Нора Робъртс
Завръщане към залеза (7)

6.

В свежата сутрин, с озареното в розово и злато източно небе, Бодин взе куфарчето си и тръгна към конюшните.

Чу кокошките да съобщават с кудкудякането си, че Честър и Клайд провеждат редовното си сутрешно боричкане край работническото общежитие. Кучетата прекратиха играта си, за да я посрещнат с изплезени езици и блеснали очи, сякаш отдавна не бяха я виждали.

Нищо не можеше да усмихне началото на деня като двойка полудели от щастие кучета. Тя ги гали енергично, докато не започнаха отново да се боричкат.

Помаха на двама работници от ранчото, заговори се с други двама, които почистваха конюшните.

Изненада се, когато видя Калън, облечен с палтото от овча кожа, с удобните износени ботуши и кафявата си каубойска шапка, да оседлава Съндаун.

— На езда ли излизаш? — попита тя.

Той я погледна през рамо.

— Съндаун има нужда да се поразтъпче, а аз мога днес да го използвам във ваканционното селище.

— Той е истинско съкровище. Ако искаш, може и него да впишем в документите.

— Няма нужда. — Докато Калън пристягаше седлото, конят обърна глава, захапа шапката му и я свали от главата му. — Какво съм ти казвал за това?

В отговор Съндаун леко поклати глава над вратата и подаде шапката му на Бодин.

— Но защо? Благодаря, хубава шапка — каза тя с усмивка.

— Така няма да стане, той все си играе с нея. Нещо трябва ли ти?

— Имам всичко, каквото ми трябва, а конят ми има нужда да се поразтъпче. Днес ще яздя до работата.

— Сутринта е чудесна за езда. Ще те изчакам. Можем да идем заедно. Шефе, може ли да си получа обратно шапката?

Тя му я подаде и се отправи към конюшнята на Лео. Зад гърба си чу Калън да казва раздразнен:

— Ей, я престани.

Докато оседлаваше Лео, се замисли дали не може да го научи на някои номера. Както обичаше моркови и ментови бонбони, подкупът можеше и да свърши работа.

Чу как работниците от конюшнята се заливат от смях. Щом изведе Лео навън, разбра причината.

Съндаун седеше на циментовия бордюр със спокойния вид на човек, който си почива в креслото, а Калън стоеше облегнат на вратата на конюшнята и ровеше в телефона си.

— Тоя кон е върхът, Кал — извика един от мъжете. — По дяволите, адски си го бива.

Калън вдигна поглед и се усмихна на Бодин.

— Готова ли си?

— Да. А ти?

Калън се изправи и взе юздите на Съндаун.

— Да тръгваме.

Конят се вдигна на крака със същата ленива лекота като стопанина си.

След кратко изучаване и душене конете стигнаха до извода, че се приемат един друг.

В двора на конюшнята Бодин се качи на седлото.

— Имам си маршрут, който позволява на Лео да потича здравата.

— Става.

Тръгнаха бавно, за да могат конете да поразгреят мускулите си, а светлината оцвети небето от розово в синьо. Лекият вятър раздвижваше свежия въздух, галеше лицето със зимните аромати на сняг и борове.

— Успя ли да прегледаш графика? — попита Бодин.

— Да. Видях, че кожарят ще идва утре, а ветеринарят — вдругиден. Ще им се представя. Новият започва тази сутрин, така че ще го наглеждам и ще видя дали сме били прави да го наемем.

— Следващата седмица е Денят на благодарността.

— И аз така чух.

— По време на този дълъг уикенд тук има много групи и семейства. Мисля, че можем да опитаме с твоето малко шоу, ако нямаш нищо против. Без да сме го рекламирали, просто малък бонус за хората, които ще са вече тук.

— Предполагам, че можем да видим как ще тръгне.

— Ще го впиша в програмата.

