Нора Робъртс
Завръщане към залеза (18)

17.

Беше като сън. Нищо не изглеждаше напълно реално. Морийн седна до майка си и хвана ръката й, това беше реално. Реално. Също и майка й, която стискаше дланта й в отговор.

Кора се чудеше дали това не я предпазваше, за да не изпадне в безсъзнание.

Чу лекаря, но думите, които изговори, просто продължаваха да се въртят в главата й, без да успее да вникне в смисъла им.

Внуците й дойдоха. Дали им се усмихна? Те винаги я караха да се усмихва, само с присъствието си.

Боб Тейт също беше тук. Боб й се беше обадил и й беше казал…

Алис.

— Извинете. — Измъкна се от мъглата и опита да се съсредоточи върху думите на лекаря. — Май не мога да принудя ума си да работи. Казвате, че не помни коя е?

— Страда от значителна травма, госпожо Бодин. Дългогодишна травма, физическа, умствена, емоционална.

— Дългогодишна — неразбиращо повтори Кора.

— По-добре ще е да говорим направо. — Тейт се приближи и се наведе, така че погледът му да се изравни с очите на Кора. — Изглежда някой е държал Алис против волята й, вероятно с години. Той я е наранил, Кора. Има белези. Белези по гърба от побой, белег около глезена си от нещо, което според мен са окови. Била е изнасилвана и то скоро, преди да бъде намерена. Имала е деца, миличка.

Побиха я тръпки, все едно кокалести пръсти се впиха в нея.

— Деца.

— Според лекаря е раждала повече от един път.

Да, прям разговор, помисли си тя. Така беше по-добре.

Ужасно.

— Някой я е отвлякъл, оковал я е, бил я е и я е изнасилвал. Моята Алис.

— Някои от белезите са стари, някои — не толкова. Наранил е и ума й. Тук има лекар, който ще й помогне за това, точно както доктор Гроув лекува тялото й.

Години. Тя беше преживяла много години, знаеше как летяха и как някои мигове от тях пълзяха като охлюви.

Обаче години? Нейната Алис, нейното дете, нейното момиченце, държано и наранявано с години?

— Кой го е направил? — настоя тя, изпепелена от ярост. — Кой й го е причинил?

— Още не знам. — Преди Кора да успее да каже нещо, шерифът здраво й стисна ръцете. — Кълна се в живота си, Кора, че ще направя всичко възможно, за да разбера, да го открия и да го накарам да си плати. Кълна ти се.

Яростта можеше да почака, каза си Кора. Плачът, който се надигаше в нея, можеше да изчака. Защото…

— Трябва да видя момичето си.

— Госпожо Бодин, трябва да знаеш, че може и да не те познае. Трябва да се подготвиш за това. Трябва да се подготвиш за вида й и за емоционалното й състояние.

— Аз съм й майка.

— Да, обаче тя може и да не знае коя си. Трябва да си много спокойна, когато отидеш при нея. Инстинктът ще ти продиктува да я прегърнеш, да й задаваш въпроси, да очакваш отговори. Тя може да се разстрои и тогава трябва да я оставиш, да й дадеш повече време. Ще можеш ли?

— Мога и ще направя каквото е най-добро за нея, но трябва да я видя със собствените си очи.

— Не изглежда като себе си — предупреди я Тейт. — Подготви се за това, Кора. Не изглежда и не звучи каквато си я спомняш.

— Идвам с теб. — Морийн се изправи. — Ще остана отвън, но няма да идеш сама.

Кора стисна ръката на майка си, след което стана и се хвана за дъщеря си.

— Ще съм по-добре като знам, че си с мен.

— Аз ще ви вкарам вътре. Госпожо Бодин — продължи Гроув, докато ги водеше, — трябва да се въздържате и да не питате дъщеря си какво й се е случило, не трябва и да реагирате като видите следи от станалото с нея. Запазете спокойствие. Тя може да не иска да бъде докосвана, може да не иска да говори. Използвайте името й, тя нарича себе си Естер.

— Естер ли?

— Да, но шерифът постоянно я нарича Алис, а тя се успокоява, когато той й говори.

— Познава ли го?

