатат брошурите, а промоциите да се обявят в сайта преди началото на следващата седмица.

— Няколко дена закъснение няма да са от голямо значение.

Понеже знаеше, че това е най-погрешният начин да се подходи към Бодин, Джесика потупа Рори по рамото… и го ощипа, преди да седне.

— Мисля, че можем да надградим върху интереса, който се е натрупал през последните две години с онова „Готвене за каубои“ и родеото „Бодин“.

— Родеото „Бодин“ е нашето най-продавано годишно събитие — добави Рори. — Но само около двайсет и пет процента от участниците или от ония, които си купуват билети, остават с нас, ядат в нашите ресторанти, пият в бара ни и използват услугите ни.

— Знам това, Рори. Повечето от участниците в родеото си имат собствени кемпери и каравани или се настаняват по мотелите. По-голямата част от билетите се купуват от местните. Юнските игри с ласо и укротяване не генерират същия приход от билети, но пък има повече резервации. Някои са просто заради сезона.

— Именно — каза Рори. — Сезонът е зима и какво имаш? Имаш сняг. И още сняг. Хората, които идват тук от изтока или от Калифорния, искат каубойско изживяване, ездитни преходи, открити сергии за храна, бизонски бургери и искат всичко това с дебела подплата от лукс.

Уверен в материята на продажбите, Рори кръстоса краката си, обути в луксозни ботуши „Фрай“.

— Имаш някакви хора, които идват през зимата, мотаят се наоколо със снегомобили или предпочитат да се сгушат в някоя хижа и да си поръчат масаж, но три-четири стъпки сняг ги отказват, така че губим този потенциален приход. Защо да не използваме снега, за да получим приходи?

Бодин се беше научила, макар да й беше отнело известно време, да не гледа на Рори като на по-малък брат, когато ставаше въпрос за маркетинг.

— Слушам те.

— Състезание по снежни скулптури. Събитие за уикенда. В най-общи линии, ще определим четири категории. Под дванайсет години, от дванайсет до шестнайсет, възрастни и семейства. Ще раздадем награди, ще привикаме местни медии да го отразят. И ще предложим намаление на хижите за участниците за двудневен престой.

— Искаш хората да правят снежни човеци?

— Не снежни човеци — намеси се Джесика. — Макар че и това е възможност. Снежно изкуство, скулптури, като състезанието с пясъчни скулптури във Флорида. Ще отделиш няколко акра, ще има място за децата, наглеждани от персонала. Ще сервираш горещ шоколад и супа.

— Гранити…

— Гранити. — Рори кимна на сестра си. — Сигурно си мислила за това.

— Ще им предоставим инструменти — лопати, лизгари, палетни ножове, такива неща — продължи Джесика. — Състезателите ще трябва само да си носят украса, ако ще ползват. Ще ги посрещаме в петък вечерта, ще ги разпределяме и ще ги изритваме навън точно в девет в събота сутринта.

— Ще ти трябват и забавления за по-малките деца — каза Бодин. — Нещо, което за кратко да им привлича вниманието, нали така? И трябва някак да ги караме да забравят за студа — храна, лакомства. А и възрастните също — може да нямат планирани дейности, но много от тях може да искат да си правят почивки.

— Ще организираме бюфет във „Фийд баг“. Може би някои затоплени шатри за масажи на врата и раменете. Мога да измисля забавления за деца. — Джесика се намръщи. — Ще се придържаме към зимната тема. Можем да предложим разходка с шейни срещу допълнителна сума. Ще имаме парти със забавления в събота вечерта, ще обявим победителите и ще раздадем наградите.

— Идеята ми харесва, но детайлите трябва да се прецизират — рекламата и цените, и то доста бързо. Направете малко снимки. „Екстраваганца със снежни скулптури“ звучи по-добре от „състезание“.

— Проклятие. — Рори допи последните глътки от колата си. — Така е. Предполагам, че заради това ти си шефът.

— И не го забравяй.

— Започвам да работя по детайлите. — Джесика прибра телефона в джоба и се изправи. — Рори, какво ще кажеш да поговорим около час и да измислим всичко?

— Става. — Изгледа я как си тръгва и се усмихна на сестра си. — Тя определено мирише хубаво.

— Сериозно?

Ухилен с усмивка за милион долара, Рори изви вежди.

— Тя е твърде голяма за теб… и е прекалено изискана.

— Възрастта е просто състояние на ума, а аз имам достатъчно класа, когато ми потрябва. Не че се каня да тръгна в тази посока — добави той. — Просто казвам какво е положението. — Изправи се на крака и запрати празната си бутилка от кока-кола в коша за боклук. — Знаеш, че мога дяволски добре да продам това.

Наистина можеше, помисли си Бодин. И ще го направи.

— Гледай да се изплати — предупреди го тя.

— Педантична скръндза.

— Мечтател. Хайде, тръгвай. Имам работа.

Сега още повече, помисли си и отново се загледа в екрана на компютъра и в проекта за брошура.

Налагаха се промени с допълнението за промоциите и събитията, при това трябваше да стане достатъчно бързо, за да има сериозни резервации.

Взе телефона, за да се обади на дизайнера.

Рори и Джесика, с помощта на Морийн, бяха наистина толкова добри, колкото твърдяха. До края на работния ден имаше на бюрото си разширен план и модел за дизайна, текста и цените.

Нанасянето на някои поправки, одобрението и отнасянето на одобреното копие на дизайнера добавиха още час към работния й ден, но тя го отчете като добре изразходвано време.

На тръгване погледна към „Дайнинг хол“ и огледа колите на паркинга. Няколко „Киа“, солидно количество джипове, пикапи и други коли.

Доста добре.

Искаше й се вече да вечеря, както и малко спокойно време, през което да не й се налага да дава отговор на всички въпроси.

Паркира до ранчото, взе куфарчето си и набързо нахвърля в ума си плана за вечерта.

Чаша вино. Вечеря. Дълъг горещ душ. Два часа с книга. Сън.

Звучеше идеално.

Бодин долови аромата на (сигурна беше!) лазанята на Клементайн и реши, че има Господ.

Когато влезе в кухнята, Клементайн — метър и осемдесет висока, кокалеста и нетърпяща глупости — я посрещна с кудкудякащия си кикот.

— Божке, и на милиметър не си се променил.

— Нищо на тоя и на другия свят не може да промени дълбоката ми и нестихваща обич към теб.

Бодин добре познаваше този чаровен глас. Калън Скинър беше се облегнал на плота и пиеше бира, а Клементайн зареждаше миялната машина.