Продължиха надолу през тясното дефиле, отново се изкачиха и се натъкнаха на стадо елени, които тихо се шмугнаха сред дърветата като духове. Върховете на боровете се люлееха на вятъра.

— Време е да се поразтъпчат. — Бодин подкара Лео в галоп.

Студът я биеше по лицето, докато копитата на Лео тропаха по пътя. Ушите му бяха изправени, главата — вдигната високо, с което й показваше, че се наслаждава на ездата, също като нея. Калън яздеше до нея, конят му следваше стъпките на Лео, сякаш двамата бяха впрегнати в тандем.

В гората се чуваше кълвач, бързото и настоятелно чук-чук-чук се биеше с ритъма на копитата върху утъпкания сняг. Сякаш раздразнени от ехтящите звуци, двойка катерички пробягаха през клоните.

Три сърни застинаха в сенките на дърветата, загледани в профучаващите коне. Елен надигна глава с царствено презрение.

Видя един от гостите на курорта, застанал на верандата на една хижа, да държи наръч дърва от струпаната наблизо купчина. Усмихна им се и им махна, докато го подминаваха в галоп.

Когато пътят се разклони, Бодин пое надясно, забави до лек галоп, а после до тръс. Наслаждавайки се на въздуха и на утрото, преметна дългата си плитка през рамо и реши, че иска още.

— Можем да поемем по пътя нагоре и да заобиколим. — Посочи към пътеката през дърветата, отбелязана с детелина — емблемата на ваканционното селище. — Това е хубава зимна езда и конете добре ще се поразтъпчат, преди да се разделим.

— Води. С Чейс яздехме по този маршрут като деца, когато баща ти го пуснеше за няколко часа. Спомням си онези хижи, покрай които току-що минахме.

— Достатъчно спокойно е, за да забрави човек, че са тук.

Потеглиха натам, където снежната покривка беше дебела и се трупаше като бяла козина по клоните. Отстрани на пътя тя забеляза следи от сърна. Прелетя кълвач, може би си търсеше ново дърво.

— Можеш да подушиш пушека — добави тя. — От хижите, където гостите са напалили огъня.

— Защо предпочиташ кабинета пред конете?

— Добра съм в работата си. — Тя се обърна на седлото и го погледна. — И с конете ме бива, но има много хора, които също ги бива с конете. Обичам да управлявам всички движещи се части, да съм сигурна, че ще се движат гладко ден след ден. Или да правя така, че да изглежда, че всичко е наред, макар да има неуредици, които гостите не виждат. Освен това предпочитам да правя планове, да запълвам кутийките, за да съм наясно с по-голямата част от онова, което предстои, и да мога да предположа останалото.

Отново се обърна, когато пътят започна да се спуска.

— Липсват ми конете, връзката ми с тях всеки ден и по всяко време. Ще започна да яздя до работата по-често.

Потупа Лео по шията.

— Гостите ще изпоприпадат, като видят това — управителят язди наоколо. Това придава настроение.

— Все мислиш — подкачи я той.

— О, да, така е.

Тя отново се обърна през смях, когато се върнаха на пътя.

— Умът ми е доста натоварено място, Скинър. Обичам да яздя и от време на време да го освобождавам. Готов ли си за още един галоп?

— Захарче, винаги съм готов за галоп.

— Обзалагам се, че е така.

Бодин извика „дий!“ и подкара Лео. Калън отново накара коня си да я следва.

Беше доволна, че избра дългия обиколен път. Щеше да се наложи после малко да се върнат, но имаше време. И щеше да се погрижи по-често да има време за това.

Само още няколко минути, преди да се отправи към офиса, към работния ден, към натоварения график. Точно си каза, че е време да спре и да обърне, когато забеляза спрялата край пътя кола.

Почти спря и смени посоката. Забави до тръс.

— Трябва да… Чакай малко. Прилича на колата на Били Джийн.

Приближи се с коня до нея.

— Нейната кола е.

— Коя е Били Джийн?