— Не вярвам, поне не на съзнателно ниво, но той все пак успя да осъществи контакт. — Гроув спря пред вратата. — Шериф Тейт твърди, че вие сте силна жена.

— Прав е.

Докторът кимна и отвори вратата.

В съзнанието й Алис все още си беше онова красиво диво момиче, което бе избягало, за да става филмова звезда. Виждаше я и каквато беше и преди това.

Малкото момиченце с клошираните роклички и каубойските ботуши. Капризното бебе, което люлееше посред нощ. Буйната тийнейджърка, детето, което се промъкваше в леглото й, уплашено от някой страшен сън.

Жената в леглото с нараненото лице, със започналите да посивяват коси, лишени от блясък, с дълбоките бръчки около устата и очите, твърде малко приличаше на момичето от онези скъпоценни спомени.

И все пак, помисли си Кора, нямаше как да не познае дъщеря си.

Сърцето й се сви, краката й се подгънаха.

Морийн стисна още по-здраво ръката й.

— Тук съм, мамо. Ще бъда точно тук, пред вратата.

Кора изправи гръб и тръгна към леглото.

Жената в леглото се присви. Очите й, зелени като на баща й, ужасено се огледаха из стаята.

Някои кошмари не могат да бъдат прогонени с прегръдки.

— Вече всичко е наред, Алис. Никой няма да те нарани. Няма да позволя на никой да те нарани отново.

— Къде е мъжът? Къде е…?

— Боб Тейт ли? Пред вратата е. Той ми се обади да ми каже къде си. Толкова се радвам да те видя отново, Алис. Моята Алис.

— Естер. Не искам повече инжекции. Сър много ще се ядоса. Не мога да остана тук.

— Имах учителка на име Естер — импровизира Кора. — Естер Танер. Беше много добра. Само че аз те нарекох Алис, на името на майката на татко ти. Алис Ан Бодин. Моето палаво коте Али.

Дали не беше заради сляпата й надежда, заради отчаянието й, или наистина видя нещо да проблясва в тези ужасени очи? Внимателно, толкова внимателно, че костите я заболяха, тя се доближи до леглото.

— Наричах те така, когато беше съвсем мъничка и не искаше да спиш. О, ти се бореше със съня, все едно той беше най-свирепият ти враг. Моята Алис не искаше да пропуска и минута от живота.

— Не. Алис беше разпътна курва. Бог я наказа заради пороците й.

Сърцето й отново се сви, този път с разбушувала се ярост, но Кора успя да се сдържи. За по-късно.

— Алис беше, е и винаги ще бъде решителна и упорита, но не и разпътна. О, можеше да ме подлудиш, мое коте Али, но можеше и да ме разсмиваш. И да ме караш да се гордея. Като оня път, когато се застъпи за малката Ема Уинтроп, защото другите момичета й се подиграваха, понеже заекваше. Срита някои от тях по задниците и си навлече беля заради това. А мен направи горда.

Алис обърна глава, а Кора се възползва.

Внимателно, много внимателно постави ръце на лицето й.

— Обичам те, Алис. Мама винаги ще те обича.

Когато Алис отново завъртя глава, Кора само се усмихна и постави ръцете си в скута си.

— Знаеш ли кой е още тук, стига да поискаш да ги видиш? Рийни и бабчето. Толкова се радваме, че си у дома.

Алис се огледа и потърка устните си една в друга.

— Сър се грижи. Трябва да се върна. Имам къща, която сър ми построи. Държа я чиста. Трябва да изчистя къщата.

— Много ми се ще да видя къщата ти. — Кора прикри с усмивка мрачните си мисли за жестоко отмъщение. — Къде е тя?

— Не знам, не знам. — Шарещият поглед се спря отгоре й. Очите й бяха изпълнени със страх и объркване. — Изгубих се. Бях порочна и изпаднах в изкушение.

— Сега няма да се тревожим за това. Ни най-малко. Изглеждаш уморена, така че ще те оставя да си почиваш. Но ще ти оставя нещо, нещо, което ми е любимо.

Докато се изправяше, Кора бръкна в джоба си. Извади от портмонето си снимка, внимателно взе ръката на Алис и я притисна в нея.

На снимката се виждаше Кора, заедно с двете си дъщери тийнейджърки. И трите бяха притиснали бузи една към друга и се усмихваха към камерата.