— Работи в „Кръчмата“. Барманка, сервитьорка. — Бодин слезе. — Снощи би трябвало да е на смяна, трябва да проверя. Изглежда колата се е повредила.

Бодин се намръщи, погледна през прозореца и усети как я пробожда тревога.

— Чантата й е на седалката. Не би я оставила така.

— Чакай малко. — Когато Кал й подаде юздите на конете и тръгна да обикаля колата, тя извади телефона от якето си и потърси номера на Били Джийн.

— Бо…

— Чакай, чакай, обаждам й се. Може би просто…

Млъкна, когато чу началото на хита на Майкъл Джексън. Песента на Били Джийн.

— Това е нейният сигнал. Нейният сигнал е. Какво…

— Телефонът е тук, на земята. И изглежда, че някой е газил през снега между дърветата.

— Не би го направила. — Бодин обаче видя ясно като Калън утъпкания сняг през дърветата. А после видя и още нещо.

Погледът й попадна върху тялото и тъмносиньото яке, миг преди и Калън да го види. Втурна се натам преди да успее да я спре.

— Бо, по дяволите. Чакай…

— Тя е ранена, ранена е.

Калън я настигна и я дръпна назад. В сняг до коленете, те се сборичкаха. Бодин успя да освободи ръката си и го бутна.

— Я ме пусни, тъпо копеле такова. Тя е ранена.

Калън нямаше избор, освен да я обгърне с ръце.

— Била е ранена, Бо. Спри. Спри вече. Не можеш да й помогнеш.

Гняв и страх изригнаха в нея.

— Махни си ръцете от мен. Кълна се, ще те убия.

Той само заздрави хватката си.

— Не можеш да я докосваш, чуваш ли? Това няма да помогне, може само да навреди. Няма я вече, Бо. Няма я вече…

Тя отчаяно се бори още няколко секунди, после спря. Просто спря. Дъхът й излизаше на пара, тялото й трепереше.

— Трябва да видя. Няма да я докосвам, ако… Трябва да видя. Пусни ме.

Той освободи хватката си и се отмести.

— Съжалявам. Съжалявам, Бо.

— Тя… — „Няма я вече“. Думите на Калън отекнаха в главата й и ужасяващата истина стегна сърцето и стомаха й. — Ударила си е главата в този камък. Ударила си е главата. Има много кръв. Тя… Пусни ме. Добре съм. Пусни ме.

Когато я пусна, Бодин задържа погледа си върху лицето на Били Джийн и отново извади телефона си.

— Би ли се обадил на 911, Калън? — Гласът й прозвуча грубо, но беше стабилен. — Направи го, а аз ще се обадя на нашата охрана, за да… да… да затвори пътя дотук. — Да го затвори, та никой да не се озове наблизо.

— Нека се върнем на пътя и да го направим.

— Няма да я оставя.

Трябваше да помисли, да направи каквото трябва. Слава богу, беше твърде рано за гостите да идват и да си тръгват, но много от хората от персонала идваха на работа по този път.

Нареди на охраната да блокират пътя и от двете страни на около километър; обади се да й донесат ключовете за най-близката свободна хижа.

— Не мисля, че трябва да им казвам защо. — Застанала в колене до снега, Бодин гледаше телефона си. — Не мисля, че все още трябва да го правя. Трябва да се обадя на нашите. Трябва да знаят, обаче… Родителите на Били Джийн, те живеят… край Хелена. Не, не.

Притисна длани към челото си.

— Майка й живее край Хелена. Разведени са. Баща й… Не мога да си спомня. Има и брат някъде. Във флота. Не, морски пехотинец е.

Калън не каза нищо и тя го изгледа.

— Важно е.

— Знам. Не я познавах, Бодин, но това не значи, че не знам, че е важно. Шерифът е на път, а ти можеш да му кажеш как да се свърже със семейството й.