— Дядо ти ни снима сутринта на Коледа, когато ти беше на шестнайсет. Запази я. Ако се уплашиш, погледни я. А сега си почивай, Алис. Обичам те.

Успя да излезе от вратата и да иде до Морийн, преди сълзите й да започнат.

— Всичко е наред, мамо. Направи всичко както трябва.

— Изглежда толкова болна и изплашена. Косата й, Рийни, красивата й коса…

— Сега ще се погрижим за нея. Всички ще се погрижим за нея. Ела и седни.

— Чейс — повика сина си Морийн, когато стигнаха в чакалнята. — Иди да вземеш на маминка чай, а също и за бабчето. Мамо, седни.

Мис Фанси прегърна дъщеря си и я залюля, за да я успокои.

— Доктор Гроув — каза Морийн, — искам да поговоря с вас.

Стана и се огледа за подходящо място.

— Първо — започна тя, — казахте, че някой трябва да направи оценка на психическото и емоционалното й състояние. Предполагам, че говорехте за психиатър.

— Точно така.

— Искам името и професионалната квалификация на този лекар. Разберете ме — продължи, преди той да успее да каже нещо. — Майка ми е стабилна и силна жена. Обаче й трябва помощ, а още повече — на сестра ми. Трябва да знам абсолютно всичко за състоянието й и за лечението, на което е подложена.

Извади телефона си.

— Ще запиша това, ако нямате нищо против, за да няма недоразумения или нещо да не се обърка впоследствие. Преди това искам да ви благодаря за помощта, която вече сте оказали на сестра ми, както и за съчувствието, което показахте към майка ми.

— Ще се постарая с всички сили. Мисля, че ще е от полза за пациентката ми, ако вие, аз и доктор Миноу разговаряме преди тя да прегледа Алис.

— За Силия Миноу ли говорите?

— Да. Познавате ли я?

— Да, така че можем да прескочим квалификацията й. Мога да се срещна и с двама ви, когато ви е удобно. А сега… — Включи телефона си на запис. — Да започнем с физическото състояние на Алис.

Бодин последва примера на майка си. Изчака Тейт да излезе, за да се обади, и отиде при него.

— Имам въпроси.

— Разбирам това, Бодин, обаче…

Тя просто го хвана за ръката и го поведе покрай сестринското отделение.

— Каза, че е била изнасилена, преди да бъде докарана тук. Прегледана е, нали?

— Точно така.

— Има ли ДНК, неговата ДНК? Изгледала съм достатъчно серии на „От местопрестъплението“.

— И би трябвало да знаеш, че нещата не работят както по телевизията. Ще отнеме време, за да получим резултати, а ако има ДНК, ни трябва заподозрян, с когото да я сравним.

— Тя може да разпознае онзи човек.

Тейт уморено се потърка по шията.

— Точно в момента тя не може да разпознае и себе си.

— Разбирам. И ми е ясно, че почти всички от семейството ми в момента са се вторачили в Алис, в това как е тя, а не как е стигнала дотук. Така че аз ще започна с появата й тук. Къде точно е била? И кой я е намерил?

— Двойка, която се е прибирала вкъщи след свободна вечер. Намерили са я да лежи край шосе №12. Не можем да кажем откъде е дошла, нито колко дълго е вървяла преди да припадне там. Била е с домашни дрехи и по чехли. Няма никакви документи. Нищо няма.

— Колко дълго може да е вървяла, облечена така? — Бодин взе да крачи насам-натам. — Няколко километра, може би.

— В неясно каква посока — изтъкна Тейт. — Изпратихме дрехите й за анализ. Ще ги прегледат и ще потърсят нещо, което може да ни подскаже повече. Но и това няма да стане бързо, Бодин, защото анализът изисква време. Ще трябва да ми се довериш за това. Няма да оставя необърнат камък, докато не открия кой й е причинил това.

— Въобще не се съмнявам в това, ни най-малко. Просто търся смисъл. Трябва ми нещо, за което да мисля. Мисълта, че тя може да е била отвлечена и държана в плен, още когато е напуснала дома…

— Не мисля, че случаят е такъв. Пикапът й е бил намерен в Невада. Пращала е картички от Калифорния.

— Добре, добре. Не се говореше много за Алис, но знаех това. Трябва да се е върнала тук. Трябва да е била отвлечена оттук някъде, шерифе. Не може да е дошла от Калифорния или Невада по пеньоар и чехли.

Ето в това вече имаше някакъв смисъл.

— Добре. — Бодин решително кимна. — Това е нещо, над което да се помисли. — Отново се обърна към шерифа. — Каза, че е имала деца. Къде са тези деца? Боже, че те са ми братовчеди. — Осъзнала това, тя притисна пръсти към очите си. — Тя ми е леля. Никога не бях мислила за нея по този начин. Всъщност въобще рядко мислех за нея.

Но вече щеше, каза си тя.

С помощта на бабчето убеди майка си да се прибере у дома с нея и Рори. Бабчето не можеше да седи и да чака цяла нощ в болницата. Трябваше да се прибере в ранчото, където да се погрижат за нея.

Кора обаче нямаше да отстъпи, така че Сам и Чейс останаха с нея. Щяха да се въртят на смени.

Тъй като никой не беше вечерял, Бодин стопли яденето, което вярната Клементайн беше досготвила и прибрала. Когато и двете жени, които обичаше, започнаха да ровят из чиниите си, тя реши да се намеси.

— Изглежда Рори ще е единственият, който ще пийне чаша уиски след вечеря. Мисля, че всички бихме могли да си сипем, но проклета да съм, ако ви оставя да пиете уиски на празен стомах.

— Това си е подбудителство. — Мис Фанси успя леко да се усмихне и отхапа от телешкото. — Толкова гняв таях в сърцето си към това момиче.

— Аз също — прошепна Морийн. — Гняв, яд и всички тежки думи, които мислех да й кажа, ако ми се удадеше възможност.

— О, я спрете и двете.

Рори се изправи на стола си.

— Спокойно, Бодин.

— Да бе, как не. Гневът, ядът и тежките думи са продиктувани от постъпката й. Тя е избягала и станалото сега не променя лекомислената й постъпка. Гневът и всичко останало е било, защото сте мислели за маминка. Ти си мислела колко наранена е дъщеря ти, а ти си мислела за майка си. Алис е направила каквото е направила и е заслужавала здрав ритник в задника заради това.

— За бога, Бодин… — започна Рори, но сестра му го накара да млъкне с изгарящия си поглед.

— Само че тази лекомислена постъпка не означава, че тя заслужава онова, което я е сполетяло. Никой не заслужава това. И никой на тази маса не е отговорен за станалото. Така че спрете и яжте.

— Тонът ти не ми харесва — студено каза Морийн.

— А на мен не ми харесва да седя тук, докато майка ми поема вина, която не е нейна, и при това я споделя с баба ми. И не ми харесва, че бабчето прави същото с майка ми.

— И на мен не ми харесва тонът. — Мис Фанси отхапа още една хапка. — Но момичето има право.

— Все пак можеше да го каже с повече уважение. — Морийн отново взе вилицата си.

— Дано се оправи… — Рори огледа всички на масата. — С нищо не помагате на маминка, като се чувствате зле заради това, което сте си мислели. Ще помогне единствено, ако семейството остане обединено, ако заедно правим каквото е необходимо. Вината не може да ни обедини, а ние трябва да бъдем заедно.

Ухили се самодоволно на сестра си.

— Ето така се говори с повече уважение.

— Вече бях подготвила почвата — напомни му тя.

Мис Фанси махна пренебрежително.

— Момчето има право. — Протегна се и потърка дланта си. — Тя ще има нужда от нас, Рийни. И двете ще имат нужда от нас.

Морийн се хранеше внимателно.

— Лекарят казва, че тя физически ще е готова да напусне болницата след няколко дни. Но може да отнеме доста повече време, за да се възстанови емоционално. Ще я преместят в психиатричното крило, докато… Обаче аз…

— Какво, миличка?

— Поговорих със Силия Миноу. Тя ще я лекува. Ще трябва да прегледа Алис и да говори с нея, да реши кое ще е най-добро. Може да се окаже по-добре да я доведем тук. Тя е израснала тук. Семейството й е тук. Ако се наложи, ще наемем сестра, а Силия може да идва за сеансите или ние може да водим Алис при нея. Ще трябва да поговоря със Сам, с всички, защото има много въпроси и много очаквания.