— Трябва аз да говоря с тях. — Усещаше в себе си жега и сухота, сякаш беше изпепелена. — Тя работеше за нас. Беше една от нас. Трябва и аз да говоря с тях. Някой я е преследвал. Можеш да видиш къде… — Обърна се и видя следите в снега. Някой беше гонил Били Джийн.

И стъпките на Калън, който беше тръгнал след нея, за да я спре.

— Обърках всичко… — прошепна тя. — Тръгнах право през следите и щях да я вдигна и да я преместя, ако не беше ме спрял. Това е местопрестъпление. Знам достатъчно, за да съм наясно, че не е добре да се мотаеш около местопрестъпление.

— Видя жена в снега. Видя кръв. Мислеше за нея, а не за скапаните местопрестъпления.

Мислеше за нея — за приятелката, служителката, за жената с безгрижния смях. Но не беше мислила както трябва, призна си Бодин.

Не можеше да си позволи да го направи отново.

— Щях да влоша нещата. Винаги могат да се влошат, а аз щях да го направя. — Наложи й се да поеме дълбоко дъх, преди да успее да го погледне. А когато го направи, видя синината под дясното му око. — Извинявай, че те ударих. Наистина.

— Не си първата и не вярвам, че ще си последната.

Бодин нежно докосна мястото с връхчетата на пръстите си.

— Можеш да сложиш малко лед там, когато… Хижата. Трябва да взема ключовете, когато ги занесат на Майк от охраната. От полицията могат да я използват, ако им потрябва. Ще трябва да вземат показанията ни, може би ще говорят с онези, които са я видели преди да си тръгва от „Кръчмата“.

Мисли, мисли, нареди си тя, докато вътрешно трепереше. Състави си план, зачеркни кутийките.

— И… не знам какво още. Май не мога да си подредя мислите.

— Струва ми се, че мислите ти са си съвсем наред.

— Може би можеш да идеш и да видиш дали са занесли ключовете на Майк…

— Ти няма да я оставиш, а аз няма да оставя теб. Бодин, ако се върнеш на пътя, пак няма да я оставиш.

Тя погледна натам. Бяха оставили конете на пътя.

— Прав си. Трябва да се погрижим за конете — каза тя и тръгна натам. — И трябва да ги заведем в развлекателния център. Когато дойдат от полицията, можеш да яздиш Съндаун и да отведеш Лео.

— Ще се погрижа.

Докато вземаше юздите, Калън чу звука на приближаваща се кола. Отведе конете отстрани на пътя, благодарен, че от полицията се бяха отзовали по-бързо, отколкото беше очаквал.

Искаше му се най-вече да отведе Бодин оттук, да не стои в снега с поглед, вперен в тялото на мъртвата си приятелка.

Черен пикап с емблемата на местното полицейско управление на вратата спря на няколко крачки от колата на Били Джийн.

Калън проследи с поглед мъжа, който слезе. Широкоплещест, с телосложение на футболен нападател, с кремава шапка над късата сламеноруса коса и слънчеви очила с огледални стъкла. Квадратна челюст, тънки устни. Обърна се, хвърли десетсекунден поглед на Калън и се отправи към Бодин.

„Мамка му“, помисли си Калън, завърза юздите за един клон и отново прекоси пътя.

— Това е Били Джийн младша — обясни Бодин. — Тя е една от барманките ни.

Гарет Клинтък кимна.

— Шерифът е на път. Искам и двамата да стоите настрана. Чух, че си се върнал, Скинър.

Значи все пак не беше шериф.

— Не знаех, че си станал помощник-шериф. Бодин прати хора да донесат ключовете за онази хижа там. Ще отведа там нея и конете.

— Ще чакате, докато не разпоредя друго. — Погледна към дънките и ботушите на Калън. — Отишъл си там и си прецакал всичко.

— Аз го направих — бързо каза Бодин. — Видях я и не помислих, просто опитах да стигна до нея. Калън ме спря. Съжалявам, Гарет, действах инстинктивно.

— Разбираемо е. Докосна ли я?

— Калън ме спря, преди да съм стигнала до нея. Можех да видя… Всеки можеше да види, че е мъртва, но просто реагирах.

— Телефонът й е на земята от другата страна на колата — добави Калън. — И него не сме докоснали. Помощник-шериф…

— Наистина ми се иска да вляза вътре и просто да поседна. Може би да пийна малко вода. — Бодин се измести съвсем малко, но достатъчно, за да застане между мъжете и неприятните вибрации във въздуха. — Чувствам се леко замаяна. Мислиш ли, че Калън би могъл да слезе до долу, където наредих на Майк да затвори пътя, и да вземе ключовете? Ще сме там, в хижата „Биг скай“. Не искахме да я оставим сама, но сега, след като ти си тук…

— Отивай. Не искам с никого да разговаряш за това, не и докато не се заемем с нещата.

— Благодаря ти, Гарет.

Заедно пресякоха пътя, хванаха конете и ги поведоха.

— Изигра го като котка.

Бодин въздъхна.

— Нямам против да играя слаба жена, но бях забравила как вие двамата все се блъскахте с глави.

— Аз отвръщах, това е различно.

От студената нотка в гласа му й се прищя да въздъхне.

— Може и да е така, но не видях смисъл в това да се надцаквате, докато Били Джийн лежи на двайсетина стъпки от нас. Понеже се предполага, че съм слаба, ти вземи да отведеш конете до Майк. Помоли го да прати хора и ги доведи. Аз ще чакам на верандата на проклетия люлеещ се стол.

След половин час беше направила кафе и огънят гореше. Беше навъртяла и към три километра обиколка около хижата.

Нервите й не се успокоиха особено, когато вместо шерифа влезе Клинтък.

— Знам, че това е труден момент за теб, Бо. Защо не поседнеш? След малко ще ти взема показанията, но първо със Скинър ще си поговорим на верандата.

— Шерифът е тук. Видях джипа през прозореца.

— Точно така. Ще направим каквото трябва. Скинър?

Посочи вратата и излезе.

— Не го предизвиквай — предупреди Бодин.

— Даже дишането ми го предизвиква.

Калън излезе. Клинтък се облегна на колоната на верандата и кимна.

— Да чуя версията ти.

— Интересен подбор на думи. Яздихме към работата — започна той.

— Ти и Бодин? Често ли го правите?

— За пръв път, но аз отдавна не съм се прибирал. Започнах работа във ваканционното селище официално едва снощи.

Клинтък свали слънчевите си очила и го прободе с поглед.

— Чух, че работиш в ранчото на Бодин.

— Нещата се промениха.

— Уволниха ли те?

„Не го предизвиквай“, беше го помолила Бодин, но много се изкушаваше да го направи. Знаеше как да влезе под кожата на Клинтък и се усмихна.

— По пътя на логиката, ако ме бяха уволнили, нямаше да работя в курорта им. Яздихме към работата — повтори той.

— Чия беше идеята?

— Бих казал обща. Бях го планирал, тя също. Накрая го решихме едновременно.

— Изглежда сте направили голяма обиколка. Има и по-кратки пътища да се стигне от ранчото в курорта върху кон.

— Искахме да пояздим.

— Кой избра маршрута?

— Бодин.

Устните на Клинтък се извиха в беззвучното „лъжец“.

— Аха. Доколко познаваш Били Джийн младша?

— Не я познавах. Никога не бях я виждал.

— Нима? — Клинтък пъхна ръката си в колана, откъдето висеше кобурът на пистолета му. — Работиш в курорта, но никога не си я виждал?

— Точно така, предвид че току-що започнах работа.

— Къде беше снощи, Скинър?

— Живея в ранчото на Бодин, бях там.

— В общежитието?

— Не, аз съм в хижата.