— Разбира се, че ще дойде тук. — Бодин погледна Рори, който й кимна утвърдително. — Бодин хаус е твърде малка, ако вътре се напълни със сестри и лекари. Тук има достатъчно място, а и й е познато.

— Това облекчава товара ми — тихо каза мис Фанси. — Бодин, толкова късно вечерта нищо повече не мога да хапна, но мисля, че си заслужих един скромен пръст уиски, за да ми помогне да заспя. Наистина го искам, както и леглото си.

Бодин стана, взе чаши, сипа в едната на мис Фанси и въпросително погледна майка си. Морийн вдигна два пръста. Бодин й сипа, а също на Рори и на себе си.

— Е? — Морийн вдигна чашата си. — Колко и тежък да е бил пътят й, колкото и тежък да е оттук нататък, нека пием за Алис. За завръщането на блудната дъщеря.

Като използва отново бабчето за претекст, Бодин убеди майка си да се качи горе, да настани баба си и самата тя да си почине, докато те двамата с Рори щяха да се оправят с кухнята.

— Тя не може да бъде оставена сама. Алис — поясни Рори. — Трябва ли да й викаме леля Алис? Господи, Бо.

— Мисля, че Алис ще се справи. И ние ще трябва да поемаме смени, ако и когато дойде тук. Може да наемем сестри с необходимия опит. Мама ще се заеме с това, а като има нещо толкова важно, с което да се занимава, то ще й помогне да се оправи и с останалото. Може да се наложи маминка и бабчето също да поостанат тук.

— Имаме достатъчно място. Чудя се тя откога ли е тук. В околността, имам предвид.

Докато почистваше плота, Бодин го изгледа с одобрение.

— С теб мислим еднакво.

— Само си представи. Винаги съм смятал, че е умряла.

— И аз също. Не можех да разбера как може да е жива, а да не напише нито едно писмо, нито пък да се обади. Нищо, от години. Сега е ясно, че някой я е държал в плен и е бил жесток към нея, а тя през цялото време е била наблизо. Съвсем близо до тук. Рори, може да сме минавали с кола или на кон съвсем близо до мястото, където е била.

— Мястото трябва да е било изолирано, не мислиш ли?

— Не знам. Просто не знам. Онези жени… в Охайо ли бяха, дето онова копеле ги беше държало с години? Не е било чак толкова изолирано, а никой не е знаел.

— Не мога да си го представя — каза Рори. — Не мога да си обясня защо някой мъж би искал да затвори по такъв начин жена. Гади ми се. — Отвратен, пусна кърпата за бърсане на чинии. — Ще се кача горе. Утре ще тръгна рано, за да могат Чейс и татко да се приберат.

— Мама може да поиска да тръгне с теб и може да успее да убеди маминка да си дойде, поне да си смени дрехите. Ако стане, аз ще доведа маминка в болницата.

— Ще се оправим. — Брат й се обърна към нея и я прегърна. — Няма значение колко пъти си ме вбесявала, ще се разстроя ужасно, ако изчезнеш.

— И аз се чувствам така.

— Иди да си починеш и ти. — Целуна я по косата и тръгна нагоре по стълбите.

Бодин знаеше, че няма да си легне, още не. Каза си, че й трябва разходка и макар прекрасно да знаеше накъде смяташе да тръгне, не си го призна, докато не похлопа на вратата на Калън.

От бързината, с която й отвори, стана ясно, че я беше очаквал.

— Чул си.

— Клементайн. — Издърпа я навътре. — Наминах с надеждата да се присъединя към неделната вечеря. Добре ли сте?

— Не знам как съм, но не в това е проблемът.

— Все пак е в списъка ми. — Потърка ръцете й и се отдръпна, за да я огледа по-добре. — Не се обадих и не пратих съобщение, защото не исках да се меся. По същата причина не дойдох и като видях, че в кухнята свети.

Но беше я чакал, помисли си тя. Беше я чакал.

— Мислиш ли, че ще можеш просто да постоиш с мен за минутка?

— Разбира се. Кора държи ли се?