Клинтък кимна дълго и бавно, приближи се и навлезе в личното му пространство.

— Значи си бил сам?

— През повечето време. С Бодин разговаряхме и пихме бира. Тя ме убеждаваше да заема поста на Ейб Котър, докато го няма.

Вместо да се отдръпне, Калън се приближи.

— Наистина ли се опитваш да свържеш с мен станалото с онова момиче? Не е ли твърде дълбоко за теб, Клинтък?

— Знам те какъв си, какъв си бил винаги. Били Джийн опря ли ти се, когато й налетя? Тя ли ти насини така окото?

— Никога преди не съм срещал Били Джийн. А окото ми го насини Бо.

— Сега се чудя защо го е направила.

— Питай я.

— Бъди сигурен, че ще го направя. — С ехидна усмивка Клинтък го почука в гърдите. — От няколко дни си тук и вече имаме мъртва жена. От няколко дни си тук и искаш да повярвам, че кракът ти никога не е стъпвал в „Кръчмата“ и не си виждал хубавата жена, работеща в бара? Мога да позная кравешко лайно като го видя, Скинър.

— Струва ми се, че си толкова затънал в лайната, че се чудиш как да не вдишаш. До вратата има стъргало за обувки, ако не ти се иска да ги разнасяш със себе си.

Лицето на Клинтък се зачерви като сварено цвекло. Калън знаеше от опит, че предстои неочакван удар.

— Давай, върви по тая следа. — Подканянето на Калън прозвуча ледено като режещия вятър. — Ще видим къде ще свърши това.

Клинтък стисна зъби — Калън можеше да се закълне, че чу скърцане. Помощник-шерифът обаче отстъпи.

— Можеш да отиваш на работа, засега. Не си прави планове за пътуване.

— Ще си тръгна, когато си тръгне и Бодин.

— Казах ти да се махаш.

Калън спокойно тръгна по верандата и седна на един от люлеещите се столове.

— Така. Кажи ми сега кой закон нарушавам?

Дясната ръка на Клинтък се сви в юмрук.

— Няма да ми отнеме дълго да се справя с теб.

Влезе вътре и остави Калън на люлеещия се стол.

— Има кафе — веднага каза Бодин.

— Не бих отказал. — Все още със зачервено лице, Клинтък се настани на дългата маса в кухнята. — Знаеш ли дали Били Джийн е била на работа снощи и кога си е тръгнала?

— Била е на работа, но не мога да съм съвсем сигурна кога е тръгнала. Трябва да е било след полунощ. Оставяме на персонала да решава по кое време към полунощ да затваря. Може да е било към един. Тогава затварят. Така че мога единствено да кажа, че е било между дванайсет и половина и един и половина.

Бодин постави кафето пред него и седна.

— Наистина трябва да кажа на родителите си за това, Гарет, и да уведомя персонала.

— След малко. Накарахме нашите хора да блокират мястото, така че можеш да освободиш твоите, след като с теб приключим.

— Добре.

— И така, какво правехте, докато яздехте със Скинър насам? Той ли те накара да поемете по по-дългия маршрут?

— Не. Исках да оставя коня си да потича. Не го бях извеждала от седмица. По тази причина тръгнах рано сутринта и се натъкнах на Калън, който също оседлаваше коня си. Потеглихме заедно.

— Той ли го измисли?

— Боже, отде да знам, Гарет. — Отпаднала и премаляла, тя зарови пръсти в косата си. — Просто си беше съвсем естествено решение. Тръгвахме по едно и също време, отивахме на едно и също място.

— Добре, обаче…

— Виж. — Писна й да играе слаба жена. — Знам, че изпитваш дълбока неприязън към Калън, но това няма нищо общо със ставащото тук. Тръгнахме заедно от ранчото и аз реших откъде да поемем към курорта. Исках хубава езда. Яздих, но исках още, така че поех по този път за още един галоп и видях колата на Били Джийн. Не помислих друго, освен че сигурно е претърпяла авария и се е обадила на някой да я вземе, но тогава забелязах чантичката й в колата и се разтревожих. Обадих й се. Извадих телефона си, за да й звънна, само за да проверя. И…

Наложи й се да помълчи, изправи се и си сипа чаша вода.

— Чух… чухме телефонът й да звъни. Познавам мелодията. Телефонът й беше на земята, лежеше в снега. И после… Огледах се дали няма някой наоколо и видях палтото й. Видях нея. Както ти казах, просто действах. Втурнах се, опитах да стигна до нея, а Калън ме сграбчи и ми каза да спра. Каза, че не мога да й помогна.

— И той откъде знаеше?

— За бога, Гарет, всеки би могъл да го види! — Гневът се надигна в нея. — Просто не исках да повярвам, така че опитах да му се измъкна. Дори го ударих, но той ме задържа, докато не се успокоих. Не знам защо позволяваш на някаква идиотска училищна вражда да ти замъглява така ума, но мога да те уверя, че който и да е направил това на Били Джийн, не е бил Калън Скинър.

— Имам работа. — Клинтък се изправи. — И освен ако не кажеш, че знаеш къде точно е бил Калън Скинър по време на станалото с Били Джийн, ще водя следствието накъдето трябва. Трябва да внимаваш с него. Можеш да идеш на работа, а шерифът ще дойде да говори с теб, когато приключи тук.

Когато си тръгна, Бодин взе кафето от масата и го изля в мивката.

— Мъжки глупости. Мерят си чий е по-дълъг, чии топки се клатят повече и чии гърди са по-издути. — Обърна се, когато Калън влезе. — И не искам да чувам нищо по този въпрос от теб.

— Добре.

— Вие двамата какво искате? Да си блъскате челата като овни и да риете в земята? Има мъртва жена. Жена, която аз съм наела. Жена, която харесвах. Жена със семейство, приятели и…

— Успокой се — тихо каза Калън, когато Бодин покри лице и се разтрепери. Отиде при нея и я прегърна. Този път тя не се съпротивлява и застина за миг, после се облегна на него.

— Беше ми приятелка…

— Съжалявам. — Целуна я по челото и я погали по гърба. — Щеше ми се да можех да кажа повече, но е само това.

— Трябва да направя нещо. По-добра съм, когато знам какво да правя.

— Трябва да си починеш за минута. И това е правене на нещо.

— Досадно е просто да плачеш. Нищо не се постига с плач.

— Напротив. Изпразваш нещо, за да можеш да го напълниш с друго.

— Може би, обаче…

Тя завъртя глава в момента, в който и той се обърна. Устните им се срещнаха.

Това беше изненада. Щеше да мисли по-късно. Наистина беше изненадващо — непланирано, просто съвпадение на време и посока. Останаха така за няколко секунди, макар че не беше истинска целувка.

После тя се дръпна рязко.

— Това… това е толкова…

— Нищо лошо не се е случило…

Объркана, тя махна с ръка и се отдалечи.

— Вината не беше нито твоя, нито моя. Просто така стана. Това е ужасна сутрин, ужасна. Трябва да стигна до Бодин таун. Майка ми вече сигурно е там. Трябва да й кажа за станалото. Трябва… Боже, трябва да измислим как да кажем на всички.

Притисна пръсти към очите си.

— Трябва да идеш до развлекателния център. Не ни достигат хората там.

— Защо не се обадиш на Чейс и не му кажеш какво е станало? Според мен той и баща ти трябва да дойдат тук. Така ще ти е по-лесно да кажеш на всички.

Тя изпусна дълга въздишка и отпусна ръце.

— Прав си, трябва да помисля за това. Ще накараме Майк да ни закара. Клинтък каза, че полицията веднага ще блокира мястото.

Затвори очи за миг и отново изправи рамене.

— Добре, знам какво трябва да направя. Да вървим.