— Още е в болницата. Не иска да си тръгва. Калън, може ли да полегнем… Нямам предвид секс. Може ли просто да полегнем, за да ти разкажа всичко? Твърде уморена съм, за да стоя права, а не искам да сядам.

Той обгърна талията й с ръка и я поведе към спалнята.

— Нека свалим тези ботуши.

Тя го остави да ги издърпа и се изпъна на леглото.

— Благодаря. Мисля и премислям всичко, къс по къс. Искам отново да помисля над него. Може накрая да намеря някакъв смисъл.

Той се изтегна до нея.

— Давай.

— Като се прибрах от работа, мама плачеше.

Преведе го през всичко, стъпка по стъпка. Калън не я прекъсваше, оставяше я да му разкаже какво беше видяла, чула и почувствала.

— Мама ще я доведе вкъщи, в ранчото — завърши тя. — Може да е скоро, може да е след месеци, но вече е решила.

— Това притеснява ли те?

— Притеснява ме какъв стрес ще е за мама, но тя и без това е подложена на стрес. Тревожа се, че може да не хванат достатъчно бързо кучия син, който е направил това, и че това ще виси над нас като предстояща буря. Тревожа се, че наблизо — достатъчно близо до вкъщи — има някой, който прави такива неща. Деца, Калън. Тя е имала деца. Може да са на моите години, на възрастта на Рори и по-малки. Дали не са държани в плен и наранявани също като нея, или са част от мъченията й? Като, де да знам, като някакъв култ, фикс идея…

Той отмести косата от лицето й.

— Това са много грижи.

— Сякаш злото се е промъкнало. Две мъртви жени, Алис… Все едно злото се е промъкнало и е променило живота ми. Трябва да си затворя очите поне за минута.

— Разбира се.

Калън я усети как заспива още щом очите й се затвориха.

Разбираше тревогите й, всяка от тях. Но имаше още една, за която не се беше сетила, тревога, която се беше изкачила над всички останали.

Алис Бодин не беше мъртва. Жива жена, която щом веднъж дойде отново на себе си, може да разпознае онзи, който я беше държал затворена, беше я бил и изнасилвал.

Тревожеше се, че мъжът, който беше извършил тези неща, нямаше да се поколебае да убива. Да убие жената, която познаваше лицето му, както и всеки, който се изпречеше на пътя му.

Бодин се събуди в прегръдката му, с облегната на рамото му глава. Не знаеше как да изрази благодарността си заради утехата, която това й носеше.

Когато понечи да се измъкне, той я стисна по-силно.

— Поспи още малко.

— Въобще не смятах да спя. Трябва да се прибирам, в случай че им потрябвам. — Седна и отметна косата си назад.

Той седна до нея и се протегна. Бодин искаше да се сгуши в него поне за минута още. Обаче…

— Този часовник верен ли е?

Той погледна, беше три и трийсет и пет.

— Да.

— Късно е, за да повдигам този въпрос, но може да ни потрябваш за транспорт между курорта и ранчото, докато не се оправим с това. Поне двама от нас трябва да бъдат в болницата. Ще дежурим на смени.

— Не е проблем.

— Не говоря за утре… тоест за днес. — Бодин намери ботушите си и ги обу. — Ще се виждаш с майка си.

— Мога да го отложа.

— Не, недей. И без това трябва да направя някакъв график, а майка ти разчита на теб. — За момент се облегна на него. — Благодаря ти, че ми беше приятел, когато имах нужда от такъв.

— Приятел съм дори когато ти не си. Но следващия път ще искам секс.

Успя да я разсмее.

— Аз също. — Хвана лицето му в шепите си и го целуна. — Аз също.

— Дръж ме в течение, Бодин.

— Ще го направя. — Изправи се. — Ще ида в болницата, защото успях да поспя, ще освободя татко и Чейс, все едно дали искат. Чейс също ще има нужда от приятел.

— Аз съм му приятел, все едно дали има нужда. Но няма да правя секс с него.

Бодин отново се засмя и тръгна да излиза.

— И ти, и Алис си тръгнахте оттук, но се върнахте по различни начини. Поспи още, Скинър.

Все още облечен, той си легна, когато чу вратата да се затваря, но не успя отново да заспи.